Определение №1146 от 8.12.2017 по гр. дело №1889/1889 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1146

гр. София, 08.12.2017 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ

като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1889 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на Т. п. „Д. г. с. – Д.“ на Д. п. „Ю. д.п.“ срещу решение № 32/28.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 616/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна (само относно процесното парично обезщетение) и частично потвърждаване на решение № 518/09.11.2016 г. по гр. дело № 1333/2016 г. на Дупнишкия районен съд, като краен резултат са уважени, предявени от Д. Е. Д. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № РД-06-5/08.07.2016 г. на директора на ответното поделение-касатор, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „лесничей” при ответното поделение и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 5 500 лв. – обезщетение за оставане без през периода 11.07.2016 г. – 11.01.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.09.2016 г. до окончателното ? изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските и държавната такса по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) следва ли да бъде призната за незаконна заповед за прекратяване на трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ в случай, че при извършения подбор по чл. 329 от КТ, при преценка критерия „качество на извършената работа“, комисията е взела предвид реалното изпълнение на задълженията на служителите, между които е извършен подбора; и 2) допустимо ли е съдът да се произнесе с решение, което се основава изцяло на тълкувателно решение, подписано с особено мнение. Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. Е. Д. в отговора си излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да сподели крайния извод на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на извършеното, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 от КТ, уволнение на ищеца, въззивният съд е приел, че е налице съкращаване на щата – на едната от двете налични щатни бройки за процесната длъжност „лесничей“, но че извършеният от работодателя, задължителен в случая, подбор по чл. 329 от КТ е незаконосъобразен. За да достигне до този решаващ извод по делото, окръжният съд на първо място е посочил, че целта на подбора е посочена в чл. 329 от КТ – работодателят в интерес на производството или службата да подбере работниците или служителите, които съответно – да остави на работа, респ. – да уволни, но прилагайки спрямо всички тях – при извършването на подбора помежду им, императивно установените от законодателя в посочената разпоредба, два икономически критерия за това – квалификация и ниво на изпълнение на работата. Съдът е изтъкнал, че за законосъобразността на подбора в случаите на съкращение в щата следва да се съди по представените по делото доказателства за спазване на законовите критерии „по-висока квалификация“ и „по-добра работа“, и тяхното кумулативно наличие при оставените на работа работници или служители. Въззивният съд е приел, че в настоящия случай не може да се направи категоричния извод за законосъобразното извършване на подбора между ищеца и другия служител Г. К., заемащи процесната длъжност „лесничей“. В тази връзка съдът е приел за установено, въз основа представения по делото протокол № 3/05.07.2016 г. за извършения подбор, че общият резултат на ищеца е 50 точки, а този на другия служител – 100 точки, като в протокола е посочено, че качеството на извършване на работата на ищеца е оценено с 0 точки. Въззивният съд е приел, че не става ясно, как точно е формирана тази крайна оценка, като в тази връзка е обсъдил и показанията на разпитания по делото свидетел Р. К., която е участвала в комисията, извършила подбора, но която в показанията си не дава адекватно обяснение за получената оценка „0“ на работата на ищеца. С оглед на това, окръжният съд е приел, че по делото не се установява, с какви точно качества и компетенции другият служител превъзхожда тези качества на ищеца, и как работодателят е достигнал до извода, че именно ищецът следва да бъде определен, като служител с по-ниска комплексна оценка и именно той да бъде уволнен. Приел е също, че при така направения подбор, извършен по неясни критерии и даващ за ищеца по-ниска крайна комплексна оценка, не може да се установи и да се стигне до извода, че другият служител има по-висока квалификация и работи по-добре, тъй като оценките са дадени произволно, без да бъдат обосновани и относими към приетите критерии от комисията по подбор. Въззивният съд е посочил, че доказателствената тежест за установаване извършването и законосъобразността на подбора е за работодателя-ответник, който в случая не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че е извършил законосъобразен подбор, съобразно изрично изтъкнатите от ищеца пороци на последния, тъй като ответникът не е ангажирал доказателства за законосъобразното сравняване на ищеца и другия служител по критериите, предвидени в КТ. В тази връзка съдът отново е изтъкнал, че в протокола за извършен подбор единствено са посочени крайни оценки на лицата, участвали в подбора, без обаче да е видно как тези лица са оценявани и конкретно дали са оценявани реално съобразно определените от работодателя, критерии за подбор; изтъкнал е и че в самата заповед на директора на ответното поделение, с която са определени четири критерия за подбор, не е посочена относителна тежест на всеки един от тях.
Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, и двата правни въпроса, формулирани в изложението на касатора, в случая не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Постановката на първия от тях изхожда единствено от поддържаната от касатора-ответник теза по делото, че комисията, извършила подбора, е взела предвид реалното изпълнение на задълженията на двамата служители, между които е извършен подбора, но което въззивният съд е приел за недоказано и неустановено по делото, респ. – неговите изводи са в напълно противоположна насока – че подборът е извършен по неясни критерии и че оценките за участвалите в него двама служители са дадени от комисията произволно, без да са обосновани и относими към критериите за подбор по чл. 329 от КТ. При това положение, с обжалваното решение не е давано разрешение на първия правен въпрос – така, както той е формулиран в изложението на жалбоподателя. В тази връзка следва да се отбележи (както неведнъж е разяснявано в определения по чл. 288 от ГПК на ВКС), че несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, включително когато това несъгласие е формулирано като правен въпрос в изложението към касационната жалба, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, тъй като основанията за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от касационните оплаквания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от това, приетото в обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие със задължителните указания и разясненията, дадени с тълкувателно решение № 3/16.01.2012 г. на ОСГК на ВКС, макар окръжният съд да не се е позовал изрично на него.
От последното следва, че вторият правен въпрос, формулиран от страна на касатора, е напълно неотносим в случая – въззивният съд по никакъв начин не е обсъждал и не е давал разрешение на такъв правен въпрос. Наред с това следва да се отбележи, че в съдебната практика никога не е имало съмнение, че подписаното с особено мнение на един или повече от съдиите от съответното общо събрание, тълкувателно решение има същата задължителна сила по чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, каквато е тя и на тълкувателното решение, което не е подписано с особено мнение.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя общи основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция по делото, в размер 200 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 32/28.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 616/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. п. „Д. г. с. – Д.“ на Д. п. „Ю. д. п.“ да заплати на Д. Е. Д. сумата 200 лв. (двеста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top