2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1287
гр. София, 17.11. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4272 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. С.-К. срещу решение № 1454/27.02.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 9380/2014 г. на Софийския градски съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № ІІІ-85-47/31.03.2014 г. по гр. дело № 13264/2013 г. на Софийския районен съд – в частите, с които (при постановен със същото решение развод между страните) упражняването на родителските права по отношение на роденото от брака малолетното дете Я. П. К. е предоставено на бащата П. Г. К., като е постановено детето да живее при него, определен е режим на лични отношения между детето и майката (жалбоподателката) и последната е осъдена да заплаща на детето месечна издръжка в размер 150 лв.; в тежест на жалбоподателата са възложени държавна такса и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните (уточнени от състава на ВКС) два правни въпроса: 1) процесуалноправен по приложението на чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 269, изр. 2 от ГПК – относно съдържанието на мотивите към въззивното решение и задължението на съда да обсъди в тях доводите и оплакванията, посочени във въззивната жалба; и 2) материалноправен по приложението на чл. 59, ал. 4, във вр. с ал. 2 от СК – относно задължението на съда, при преценката на интереса на детето при предоставянето за упражняване на родителските права, да вземе предвид възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към детето, желанието на родителите, привързаността на детето към родителите, пола и възрастта на детето, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социалното обкръжение и материалните възможности. Жалбоподателката поддържа, че процесуалноправният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и сочи конкретно: решение № 476/07.07.2010 г. по гр. дело № 720/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1/1985 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т.е. – навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение на материалноправния въпрос сочи разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайно установената съдебна практика, без да сочи конкретни съдебни актове в тази връзка, като представя преписи от четири решения на районни съдилища, без отбелязвания и доказателства те да са влезли в сила.
Ответникът по касационната жалба П. Г. К., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност жалбата.
Настоящият състав на ІV-то гр. отделение на ВКС намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд подробно е обсъдил оплакванията и доводите, изложени във въззивната жалба на жалбоподателката; обсъдил е и изявленията и на двете страни при изслушването им във въззивното производство съгласно 59, ал. 6 от СК. Относно установените по делото факти от събраните в първата инстанция гласни и писмени доказателства, СГС е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, като наред с това е обсъдил събраните във въззивното производство писмени доказателства и установените от тях обстоятелства; подробно е обсъдил и информацията от социалните доклади, представени пред двете съдебни инстанции по делото. От правна страна, въззивният съд също е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, като наред с това е направил свой собствен анализ на обстоятелствата, установени и пред двете съдебни инстанции по делото. Въз основа на него е извел и свои правни изводи, в които е приел, че интересът на детето, който е водещ при решаването на въпроса за родителските права, налага същите да бъдат предоставени за упражняване от бащата, а не от майката. В тази връзка съдът, включително чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК, е взел предвид и е съпоставил родителския капацитет и на двамата родители, като е приел, че и двамата се стремят да полагат пълноценни грижи за детето, че то обича и проявява лоялност и към двамата и желае да бъдат заедно. СГС е намерил, че бащата показва по-добри родителски и възпитателски качества, като е взел предвид и обстоятелствата, че през последните няколко години – от 2011 г. детето живее при него в [населено място], където бащата е осигурил трайна и благоприятна среда за неговото цялостно отглеждане, възпитание и развитие, като благодарение именно на възпитателските качества на бащата и целенасочено полаганите от него грижи, детето се развива хармонично, като са установени негови успехи в областта на математиката, изобразителното изкуство и спорта, а от друга страна не са установени никакви вредности за неговото развитие. В тази връзка съдът е намерил за неоснователен доводът във въззивната жалба, че в [населено място] детето би имало по-големи възможности и по-добра социална среда, като в тази насока жалбоподателката не е навела никакви конкретни обстоятелства по делото, които да определят по-добри възможности от нейна страна, материална обезпеченост или създадени по-добри битови условия за живот на детето. Въззивният съд е взел предвид и обстоятелствата, че въпреки липсата на настройване и пречене от страна на бащата, няма данни майката активно да осъществява и режима на лични контакти с детето – по постановените по делото привременни мерки за това, като например на рождения ден на детето тя е пребивавала с него само 3 часа, като не е пожелала да остане по-дълго. Въззивният съд е отчел и последователно заявеното по делото желание на жалбоподателката да упражнява родителските права, но е намерил, че няма основание за промяна на първоинстанционното решение в такава насока, като в тази връзка са взети предвид и обстоятелствата, че детето Я. е вече 10-годишен, че бащата е успял да съхрани у него, не само своя, а и авторитета на майката и връзката с нея, като е осигурил и технически средства, за да могат двамата да контактуват неограничено и свободно, което също показва добри възпитателски качества на бащата. Съдът е приел и че с оглед възрастта на детето, то все повече се нуждае, не толкова от непосредствено обгрижване, колкото за него да бъдат полагани грижи за интелектуалното и духовното му развитие и да бъде подкрепяно в процеса на социалното му формиране, като по делото са доказани именно такива пълноценни грижи, полагани от страна на бащата към детето. В заключение въззивният съд е намерил оплакванията във въззивната жалба за неоснователни, а първоинстанционното решение – за правилно.
С така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил и двата изведени от жалбоподателката правни въпроса, не в противоречие, а в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС. Процесуалноправният въпрос по приложението на чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 269, изр. 2 от ГПК е разрешен съобразно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и съобразно съответстващата им и последвалата практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК – при действието на този нов процесуален закон от 2007 г. В тази връзка жалбоподателката неоснователно се позовава на ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1953 г. и ППВС № 1/1985 г., които са постановени при уредбата в отменения ГПК от 1952 г. на втората съдебна инстанция, като контролно-отменителна такава, а не като въззивна. ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е постановено също при действието на отменения ГПК от 1952 г. – в редакцията му, уреждаща правомощията на втората инстанция при условията на пълен въззив, а не на ограничен такъв, каквато е уредбата по сега действащия ГПК от 2007 г. Поради това задължителните указания и разясненията, дадени със сочената от жалбоподателката, т. 19 и мотивите към нея от това тълкувателно решение, макар и актуални като цяло и при действието на новия ГПК, не са съобразени с предвидената в чл. 272 от същия възможност за препращане към мотивите на първоинстанционното решение. Съобразявайки актуалната задължителна практика на ВКС, такова препращане по реда на чл. 272 от ГПК е направено и с обжалваното въззивно решение, като същевременно въззивният съд е направил собствен анализ на събраните пред него доказателства, а въз основа на установеното от доказателствата, събрани и пред двете съдебни инстанции, СГС е извел правните си изводи по делото – в качеството си на инстанция по съществото на правния спор, отговаряйки и изрично на оплакванията и доводите във въззивната жалба на жалбоподателката. Последната неоснователно се позовава и на решение № 476/07.07.2010 г. по гр. дело № 720/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което няма отношение към изведения от нея процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 269, изр. 2 от ГПК, а с това решение по реда на чл. 290 от ГПК е разрешен напълно различен процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 149, ал. 3 от ГПК – налице ли е съществено процесуално нарушение, когато съдът постанови решението си преди изтичане на предоставения на страната срок за представяне на писмена защита.
Изведеният от жалбоподателката материалноправен въпрос по приложението на чл. 59, ал. 4, във вр. с ал. 2 от СК, също е разрешен от въззивния съд в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в ППВС № 1/12.11.1974 г., както и във формираната въз основа на него практика на ВКС по чл. 290 от ГПК – при действието на СК от 2009 г., в чл. 59, ал. 4 от който вече и законодателно са възприети, изведените в същото ППВС примерни критерии, въз основа на които съдът извършва преценката си относно интереса на детето при решаването на спора относно упражняването на родителските права. Именно такава преценка – съобразно тези критерии (изброени и в постановката на въпроса, изведен от жалбоподателката) и в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, е извършена и в мотивите към обжалваното въззивно решение. Както вече беше споменато, в изложението си жалбоподателката не сочи нито едно конкретно противоречие между обжалваното решение и друг съдебен акт по този материалноправен въпрос, като приложените (в незаверени преписи) към изложението ? първоинстанционни решения на районни съдилища – без доказателства и данни за влизането им в сила, са негодни да формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл са и т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, – тъй като не са налице наведените от жалбоподателката, допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, касационното обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 100 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1454/27.02.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 9380/2014 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА В. В. С.-К. да заплати на П. Г. К. сумата 100 лв. (сто лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.