2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 851
гр. София, 05.11.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1679 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма] срещу решение № 442/23.02.2018 г., изменено в частта за разноските с определение № 1151/04.04.2018 г., постановени по въззивно гр. дело № 329/2017 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение (предвид и изменението му в частта за разноските), при постановени частична отмяна, частично потвърждаване и частично обезсилване на първоинстанционното решение № 4407/17.06.2014 г. по гр. дело № 16013/2011 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат е постановено следното: жалбоподателят е осъден, на основание чл. 59 от ЗЗД да заплати на ищцата М. Р. М. обезщетение в размер 95 844 лв. за неоснователно ползване на 137.50/800 идеални части от дворно място с площ 3 400 кв.м., съставляващо имот № 483 от кв. 247а по кадастралния план от 1978 г. за м. „9-ти септември“ на [населено място], и построените в него осем сгради с площ 1 422 кв.м., за периода 24.11.2007 г. – 24.11.2011 г., ведно със законната лихва върху сумата, начиная от 24.11.2011 г. до окончателното ? плащане; прекратено е производството по делото срещу другия ответник [фирма]; разноските по делото са възложени в тежест на жалбоподателя и на ищцата.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушения на процесуалния и на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) обвързана ли е страната, ползваща се от завещание, от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което това завещание е обявено за нищожно в процес, в който тази страна е участвала – по иск за прогласяване нищожността му, предявен от наследниците по закон на завещателя, срещу страната, ползваща се от завещанието; 2) прогласената нищожност на завещание по спор между наследниците по закон и лицето, ползващо се от завещанието, доколкото същата рефлектира пряко върху абсолютното право на собственост, съставлява ли обективен факт, на който могат да се позоват всички трети лица; 3) длъжен ли е съдът да зачете силата на пресъдено нещо на решението за прогласената нищожност на завещание, на основание чл. 297 от ГПК, по друго дело, в което участва страната, черпеща права от завещанието, ако насрещните страни по това друго дело, макар и неучаствали в приключилото дело, се позоват на нея; и 4) допустимо ли е да се повдига спор за автентичността на писмен документ, включително – завещание, когато тази автентичност е отречена или потвърдена с влязло в сила решение в предходен процес. По отношение на първите три въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на четвъртия въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 5/14.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответницата по касационната жалба – ищцата М. Р. М. в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
С последваща молба с вх. № 8678/09.10.2018 г. ищцата (ответницата по жалбата) М. М. моли съда да отведе от участие по делото докладчика по същото – съдия Б. Ц., на основание чл. 22, ал. 1, т. 5 и т. 6 от ГПК. В тази връзка в молбата се сочи, че основният спорен въпрос по настоящото дело е дали ищцата е собственик по завещание на имотите на Н. Д., респ. – дали влязлото в сила решение за обявяването нищожността на завещанието по отношение на наследниците по закон е задължително за трети лица. Поддържа се, че съдия Б. Ц. имал изградено вътрешно убеждение относно собствеността на М. М. върху наследствените ? имоти, получени по това завещание. В тази връзка се сочи, че с определение № 1462/21.11.2011 г. по гр. дело № 422/2011 г. на на IV-то гр. отд. на ВКС, докладчик по което е съдия Б.Ц., не е допуснато касационното обжалване по касационна жалба на М. М., както и че предметът на това дело също е свързан с наследството, получено от нея от Н. Д.. Сочи се и че съдия Б. Ц. е бил докладчик и по гр. дело № 2400/2006 г. на СГС, както и че в постановеното по него решение от 28.09.2007 г. било прието, че М. М. не е собственик по наследство на имота, предмет на това дело, който въпрос също е свързан с обхвата на завещанието.
Съдът намира искането за отвод на съдията-докладчик по настоящото дело за неоснователно по следните съображения: Съдия Б. Ц. действително е участвал като докладчик и по двете дела, посочени от молителката-ищца. В мотивите към постановеното по реда на чл. 288 от ГПК, определение № 1462/21.11.2011 г. по гр. дело № 422/2011 г. на на IV-то гр. отд. на ВКС, по никакъв начин не е обсъждано завещанието, оставено в полза на М. М. от Н. Д., а и това дело има предмет и насрещни страни, напълно различни от тези по настоящото дело. С въззивното решение от 28.09.2007 г. по гр. дело № 2400/2006 г. на СГС е оставено в сила първоинстанционното решение по това дело, с което е отхвърлен иск по чл. 59 от ЗЗД на М. М., но също срещу друг ответник – [фирма], и за друг недвижим имот – находящ се в [населено място], но в[жк], м. „Карпузица“, които са различни от ответника и недвижимия имот по настоящото дело. В мотивите към това решение е прието, че М. М. се легитимира като единствен наследник по завещание на Н. Д., като в тази връзка е обсъдено процесното и по настоящото дело саморъчно завещание с дата 30.09.1999 г., но без да са обсъждани възражения относно неговата валидност, респ. – нищожност, каквито възражения са направени пред инстанциите по същество по настоящото дело. При това положение, съдът намира, че не е налице наведеното от молителката-ищца, абсолютно основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК, а именно – съдия Б. Ц. да е взел участие като съдия при решаването на настоящото дело в друга съдебна инстанция. Не е налице и наведеното от молителката-ищца, относително основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, а именно – да съществуват обстоятелства, които да пораждат основателно съмнение в безпристрастието на съдия Б. Ц. при разглеждането на настоящото дело. В настоящото производство по чл. 288 от ГПК, предвид неговия характер, не би могъл да бъде разгледан по същество въпросът за валидността, респ. – нищожността на процесното завещание; както стана ясно, този въпрос не е разгледан по същество и с посочените от молителката-ищца, два други съдебни акта, постановени с участието на съдия Б. Ц.. Поради това, не е и не би могло да е налице, соченото от молителката, „изградено вътрешно убеждение“ у докладчика по делото „относно собствеността на М. М. върху наследствените ? имоти, получени по това завещание“.
Неоснователни са и доводите на дружеството-жалбоподател за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Основният спорен въпрос между страните във въззивното производство по делото е за активната материалноправна легитимация на ищцата, а именно – дали тя е собственик на процесните идеални части от процесния недвижим имот, в качеството ? на наследник по завещание на Н. Д., за когото между страните няма спор, че е бил собственик на процесните идеални части от процесния недвижим имот, както и че е починал на 01.11.2003 г. Въззивният съд е установил, че с представеното по делото, процесно саморъчно завещание от 30.09.1999 г., обявено на 12.11.2003 г., Н. Д. е завещал на ищцата цялото си движимо и недвижимо имущество. В подкрепа на възражението си за липса на активна материалноправна легитимация на ищцата, ответната страна (сега касатор) е представила влязло в сила на 22.04.2009 г., решение от 05.01.2006 г. по гр. дело № 438/2004 г. на Софийския районен съд (СРС), с което процесното саморъчно завещание е прогласено за нищожно на основание чл. 42, б. „б“, предл. 2, във вр. с чл. 25, ал. 1, предл. 1 от ЗН (поради това, че не е написано ръкописно от самия завещател), по предявени от наследниците по закон на завещателя – Ж.М. П. и Р. М. (А. В. Д.), искове против ищцата по настоящото дело М. Р. М.. От друга страна, в първоинстанционното производство по настоящото дело са приети заключенията на две еднолични, а след оспорването им – и на една разширена графически експертизи, като въз основа изследването на многоброен сравнителен материал всички експерти са категорични, че ръкописният текст на процесното завещание е написан и подписът за завещател е положен от Н. Д.. Въз основа на тези три експертни заключения, които въззивният съд е намерил за компетентни и безпристрастни, той е достигнал до изводите, че процесното завещание е написано и подписано от завещателя, както и че завещателното разпореждане е действително. Апелативният съд не е споделил съображенията на първоинстанционния съд по делото, с които са приети за основателни доводите на ответника-касатор, който се е позовал на влязлото в сила решение на СРС, с което процесното завещание е прогласено за нищожно. В тази връзка въззивният съд е изтъкнал, че с разпоредбите на чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от ГПК са очертани субективните предели на силата на пресъдено нещо (СПН) на решението, което влиза в сила само между същите страни и спрямо наследниците и правоприемниците на страните. САС е приел и че СГС механично е отнесъл към настоящия случай, разгледаните в процесуалноправната доктрина (проф. Ж. С.) хипотези на зависимост на правното положение на трето лице от правното положение на страната, обвързана от СПН (това на кредитора по отношение имуществото на длъжника, от което търси изпълнение; и това на поръчителя относно наличието на главно задължение спрямо основния длъжник). В тази връзка апелативният съд е изтъкнал, че правното положение на ответното дружество-касатор, което не е участвало в производството пред СРС (по което е постановено влязлото в сила решение за нищожност на процесното завещание), не е в зависимост от правното положение на ищцата по настоящото дело по смисъла на посоченото доктринално разрешение, за да се приеме, че ответникът-касатор се ползва от СПН на влязлото в сила решение – ответникът-касатор няма нито качеството на кредитор по отношение на имуществото на ищцата М., нито на поръчител. В обобщение въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение от 05.01.2006 г. по гр. дело № 438/2004 г. на СРС не се ползва със сила на пресъдено нещо в настоящото производство. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че през процесния по делото период ищцата има качеството на наследник по силата на действително завещание от собственика на процесните идеални части от процесния имот, което обуславя активната ? материалноправна легитимация по иска. Съдът е приел и че по делото няма спор, че ответникът-касатор е ползвал имота, което е довело до лишаване на ищцата от ползите, съответно – до обедняването ? в размер на средния пазарен наем, който за процесния период е в размер на присъдената сума, съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза.
Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, и четирите процесуалноправни въпроса, формулирани в изложението на касатора, са обуславящи правните изводи на въззивния съд и са от значение за крайния изход на спора по делото.
Не са налице, обаче, наведените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Еднозначен отговор на първите три процесуалноправни въпроса, които по същество са относно субективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение, следва от ясните разпоредби на чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, цитирани и в обжалваното въззивно решение. Съгласно тези разпоредби, съдебното решение влиза в сила, респ. – силата на пресъдено нещо се формира само между същите страни, т.е. – само между лицата, които са участвали по делото, по което е постановено решението, както и по отношение на техните наследници и/или други (универсални или частни) правоприемници (относно релевантния момент на настъпване на правоприемството следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 226, ал. 3 от ГПК), а също – и в хипотезата на необходимо другарство (чл. 216, ал. 2, във вр. с чл. 304 от ГПК). От това ясно следва, че лицето, ползващо се от завещание или от правните последици на всякаква друга (включително вещнопрехвърлителна) сделка, срещу което е уважен иск за недействителност (нищожност, унищожаемост или друг вид недействителност) на тази сделка, несъмнено е обвързано от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, но само в отношенията си с останалите страни по същото дело (в конкретиката на първия въпрос – само в отношенията си с тези наследници по закон на завещателя, които са участвали като страни, най-често – ищци по същото дело), както и в отношенията си с техни наследници или други правоприемници. Следователно, на силата на пресъдено нещо на решението, с което е установена недействителността на правна сделка (включително – на завещание или на друга вещнопрехвърлителна сделка) могат да се позоват само страните по същото дело (чл. 298, ал. 1 от ГПК), както и техните наследници или други правоприемници (чл. 298, ал. 2 и чл. 226, ал. 3 от ГПК), макар да не са участвали по делото, но не и други трети за делото лица, дори да имат интерес от това, тъй като по отношение на тях сила на пресъдено нещо не се формира (изключенията от тези правила са изрично установени от законодателя; например – разпоредбата на чл. 298, ал. 3 от ГПК, съгласно която решенията, постановени по искове за гражданско състояние, включително по брачни искове, формира сила на пресъдено нещо спрямо всички лица). От това ясно следва и че когато съдът разглежда друго дело, съгласно разпоредбата на чл. 297 от ГПК той е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което е установена недействителност на правна сделка (включително – на завещание или на друга вещнопрехвърлителна сделка), но само в рамките на субективните предели, очертани в чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от ГПК (предвид и чл. 226, ал. 3 от ГПК), т.е. – само в отношенията между тези страни по висящото пред него дело, които са били страни и по приключилото с влязлото в сила решение дело, или са наследници или други правоприемници на страни по последното, но не и по отношение на други страни по висящото дело, тъй като по отношение на тях сила на пресъдено нещо не е формирана (в конкретиката на третия въпрос – съдът не може да зачете сила на пресъдено нещо на влязло в сила решение за прогласена нищожност на завещание, на което решение се позовава страна по висящото дело, но която не е участвала по делото, по което е постановено влязлото в сила решение, макар насрещната страна по висящото дело, черпеща права от завещанието, да е участвала по приключилото дело с влязлото в сила решение, тъй като сила на пресъдено нещо между тях не е формирана). За пълнота следва да се посочи, че за да даде процесуална възможност за защита на длъжника (ответника), който не може да се позове на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение между ищеца и други лица, както и за други подобни случаи, законодателят е създал разпоредбата на чл. 224 от ГПК („привличане на лице със самостоятелни права“ или т.нар. „спор между кредитори“).
Горните разрешения на първите три процесуалноправни въпроса са трайно възприети както в процесуалноправната доктрина, така и в константната практика на съдилищата; в този смисъл е и обжалваното въззивно решение. В същия смисъл е налице и практика на ВКС – решение № 114/17.09.2018 г. по гр. дело № 1950/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. Именно поради това, че тези и подобни процесуалноправни въпроси по приложението на чл. 297 и чл. 298 от ГПК не създават затруднения в правоприложната дейност на съдилищата, не е налице по-богата практика на ВКС по тях, като няма и необходимост от създаването на такава. Посочените в изложението на касатора (и представени в преписи), решение № 1362/30.04.2010 г. по гр. дело № 4290/2007 г. на Пловдивския районен съд и решение № 963/14.02.2018 г. по възз. гр. дело № 15586/2014 г. на СГС, в които са възприети различни разрешения, освен че за тях няма данни да са влезли в сила, са и инцидентни и изолирани, поради което също не дават основание касационното обжалване по настоящото дело да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, още повече, че (както вече беше посочено) обжалваното въззивно решение е съобразено с установената практика на ВКС (в този смисъл – и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Няма основание касационното обжалване да се допуска и по четвъртия процесуалноправен въпрос – в сочената от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
В мотивите към т. 1 от ТР № 5/14.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС действително е прието следното: „Оспорването истинността на документ по чл. 193, ал. 1 от ГПК представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на документ.“; както и: „Изгубвайки правото да оспори истинността на документа в рамките на висящия процес, страната губи и правото по исков ред да установи неговата неистинност, когато правният интерес от иска по чл. 124, ал. 4 от ГПК се обосновава само с висящия процес в който е направен пропускът.“. Освен, че в изложението на касатора вторият цитат е непълен (пропуснат е изразът: …когато правният интерес от иска по чл. 124, ал. 4 от ГПК се обосновава само с висящия процес в който е направен пропускът“), тези цитати са извадени и от контекста на цялостното изложение, а и те не дават пряк отговор на четвъртия процесуалноправен въпрос, с който жалбоподателят ги свързва. Следвайки именно цялостната логика на това тълкувателно решение, основана на горните принципни постановки относно субективните предели на силата на пресъдено нещо, очертани в чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от ГПК и трайно възприети в константната съдебна практика, то несъмнено е недопустимо да се разрешава по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК – в рамките на висящ исков процес – спор за автентичността на документ, включително – на завещание, когато тази автентичност е отречена или потвърдена с влязло в сила решение в предходен процес между същите страни. И обратно – когато влязлото в сила решение, с което е отречена или потвърдена автентичността на документа (включително – на завещание), не формира сила на пресъдено нещо между страните, между които е висящо производството, в което автентичността на документа (завещанието) е оспорена по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК, то това оспорване е допустимо. В случая, като не е зачел влязлото в сила решение, с което е прогласена нищожност на процесното завещание на основание чл. 42, б. „б“, предл. 2, във вр. с чл. 25, ал. 1, предл. 1 от ЗН (поради това, че не е написано ръкописно от самия завещател), но което решение не формира сила на пресъдено нещо между страните по настоящото дело, а е приел, че завещанието е автентично (написано ръкописно и подписано от завещателя) предвид трите категоричните експертни заключения по делото, въззивният съд е разрешил четвъртия процесуалноправен въпрос, не в противоречие, а напротив – в пълно съответствие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 5/14.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от касатора допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ЗАдв и във вр. с чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ищцата – адв. П. Д. Т. от САК, претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в касационното производство, чийто договорен и претендиран размер възлиза на сумата 600 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на М. Р. М. за отвеждане на съдия Б. Ц. от разглеждането на настоящото гр. дело № 1679/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 442/23.02.2018 г., изменено в частта за разноските с определение № 1151/04.04.2018 г., постановени по въззивно гр. дело № 329/2017 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на адвокат П. Д. Т. от САК сумата 600 лв. (шестстотин лева) – адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: