5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 535
гр. София, 15.11.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 4619 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищцата Н. К. С. срещу определение № 15563/24.06.2016 г., постановено по частно гр. дело № 7170/2016 г. на Софийския градски съд. Въззивното определение е обжалвано в частта, с която е оставена без уважение частната жалба с вх. № 1068854/03.05.2016 г. на жалбоподателката срещу определение от 12.04.2016 г. по гр. дело № 3104/2015 г. на Софийския районен съд – в частта, с която е прекратено производството по същото първоинстанционно гр. дело по отношение на ответниците Е. В. В., П. В. В., М. А. Д., Т. Г. Г. и К. Г. К..
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното определение. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната част.
Ответниците по частната жалба П. В. В. и Е. В. В. в отговорите си излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Останалите ответници не са подали отговори на частната касационна жалба.
Пред първоинстанционния съд жалбоподателката е предявила срещу ответниците по частната касационна жалба и други лица, положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК – да бъде призната за собственик на ? идеална част от девет ниви, като наследник по закон на А. С. С.. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени и твърдения и доводи, че сключеният приживе между наследодателя А. С. (продавач) и В. О. В. (купувач, също починал междувременно и наследен от ответниците П. и Е. В.) договор за продажба на същата ? идеална част от процесните девет ниви е недействителен, тъй като А. С. не е подписвал пълномощно и не е упълномощавал ответника Е. В., чрез когото (като пълномощник), е извършена продажбата, и тъй като същата е сключена на многократно занижена цена спрямо действителната пазарна стойност на имотите – във вреда на представлявания продавач А. С..
По възражение на ответниците, по делото е установено, че с влязло в сила съдебно решение е отхвърлен иск за делба на процесните и по настоящото дело девет наследствени ниви, предявен от жалбоподателката – също като наследник на А. С., включително срещу ответниците по настоящото дело М. А. Д., Т. Г. Г. (К.), К. Г. К. и починалия В. В. – наследодател на ответниците Е. и П. В.. Със същото влязло в сила решение са отхвърлени и предявени от жалбоподателката инцидентни установителни искове за нищожност на договора за продажба между наследодателите А. С. и В. В., поради липса на съгласие с оглед недееспособност на продавача А. С., поради противоречие с добрите нрави и като привиден, прикриващ дарение.
При тези обстоятелства по делото, за да прекрати изцяло първоинстанционното производство съгласно чл. 299, ал. 1 от ГПК, районният съд е приел, че е налице идентичност както между страните, така и между спорните обекти на правото на собственост по двете дела. Приел е също, че с иска по настоящото дело жалбоподателката иска пререшаване на разрешения със сила на пресъдено нещо, правен спор относно принадлежността на правото на собственост между страните, както и за недействителността на сделката, от която черпят правата си ответниците – физически лица.
За да потвърди прекратителното първоинстанционно определение в частта му спрямо ответниците Е. В. В., П. В. В., М. А. Д., Т. Г. Г. и К. Г. К., градският съд е приел, че по отношение на тях (като за Е. и П. В. – по отношение на техния наследодател) с влязлото в сила решение е бил отхвърлен иска на жалбоподателката за делба на процесните имоти, като наследствени от А. С., поради което със сила на пресъдено нещо е било отречено правото на жалбоподателката-ищца на собственост на основание наследствено правоприемство. С оглед на това, позовавайки се на разпоредбите на чл. 298, ал. 1 и ал. 2 и чл. 299, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, въззивният съд е споделил решаващия извод на първоинстанционния, че това отречено със силата на пресъдено нещо право на жалбоподателката не може да бъде предмет на нов иск, включително – установителен иск за собственост на същото основание (наследствено правоприемство от А. С.). В тази връзка е изтъкнато и че възраженията на жалбоподателката във връзка с договора за продажба, заявени в производството пред първата инстанция по настоящото дело, са преклудирани, тъй като тези възражения е следвало да бъдат направени в делбеното производство – при решаването там на спора между страните за право на собственост на жалбоподателката по наследство от А. С..
В представеното от страна на жалбоподателката, изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните въпроси: 1) преклудира ли се правото на собственост на основания, които не са били предмет на влязло в сила решение за делба, с което са били отхвърлени инцидентни установителни искове по преюдициални въпроси; 2) разпростира ли се силата на пресъдено нещо на решението по един от съединените искове върху останалите обективно съединени искове, имащи различен предмет, основание и страни, както и по отношение на трети лица, придобили право на собственост от един от съсобствениците; 3) нарушава ли се едно от основните, залегнали в Конституцията, права на гражданите – правото на собственост, ако се приеме, че се губи качеството на наследник (съсобственик). Жалбоподателката поддържа, че първите два въпроса са решени от въззивния съд в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение по гр. дело № 311/1999 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение по гр. дело № 1082/1999 г. и решение по гр. дело № 91/2001 г. на І-во гр. отд. на ВКС; както и че третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Третият въпрос в изложението е абсолютно неясно формулиран и не би могъл да бъде уточнен от съда, поради което той не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, а още по-малко е такъв от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, в каквато насока жалбоподателката не е изложила и никакви доводи и аргументи (в този смисъл са задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и т. 4 и мотивите към тях от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Първият въпрос също е неточно формулиран, тъй като субективното материално право на собственост не може да се „преклудира“; жалбоподателката очевидно има предвид „преклудиране“ на процесуалното право на иск за установяване по съдебен ред на правото на собственост.
Но дори и така уточнен – първият въпрос, а също и вторият, не съставляват общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тъй като при формулировката им жалбоподателката очевидно не разграничава и смесва понятията „основание на иска“ (в случая на установителния иск за собственост и на иска за делба – наследственото правоприемство от А. С.) и „преюдициално правоотношение“ (договорното продажбено правоотношение между двамата наследодатели, което е било предмет на инцидентните установителни искове за недействителност на договора, разгледани в делбеното производство; на каквато недействителност, макар и на други основания, жалбоподателката се позовава в исковата молба и по настоящото дело). Поради това – така, както са формулирани първите два въпроса, нито са обсъждани, нито са стояли за обсъждане пред въззивния съд при постановяване на обжалваната част от определението му, респ. – тези два въпроса не са и обуславящи правните изводи в мотивите му.
Решаващият правен извод на въззивния съд в случая е, че искът за делба и искът за установяване правото на собственост на жалбоподателката имат едно и също основание – наследствено правоприемство от А. С., поради което силата на пресъдено нещо, формирана от отхвърлителното, влязло в сила решение по иска за делба, с което вече е отречено правото на собственост на жалбоподателката върху ? идеална част от процесните девет ниви на това основание, съгласно разпоредбите на чл. 299, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от ГПК съставлява абсолютна отрицателна процесуална предпоставка – процесуална пречка за повторното завеждане на съдебно дело, респ. – за пререшаването на правния спор между същите страни за същото право на собственост на жалбоподателката и на същото основание – по установителния иск по настоящото дело. Както този решаващ извод на въззивния съд, така и изводът му, че и възраженията (доводите) на жалбоподателката по валидността на преюдициалното продажбено правоотношение са преклудирани, тъй като тя е следвало да ги изчерпи в рамките на делбеното производство, са в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика, включително задължителна такава на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.
В тази връзка следва да се отбележи и че задължителната практика на ВКС, на която се позовава жалбоподателката в изложението си, няма никакво отношение нито към формулираните от нея въпроси, нито към настоящия казус. През 2012 г. ОСГТК на ВКС е постановило две тълкувателни решения под № 3, а именно: ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г., посветено на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, както и ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. – по тълкуването и приложението на чл. 82 от ЗЗД. ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. е посветено на правния интерес от предявяването на отрицателен и на положителен установителен иск за собственост, което също няма отношение нито към въпросите, формулирани от жалбоподателката, нито към приетото в мотивите на въззивния съд. За едното от останалите три решения, сочени в изложението, не е посочено дори от кой съд е постановено, а останалите две, които са по дела на ВКС от 1999 г. и 2001 г., очевидно са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., предвид което жалбоподателката е следвало да представи преписи от тях, за да докаже наличието на твърдяното от нея противоречие в съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Това обаче не е направено, което също е достатъчно основание да не се допуска касационното обжалване по първите два въпроса (в този смисъл са задължителните указания и разясненията, дадени с т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното определение – в атакуваната му част, не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Независимо от изхода на настоящото частно касационно производство, на ответниците по частната жалба П. и Е. В. не се дължат и не следва да се присъждат, претендираните от тях разноски за това производство, тъй като те не са представили доказателства и не се установява да са направили такива разноски.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 15563/24.06.2016 г., постановено по частно гр. дело № 7170/2016 г. на Софийския градски съд – в частта, с която е оставена без уважение частната жалба с вх. № 1068854/03.05.2016 г. на Н.К. С. срещу определение от 12.04.2016 г. по гр. дело № 3104/2015 г. на Софийския районен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.