2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
гр. София, 21.05. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети май през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1564 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата Н. П. Г. срещу решение № 71/11.08.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 168/2011 г. на Бургаския апелативен съд. С него е обезсилено решение № 32/28.04.2011 г. по гр. дело № 600/2010 г. на Сливенския окръжен съд и делото е върнато на последния за ново разглеждане и произнасяне от друг състав по предявените искове.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответницата Х. Т. Ц. – в отговора на касационната жалба и в писмени бележки излага становище и съображения, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; ответницата претендира и присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение, направени пред настоящата съдебна инстанция.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: С исковата молба по делото са предявени три иска: иск за унищожаване на процесния договор за дарение, като сключен при измама – основание по чл. 29, ал. 1 от ЗЗД; иск за нищожност на договора, поради липса на съгласие – основание по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД; и евентуално – при отхвърляне на последния иск, в случай, че се установи личното участие на дарителката при изповядване на сделката, – иск за унищожаване на договора, поради това, че дарителката при сключването му не е могла да разбира или да ръководи действията си – основание по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД. Искът с правно основание чл. 29 от ЗЗД е предявен при фактически основания, сочещи измама от страна на ответницата, която според твърденията в исковата молба се е представяла за покойната си сестра, с която дарителката е била близка приятелка, и улеснена от здравословното й състояние, я въвела в заблуждение, за да получи дарението. Искът с правно основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД е предявен при фактическо основание – оспорване на авторството на положения подпис в процесния нотариален акт № 157 по н. д. № 68/2007 г. на нотариус с рег. № 524 под името на дарителката, като е оспорено и личното й явяване пред нотариуса в деня и часа, както е посочено в нотариалния акт. Евентуалният иск с правно основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД е основан на твърдения, че ако дарителката е присъствала при извършването на сделката пред нотариуса, то тя предвид заболяването си не е могла да разбере или да ръководи действията си. Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционният съд се е произнесъл по иска за нищожност по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, но за да го уважи е обсъждал наведените от ищцата фактически основания на иска по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД. По този начин първоинстанционният съд не се е произнесъл по предявения иск по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД за нищожност на процесния договор – на предявеното за този иск основание по делото – оспорените авторство на подписа на дарителката в нотариалния акт и нейното лично явяване пред нотариуса, въпреки че е събрал чрез графологическа експертиза доказателства за авторството на положения в нотариалния акт подпис на дарителката. В тази връзка апелативният съд е изложил и съображения, че фактическият състав на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, в хипотезата на липса на съгласие, е налице само в определени случаи, като липсата на съгласие трябва да е съзнателна; ако тя е несъзнателна, се прилагат правилата за унищожаемостта. Изтъкнал е и че в конкретния случай не се твърди прехвърлителката да е била поставено под запрещение към датата на атакуваната сделка, нито това да е станало впоследствие до смъртта й през 2010 г. По тези съображения, въззивният съд, на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК е обезсилил, като процесуално недопустимо първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане и произнасяне по предявения иск по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД – на предявеното за него основание по делото, а в зависимост от крайните изводи за неговата основателност – и по евентуално предявения иск по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД. По отношение на иска по чл. 29 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е влязло в сила.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на жалбоподателката се сочат и трите допълнителни основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като в тази връзка се поддържа единствено, че по въпроса за приложението на разпоредбите на чл. 26 от ЗЗД делото е решено от въззивния съд в противоречие с решение № 1344/01.08.2002 г. по гр. дело № 1846/2001 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 566/08.07.2009 г. по гр. дело № 2095/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 96/01.02.2002 г. по гр. дело № 381/2001 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, които са представени (в преписи) с изложението. Тъй като тези три решения на ВКС са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., следва да се приеме, че с позоваването на тях, жалбоподателката навежда допълнителното основание, не по т. 1, а по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По отношение наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, изложението не съдържа никакви доводи и аргументация.
Посоченият от жалбоподателката правен въпрос (доколкото изобщо може да се приеме, че от нейна страна е изведен такъв) за приложението на разпоредбите на чл. 26 от ЗЗД, е обусловящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, респ. поначало представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не са налице обаче, наведените от страна на касатора допълнителни основания за допускане на касационното обжалване в случая.
В решение № 96/01.02.2002 г. по гр. дело № 381/2001 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС са разисквани въпроси относно правния интерес и допустимостта на искове за нищожност на упълномощителна сделка и на договор за продажба на недвижим имот, предявени от собствениците на имота, които не са имали воля да го продават, като е прието, че при нищожност на упълномощителната сделка, нищожна поради липса на съгласие е и продажбата, като на тази нищожност може да се позове всяко лице. Това решение е напълно неотносимо към настоящия случай, поради което то не следва да се взема предвид.
В решение № 1344/01.08.2002 г. по гр. дело № 1846/2001 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието следното: Съгласно чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД, нищожни са договорите, при които липсва съгласие. Липсата на съгласие трябва да бъде съзнателна, защото ако е несъзнателна, се прилагат правилата за унищожаемостта по чл. 31 от ЗЗД. Съгласие липсва в случаите на мислена уговорка, шега или насилие, когато е налице пълна липса на валидно съгласие за сключване на договор. Твърденията за душевна болест и старческо слабоумие, които пречат на прехвърлителя да разбира и ръководи своите действия при продажбата на имота, не обосновават приложението на нито една от посочените хипотези на липса на съгласие, тъй като не сочат липсата да е била съзнателна. Ето защо, в този случай е налице основание за унищожаемост на сделката, като сключена от дееспособно лице, което при сключването й не е могло да разбира или да ръководи действията си. Същото разрешение на правния въпрос по приложението на разпоредбите на чл. 26 и чл. 31 от ЗЗД е възприето и в случая от въззивния съд.
В противоречие с това, в решение № 566/08.07.2009 г. по гр. дело № 2095/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е възприето друго разрешение на този въпрос, а именно: Тежкото здравословно състояние на прехвърлителя по сделката, свързано с неврологичен дефицит и нарушение на функциите на мозъка, довело до интелектуално-паметов упадък, поради което прехвърлителят не е бил в състояние да осъзнава и контролира действията си и е бил в невъзможност да разбира свойството и значението им към момента на упълномощителната сделка, сочат на нищожност на упълномощаването на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД – поради липса на съгласие, като недействителността на упълномощителната сделка обуславя недействителност и на договора за дарение.
Горното противоречие в съдебната практика по посочения от жалбоподателката правен въпрос, обаче е преодоляно с постановеното по реда на чл. 290 и чл. 291 от ГПК, решение № 813/07.09.2011 г. по гр. дело № 256/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В него е приета за правилна съдебната практика, възприемаща първото от посочените разрешения на този правен въпрос, като в тази връзка е изложено следното: Според изричната разпоредба на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, договор, сключен от дееспособно лице, което при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, е унищожаем, а не нищожен поради липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Фактическият състав и при двете хипотези включва опорочено съгласие за сключването на договор. В първия случай, обаче, съгласието е несъзнавано, тъй като лицето, което го е изразило, макар и формално да е било дееспособно, не е могло да разбира свойството и значението на действията си и да ги ръководи. По аргументи и от чл. 31, ал. 2 от ЗЗД и чл. 5 от ЗЛС, тази неспособност се дължи на слабоумие (тежка или дълбока олигофрения или деменция) или на душевна болест, които обуславят поставянето на лицето под запрещение. За разлика от тези случаи, липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД е налице, когато изявлението е направено несериозно, без намерение за създаване, изменение или прекратяване на правоотношение, при насилие или в състояние, изключващо въобще формирането на воля, но по причини, недължащи се на някое от посочените заболявания, например – малолетие, поставяне под пълно запрещение, тежко алкохолно опиянение, тежка интоксикация и др.
Така формираната по реда на чл. 290 и чл. 291 от ГПК практика, изцяло се споделя и от настоящия състав на ВКС, като тя не се нуждае от осъвременяване или промяна поради изменения в законодателството или на обществените условия. Обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие с така формираната, задължителна за първоинстанционните и за въззивните съдилища практика на ВКС, с която противоречивата практика на съдилищата по разрешаването на посочения от жалбоподателката правен въпрос е уеднаквена. С оглед на това, в случая не са налице, наведените от жалбоподателката допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл са и т. 2, т. 3 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответницата, претендиарните и направени от последната разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция по делото, в размер 300 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 71/11.08.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 168/2011 г. на Бургаския апелативен съд;
ОСЪЖДА Н. П. Г. да заплати на Х. Т. Ц. сумата 300 лв. (триста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.