5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 66
гр. София,26.01.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2671 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на Р. К. С. срещу решение № 2482/13.04.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 7812/2016 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № I-42-194/06.04.2015 г. по гр. дело № 23897/2012 г. на Софийския районен съд (СРС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу Ф. П. В. и В. М. В., иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № … по нот. дело № … на нотариус с район на действие СРС, относно 1/3 идеална част от недвижимия имот – апартамент № 99 с площ 65.64 кв.м., в [жилищен адрес] вх. „Д“,[жк], [населено място]. С обжалваното въззивно решение, също така е обезсилено, постановеното по реда на чл. 250 от ГПК по същото първоинстанционно дело, решение от 01.02.2016 г., с което СРС е отхвърлил иск по чл. 537, ал. 2 от ГПК на жалбоподателката срещу същите ответници за отмяна на посочения нотариален акт, като въззивният съд е оставил без разглеждане молбата на жалбоподателката за допълване на първоначалното първоинстанционно решение.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответниците Ф. П. В. и В. М. В. в отговора на касационната жалба излагат становище и съображения за неоснователност на жалбата.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните три правни въпроса: 1) при иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, следва ли съдът да установи и се произнесе с решението си относно валидността на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, и породил ли е той вещно-правно действие, ако нотариалният акт, в който е материализиран договора, съдържа пороци, съставляващи нарушение на чл. 474, ал. 4 (относно личното явяване на участващите лица), чл. 476, б. „в“ и „е“ от ГПК (отм); 2) налице ли е изпълнение на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане, ако по иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД ответниците не са установили, доказали изпълнение на задълженията – от страна на двамата ответници и в пълен обем на дължимата престация непрекъснато и за целия период; 3) длъжен ли е решаващият съд да обсъди всички доказателства по делото относно правнорелевантните факти в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията и доводите на страните, както и при формиране на изводите относно правнорелевантните факти да посочи точно с кои от доказателствата се установява осъществяването на всеки факт от значение за спорното право. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие, както следва: по първия въпрос – с решение № 5/20.01.2012 г. по гр. дело № 822/2011 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 421/29.06.2010 г. по гр. дело № 805/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 1062/20.10.1993 г. по гр. дело № 385/1993 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 1208/27.01.2009 г. по гр. дело № 5249/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 500/18.06.2009 г. по гр. дело № 1410/2008 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 1824/09.06.1981 г. по гр. дело № 3936/1980 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВС, определение № 377/28.03.2011 г. по гр. дело № 1574/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС и определение № 147/19.02.2009 г. по гр. дело № 137/2007 г. на III-то гр. отд. на ВКС; по втория въпрос – с решение № 1267/12.11.2008 г. по гр. дело № 5326/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС, решение № 1167/22.10.2008 г. по гр. дело № 1627/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС, решение № 1082/28.11.2008 г. по гр. дело № 4/2006 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 737/18.11.2004 г. по гр. дело № 100/2004 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 26/06.02.2009 г. по гр. дело № 5524/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; и по третия въпрос – с решение № 331/04.07.2011 г. по гр. дело № 1649/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 698/12.01.2011 г. по гр. дело № 14/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 149/03.07.2012 г. по гр. дело № 1084/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 115/30.04.2013 г. по гр. дело № 805/2011 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и решение № 407/11.01.2012 г. по гр. дело № 161/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС.
Съдът намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма.
В изложението си жалбоподателката свързва първия правен въпрос с приетото от въззивния съд, че процесният договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, чието разваляне на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД се иска по делото, е валиден, като за това не е имало спор пред първата инстанция – доводи в обратна насока жалбоподателката-ищца е направила за първи път във въззивната си жалба и те са преклудирани, като такива не са изложени нито в исковата молба, нито в молбите-уточнения на същата. Така приетото от въззивния съд не е в противоречие с нито едно от решенията на ВКС, посочени от жалбоподателката във връзка с този първи правен въпрос, тъй като никое от тях не е постановено по иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, каквато е постановката на въпроса. Поради това, не са налице, наведените от жалбоподателката допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Отделно от това, в съдебната практика никога не е имало съмнение, че на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД – поради неизпълнение, може да бъде развален само валидно сключен двустранен договор, който е породил правни последици. Ако съдът приеме, че ищецът, предявил иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, не е доказал сключването на валиден двустранен договор, чието разваляне иска, или ако по възражение на ответника приеме, че договорът е недействителен, той следва да отхвърли иска, тъй като договор, който не е породил правни последици (насрещни права и задължения за страните) не би могъл да бъде изпълнен, респ. – не би могъл и да бъде развален поради неизпълнение. Поради това, ищецът, предявил иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, няма правен интерес да поддържа доводи за недействителност на договора, чието разваляне иска; той може да релевира такава недействителност само с отделен иск за нищожност или унищожаемост на договора, който ще е от посоченото обуславящо значение за иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, който в този случай може да бъде предявен (и обичайно се предявява) като евентуално съединен с иска за недействителност. В случая с исковата си молба по делото жалбоподателката е предявила единствено иска за разваляне на процесния договор, предвид и което въззивният съд е приел, че доводите ? във въззивната жалба за неговата недействителност са преклудирани. Следва да се отбележи и че дори СГС да се беше произнесъл по тези доводи на жалбоподателката (което би било недопустимо), то – предвид изложеното, във всички случаи това не би могло да промени изхода на спора по иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. Поради това, първият правен въпрос е и без никакво значение по делото, респ. – не съставлява и общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). За да отхвърли иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че процесният алеаторен договор е бил изпълнен в уговорения обем – на прехвърлителката (която е майка и наследодателка на ищцата и на ответницата) са били осигурени грижи и издръжка съобразно нуждите ? от ответницата, която е сключила договора, подпомагана от ответника – неин съпруг, който не е страна по договора, като прехвърлителката приживе е била доволна и е приемала този начин на изпълнение, отговарящ на установените ? навици. За да достигне до тези решаващи изводи по делото, СГС е обсъдил съдържанието на процесния договор; подробно е обсъдил свидетелските показания по делото, като е посочил кои конкретни, релевантни за спорното изпълнение обстоятелства, приема за установени и от кои свидетелски показания, като ги е съпоставил помежду им и с приетите писмени доказателства; обсъдил е и противоречията между показанията на свидетелите, като е изложил подробни мотиви относно това кои кредитира и кои – не; подробно е отговорил и на оплакванията във въззивната жалба на жалбоподателката-ищца относно представените с исковата молба писмени доказателства, като е приел, че правилно първоинстанционният съд ги е изключил на основание чл. 183 от ГПК, тъй като по делото не са били представени оригиналите в указания срок. По този начин въззивният съд е разрешил третия правен въпрос, формулиран в изложението на жалбоподателката, в пълно съответствие с посочените във връзка с него решения на ВКС, които дават положителен отговор на въпроса, като самата жалбоподателка не е посочила никакви конкретни противоречия, а бланкетно твърди, че такива са налице.
Същото бланкетно твърдение е направено в изложението и относно втория правен въпрос. Този въпрос е и некоректно формулиран, тъй като неговата постановка не изхожда от приетото за установено и изводите на въззивния съд – че е налице изпълнение на процесния договор, а изхожда изцяло от позицията на жалбоподателката – че според нея ответниците не са доказали изпълнение по делото. Както многократно е приемано в определения по чл. 288 от ГПК, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд не е основание за допускане на касационното обжалване, включително – когато това несъгласие е формулирано като правен въпрос в изложението към касационната жалба. В тези случаи не е налице правен въпрос, респ. – основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а е налице формулирано във въпросителна форма оплакване за неправилност на въззивното решение, т.е. – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, по което касационната инстанция не може да се произнася с определението по чл. 288 от ГПК (в този смисъл са и разясненията в мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на двамата ответници, претендираните и направени от тях разноски за заплатени адвокатски възнаграждения в касационното производство, а именно – на всеки един от тях – сумата от по 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2482/13.04.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 7812/2016 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА Р. К. С. да заплати на Ф. П. В. и на В. М. В. сумите от по 500 лв. (петстотин лева) на всеки от тях – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: