2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 74
гр. София, 17.01. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 4175 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. К. Р. и К. Р. Р.-Ж. срещу решение № 446/13.03.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2083/2012 г. на Пловдивския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 1608/20.04.2012 г. по гр. дело № 14168/2011 г. на Пловдивския районен съд, са уважени предявените от [фирма] срещу жалбоподателите, искове с правни основания чл. 135 и чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, като е обявен за недействителен по отношение на ищеца, сключеният между жалбоподателите договор за дарение, обективиран в нотариален акт № на нотариус С. З., по силата на който в собственост на надарената жалбоподателка е прехвърлен недвижим имот – паркомясто-гараж № 7 с площ 12 кв.м., разположено в северната част на сутеренния етаж на сграда с идентификатор 56784.521.298 в [населено място], [улица], което паркомясто се явява част от самостоятелен обект с предназначение гараж в сградата, с идентификатор 56784.521.298.3.9; и е обявен за окончателен, сключеният на 04.08.2010 г. предварителен договор, с който жалбоподателят продава на ищеца ? идеална част от самостоятелен обект с предназначение гараж в същата сграда, с идентификатор 56784.521.298.3.12, с площ на обекта 24 кв.м. и с прилежащи части – паркоместа № 6 и № 7, всяко от по 12 кв.м., 22.222% идеални части от подземна [улица] % идеални части от общите части на сградата, като тази ? идеална част от самостоятелния обект с идентификатор 56784.521.298.3.12 съответства на описаното в предварителния договор от 04.08.2010 г. и в документа за собственост, паркомясто-гараж № 7 с площ 12 кв.м., находящо се в северната част на сутеренния етаж на сградата, ведно с 11.111 % идеални части от подземна улица и платформа, представляващи обща част по предназначение само по отношение на ситуираните в сутеренния етаж паркоместа, равняващи се на 24.59 кв.м., както и 0.846 % идеални части от общите части на сградата; в тежест на касаторите са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателите, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните шест (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроса, а именно: 1) действителен или нищожен е предварителен договор за продажба на паркомясто, и представлява ли последното обект по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ; 2) какъв е статутът на покрито паркомясто, съставляващо реална част от сутеренен етаж на сграда, състоящ се от подземна улица и платформа, уговорени като обща част по предназначение само по отношение на ситуираните в сутеренния етаж паркоместа на сградата – етажна собственост, за който има предписание за промяна по време на строителството за изграждане на обекти-гаражи, и преработва ли се в такъв случай паркомястото заедно с друго такова само в един самостоятелен обект-гараж в режим на обикновена съсобственост или остава в режим на етажна собственост; 3) поражда ли правни последици нищожният предварителен договор; 4) има ли право съдът с решението си по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД да внася промени и да се отклонява от съдържанието на предварителния договор между страните, и конкретно – относно обема на обещаната престация; 5) може ли искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД да се уважи за един обект-гараж, обособен след промените по време на строителството, ако предмет на обещаното е прехвърляне на паркомясто и идеална част от общите части на сградата, но без идеални части от общи части на самия гаражен етаж – подземна улица и платформа, съставляващи обща част по предназначение, т.е. уговорката за прехвърляне на реална част – паркомясто, несъставляващо самостоятелен обект, при това без вещни права върху общите по предназначение части, да доведе до уважаване на иска за новосъздаден впоследствие самостоятелен обект-гараж; и 6) допустимо ли е въззивният съд да не се произнесе по основното и преюдициално, наведено още с отговора на исковата молба, възражение за нищожност на предварителния договор, поради невъзможен (несъществуващ) предмет и като сключен в нарушение на императивни правни норми.
По отношение на петия изведен от тях правен въпрос, жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат, че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на останалите пет правни въпроса, касаторите навеждат допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържат, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с актове на ВКС и ВС (представени в преписи по делото), както следва: първият правен въпрос – в противоречие с решение № 53/08.05.2009 г. по гр. дело № 5871/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 1159/30.12.2008 г. по гр. дело № 3834/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г.), решение № 222/30.03.2010 г. по гр. дело № 4076/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 102/08.04.2010 г. по гр. дело № 4017/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС (постановени по реда на чл. 290 от ГПК) и тълкувателно решение № 84/06.11.1968 г. по гр. дело № 74/1968 г. на ОСГК на ВС (постановено при действието на отменения ЗУСС); вторият правен въпрос – в противоречие с решение № 135/17.03.1992 г. по гр. дело № 1090/1991 г. на І-во гр. отд. на ВС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.) и определение № 58/18.01.2012 г. по гр. дело № 832/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 288 от ГПК); третият правен въпрос – в противоречие с решение № 2510/10.12.1975 г. по гр. дело № 1968/1975 г. на І-во гр. отд. на ВС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.); четвъртият правен въпрос – в противоречие с решение № 30/05.04.1973 г. по гр. дело № 1373/1973 г. на ОСГК на ВС и решение № 533/30.06.1999 г. по гр. дело № 125/1999 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС (постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., като второто от тях не е представено по делото); и шестият правен въпрос – в противоречие с т. 10 от тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС (постановено при действието на ЗСВ) и решение № 1503/10.02.2009 г. по гр. дело № 5819/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.).
Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма], в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
За да уважи предявените по делото искове по чл. 135 и чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, въззивният съд е приел следното: Прехвърляйки мястото (очевидно се има предвид процесното паркомясто) по предварителния договор на ответницата в срока за сключване на окончателен договор, длъжникът-ответник, сам се е поставил в невъзможност да изпълни поетото с договора задължение, като ищецът се явява кредитор на правото да иска сключване на окончателен договор, на което съответства задължение на ответника от 04.08.2010 г. – датата на сключване на договора, когато е платена и цялата цена; пояснено е и че всъщност страните са се договорили да сключат окончателен договор в 1-месечен срок от снабдяване на ответника със схема и данъчна оценка на мястото. С оглед горното, е прието, че е налице хипотезата на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, а не на ал. 3 от същия, а също и че тъй като ответницата е дъщеря на ответника, е налице и хипотезата на ал. 2, пр. 2 на чл. 135, при което знанието за увреждане се предполага, която законова презумпция не е оборена. С оглед това, искът по чл. 135 от ЗЗД е намерен за основателен. Въззивният съд е приел и че тъй като междувременно, с промяна в първоначалния проект, одобрен на 01.03. 2011 г., мястото (процесното паркомясто) по договора и друго такова с площ 12 кв. м. са обединени в нов обект с площ 24 кв. м., ищецът получава 1/2 идеална част от собствеността върху новия обект. В тази връзка са изложени и съображения, че съгласно чл. 95, ал. 2 от ЗС, при създаване на нова вещ в резултат на преустройство и обединяване на две вещи, при което всяка от вещите губи реално обособено значение и става част от цялото, се поражда право на собственост върху идеална част от новосъздадената вещ, като дяловете от съсобствеността са съразмерни на стойностите на отделните присъединени вещи. С оглед това, и искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е намерен за основателен. Налице е и препращане по чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, но в тях не е казано нещо в повече.
Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените лаконични мотиви към обжалваното въззивно решение, в които липсва обсъждане и изричен отговор на възражението за нищожност на процесния предварителен договор поради невъзможен предмет, въведено по делото с отговорите на исковата молба, подадени от жалбоподателите, изведените от тях в изложението им правни въпроси, с изключение на третия от тях (поражда ли правни последици нищожният предварителен договор), очевидно са обуславящи правните изводи на въззивния съд и са от съществено значение за изхода на правния спор по делото, поради което представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Въпросът „поражда ли правни последици нищожният предварителен договор” би бил обуславящ правните изводи на въззивния съд и от значение за изхода на спора, ако окръжният съд бе намерил процесния предварителен договор за нищожен и въпреки това го бе обявил за окончателен, но в случая не е налице такава хипотеза. Поради това, този правен въпрос в случая не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
С посочените и представени (в препис) от касаторите, решение № 53/08.05.2009 г. по гр. дело № 5871/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 1159/30.12.2008 г. по гр. дело № 3834/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г.), решение № 222/30.03.2010 г. по гр. дело № 4076/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 102/08.04.2010 г. по гр. дело № 4017/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС (постановени по реда на чл. 290 от ГПК) и тълкувателно решение № 84/06.11.1968 г. по гр. дело № 74/1968 г. на ОСГК на ВС (постановено при действието на отменения ЗУСС), на първия изведен в изложението към касационната жалба правен въпрос (действителен или нищожен е предварителен договор за продажба на паркомясто, и представлява ли последното обект по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ) е дадено разрешение, различно от възприетото в обжалваното въззивно решение, поради което касационното обжалване следва да се допусне по този материалноправен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
По отношение на останалите четири правни въпроса не са налице наведените от жалбоподателите допълнителни основания за допускане на касационното обжалване.
В решение № 135/17.03.1992 г. по гр. дело № 1090/1991 г. на І-во гр. отд. на ВС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.), вторият изведен от касаторите правен въпрос не е обсъждан, поради което обжалваното въззивно решение не е и не би могло да бъде в противоречие с него по този правен въпрос. Постановеното по реда на чл. 288 от ГПК, определение № 58/18.01.2012 г. по гр. дело № 832/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС поначало не е годно да формира практика на ВКС и противоречива съдебна практика по смисъла на т.1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Аналогично е положението и с шестия правен въпрос. Този процесуалноправен въпрос не е предмет на обсъждане и разрешаване, нито в т. 10 от тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, нито в решение № 1503/10.02.2009 г. по гр. дело № 5819/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.), поради което и по отношение на него не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
С решение № 30/05.04.1973 г. по гр. дело № 1373/1973 г. на ОСГК на ВС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.) е дадено принципно разрешение на четвъртия изведен от касаторите правен въпрос, но по повод хипотеза, която е съществено различна от случая по настоящото дело, а именно – даденото там разрешение е по повод невъзпроизвеждане в съдебно решение по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД на една от клаузите от предварителния договор – за учредяване на право на обитаване. При това положение не може да се приеме, че този правен въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Преценка за наличието на това допълнително основание е невъзможно да бъде извършена при съпоставка между обжалваното въззивно решение и посоченото от касаторите решение № 533/30.06.1999 г. по гр. дело № 125/1999 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС (очевидно постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.), тъй като последното не е представено по делото.
Петият правен въпрос е изведен от касаторите, изключително предвид конкретиката и спецификата на казуса по делото, поради което той не е и не би могъл да бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, по следния изведен от жалбоподателите материалноправен въпрос: действителен или нищожен е предварителен договор за продажба на паркомясто, и представлява ли последното обект по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК на жалбоподателите следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 351.40 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 446/13.03.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2083/2012 г. на П. окръжен съд;
УКАЗВА на жалбоподателите Р. К. Р. и К. Р. Р.-Ж. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представят по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 351.40 лв.; в противен случай касационната им жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.