2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 617
гр. София, 14.05. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми март през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1227 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Р. К. срещу решение № 229/29.06.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 424/2012 г. на Пернишкия окръжен съд. С него, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд осъдителна част, решение № 99/20.02.2012 г. по гр. дело № 5506/2011 г. на Пернишкия районен съд (ПРС), жалбоподателят е осъден да заплати на Б. И. П., по предявения от последния иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД – сумата 9 000 лв. – обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, представляващи стрес, болки, страдания и неудобства, в резултат на причинената му на 16.11.2010 г. от жалбоподателя, средна телесна повреда, изразяваща се в прободно-прорезно нараняване в лявата коремна половина, проникващо в коремната кухина, с нараняване на голямото було и на външната обвивка на тънкото черво, ведно със законната лихва (обезщетение за забава) върху тази сума, считано от 16.11.2010 г. до окончателното й издължаване; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Б. И. П. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване – във връзка с оплакванията му за процесуална недопустимост и за неправилност на въззивното решение, се извежда процесуалноправният въпрос относно произнасянето от съда и по други наранявания, за които ищецът не претендира и за които няма доказателства ответникът да е причинил. К. сочи и че е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага в изложението си каквито и да било аргументи, изведеният от него процесуалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
За да потвърди първоинстанционното решение, в обжалваната пред него част, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД е уважен за сумата 9 000 лв., въззивният съд е установил, че с одобрено от съда по н.о.х.д. № 149/2011 г. на ПРС, споразумение по чл. 383, ал. 1 от НПК, което е с последиците на влязла в сила присъда и е задължително за гражданския съд съгласно чл. 300 от ГПК относно извършването на процесния деликт, жалбоподателят се е признал за виновен в това, че на 16.11.2010 г. е намушкал с нож в корема ищеца и му е причинил вследствие на това средна телесна повреда с опасност за живота, а именно – изразяваща се в прободно-прорезно нараняване в лявата коремна половина, проникващо в коремната кухина, с нараняване на голямото було и на външната обвивка на тънкото черво – така, както телесната повреда е описана в споразумението, одобрено от наказателния съд, в исковата молба на ищеца и в диспозитива на първоинстанцинното решение по настоящото дело. Въззивният съд е обсъдил и приетите в първоинстанционното производство, заключения на съдебно-медицинската и съдебно-психиатричната експертизи. Въз основа на първото от тях е приел за установено и че вследствие процесното намушкване с нож, ищецът е претърпял сериозни болки и страдания – при извършването на деянието и след това – при лечението на нараняванията в корема – прободно-прорезната рана, наранявания в тилната област, в лявата гръдна половина и в лявата мишница, като е била налице и временна опасност за живота му. Въз основа на заключението на вещото лице – психиатър, въззивният съд е приел за установени и негативните последици от психическо естество, настъпили вследствие процесното непозволено увреждане, а именно – временно психично разстройство от групата на невротичните, свързано със стрес – тревожно разстройство. Установените с експертните заключения по делото, болки страдания и негативни психически изживявания у ищеца, са изрично посочени в исковата му молба („силна болка”, „ужас и страх за живота си”), като част от процесните неимуществени вреди, търпени от него от причинената му средна телесна повреда в корема, която е установена в рамките на воденото срещу касатора наказателно производство. Останалите наранявания на ищеца, които са установени по делото със заключението на съдебно-медицинската експертиза – в тилната област, в лявата гръдна половина и в лявата мишница, действително не са сочени в исковата молба, поради което те не са посочени, като процесни вреди, за които се присъжда обезщетението в размер 9 000 лв., и в диспозитива на първоинстанционното решение, респ. – и в диспозитива на въззивното решение, с който се потвърждава и с това – се препраща към тази обжалвана осъдителна част на първоинстанционния съдебен акт. Видно от мотивите им, двете съдебни инстанции по делото са посочили в тях тези, незаявени с исковата молба наранявания на ищеца, единствено и само при възпроизвеждане на установеното със заключението на съдебно-медицинската експертиза, но без да са ги взели предвид при присъждането на процесното обезщетение и определянето на размера му, което, както беше посочено, ясно личи от диспозитивите на двата съдебни акта.
От горното е видно, че изведеният от страна на касатора процесуалноправен въпрос относно произнасянето от съда и по други наранявания, за които ищецът не претендира и за които няма доказателства ответникът да е причинил, е без значение за изхода на делото, включително и във връзка с преценката относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, тъй като – с оглед горните данни по делото, няма вероятност то да е недопустимо като постановено извън пределите, очертани от предявения по делото иск, както се поддържа от касатора.
В заключение – касационното обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска, тъй като не е налице, наведеното от жалбоподателя общо основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 229/29.06.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 424/2012 г. на Пернишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.