2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 821
гр. София, 17.06. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1708 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Териториалното поделение (ТД) в [населено място] на Н. (НОИ) срещу решение № 2060/16.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2938/2013 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 2847/28.06.2013 г. по гр. дело № 16861/2012 г. на Пловдивския районен съд, е уважен предявеният от Б. Л. С. срещу жалбоподателя, положителен установителен иск с правно основание чл. 1, ал. 1, т. 3 от ЗУТОССР, като е признато за установено в отношенията между страните, че през периода 13.02.1979 г. – 30.04.1982 г. ищецът е работил на пълно работно време на длъжност „коректор” в редакцията на вестник „О. глас” – [населено място], с правоприемник [фирма], което дружество е ликвидирано; и жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца сумата 300 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два правни въпроса: 1) относно установяване от съда на характера на извършваната работа, длъжността или категорията на положения от лицата труд; и 2) относно присъждането на разноски по дела за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред. Първият правен въпрос е свързан единствено с оплакването за процесуална недопустимост на въззивното решение. По отношение на него жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 т. 2 от ГПК, като поддържа, че този процесуалноправен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и в тази връзка сочи обжалваното въззивно решение и решение № 322/24.02.2012 г. по въззивно гр. дело № 150/2012 г. на ПОС, като представя последното в препис, но без данни и доказателства то да е влязло в сила. Вторият правен въпрос е свързан с оплакванията за неправилност на въззивното решение в частта му, имаща характера на определение – относно разноските по делото. По отношение на него жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 т. 2 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и в тази връзка сочи обжалваното въззивно решение и решение № 696/04.11.2011 г. по гр. дело № 1395/2011 г. на Хасковския районен съд, като също представя последното в препис, но без данни и доказателства то да е влязло в сила; поддържа и съображения, че вторият правен въпрос е от изключителна важност за точното прилагане на закона и осигуряване на правилно правораздаване.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Б. Л. С. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
За да достигне до извода за неоснователност на възраженията на жалбоподателя за недопустимост на първоинстанционното решение поради недопустимост на предявения по делото установителен иск с правно основание чл. 1, ал. 1, т. 3 от ЗУТОССР, въззивният съд е изложил следните съображения: Приел е, че с този иск се цели и негов предмет е установяване единствено продължителността на трудов стаж, когато той не е надлежно удостоверен в съответните документи, както и че именно в такава насока са твърденията и искането на ищеца, както и произнасянето на първоинстнационния съд по делото. Посочил е, че установяването на положен трудов стаж през определен период на конкретна длъжност с присъщата й трудова функция, относимо към категорията положен труд, касае установяване на факт с правно значение по смисъла на чл. 124, ал. 4, изр. 2 от ГПК, какъвто е допустимо да се установява по съдебен ред само в предвидените от закона случаи, а установяването на категорията труд не е сред тях, доколкото за нея е предвиден реда по чл. 98 от КСО, съгласно чл. 1, ал. 4 от ЗУТОССР. Установил е, обаче, че ищецът нито е навел обстоятелства, нито е претендирал за установяване на заеманата от него длъжност и упражнявана трудова функция през процесния период във връзка с категорията труд при пенсиониране, нито такива са изследвани от районния съд. Приел е и че посочената от ищеца длъжност за този период е в изпълнение на изискването на чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗУТОССР относно съдържанието на исковата молба и посочването й има пояснителен характер досежно осъществяваната дейност през процесния период, а не е част от същинския петитум за установяване на трудов стаж за него, в каквато насока е и произнасянето на районния съд.
Горното разрешение на първия изведен от касатора правен въпрос, е в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е решение № 254/20.01.2014 г. по гр. дело № 1413/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В него също е прието, че ЗУТОССР изрично сочи, че предявяването на искове за установяване на трудов стаж е допустимо и че нормата на чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗУТОССР изрично повелява, че в исковата молба следва да се посочи времето на претендирания стаж, продължителността на работния ден за работещите по трудово правоотношение, конкретната длъжност или работа, която е изпълнявана, и начина на заплащане на труда. Прието е че, последните са елементи на самото трудово правоотношение и е невъзможно установяване на продължителността на трудовия стаж без изричното им посочване. Това разрешение се споделя изцяло и от настоящия съдебен състав, тъй като е израз и на трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК при действието на отменения УУТССР – решение № 538/03.08.2010 г. по гр. дело № 470/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 722/10.01.2011 г. по гр. дело № 259/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 309/20.12.2011 г. по гр. дело № 1672/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, а също и – ППВС № 8/26.06.1963 г.
С оглед изложеното – след като обжалваното въззивно решение е съобразено с цитираната задължителна практика на ВКС, с която е уеднаквено разрешаването в практиката на съдилищата на първия изведен от касатора процесуалноправен въпрос, то е без значение дали същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото и представено от касатора, решение № 322/24.02.2012 г. по въззивно гр. дело № 150/2012 г. на ПОС, още повече, че след като няма данни последното да е влязло в сила, то не е годно да формира противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 2 от ГПК (в този смисъл са и указанията и разясненията, дадени с т. 3 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По горните съображения, касационното обжалване на въззивното решение – в частта му, с която е уважен предявеният по делото положителен установителен иск по чл. 1, ал. 1, т. 3 от ЗУТОССР, не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение и в частта му, имаща характера на определение – относно присъждането в полза на ищеца на направените от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение по делото, въззивният съд е приел следното: Намерил е че разпоредбите на чл. 9 от ЗУТОССР въвеждат специални правила по отношение на таксите и разноските по делата за установяване на трудов и осигурителен стаж, а именно: нормата на чл. 9, ал. 1 касае и двата вида дела и предвижда, че по тях не се събират държавни такси; разпоредбата на чл. 9, ал. 2 третира само делата за установяване на осигурителен стаж и регламентира, че съдебните разноски по тях са за сметка на ищеца; правилото на чл. 9, ал. 3 се отнася само за делата за установяване на трудов стаж, каквото е и настоящото, уреждайки, че по тях не се плащат такси и разноски от ищеца, т.е. същият е освободен от заплащането на такива по водене на делото. Окръжният съд е приел и че липсва специално правило, уреждащо отговорността за разноските между страните – конкретно по делата за установяване на трудов стаж, аналогично на предвиденото за тези за установяване на осигурителен стаж. С оглед на това е намерил, че съгласно чл. 10 от ЗУТОССР е приложимо общото правило на чл. 78, ал. 1 от ГПК, съобразно което на ищеца се дължи заплащане на направените от него разноски за изплатено адвокатско възнаграждение, в случая – в размер на 300 лв. за първоинстанционното производство – по представен договор за правна защита и съдействие от 23.10.2012 г., във връзка със своевременно заявено от ищеца искане за присъждането им. Въззивният съд е приел за неоснователен и довода на жалбоподателя, че не дължи тези разноски, и поради това, че не е дал повод за завеждане на делото. В тази връзка са изложени съображения, че в конкретния случай поводът за завеждане на делото е именно незачитането от страна ответника-касатор на трудовия стаж на ищеца за процесния период, както и че макар незачитането да се дължи на ненадлежното оформяне на трудовата книжка на ищеца от страна на работодателя, но – от друга страна – за да е налице освобождаващата от заплащане на разноски от страна на ответника хипотеза на чл. 78, ал. 2 от ГПК, следва ответникът и да е признал иска, а в случая той изрично го оспорва. По тези съображения въззивният съд е приел, че ответникът дължи на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение. Досежно техния размер, по отношение на който жалбоподателят е възразил с доводи за прекомерност, окръжният съд е приел, че такова възражение не е заявено своевременно в първоинстанционното производство, а съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът може да намали разноските за адвокатско възнаграждение само по искане на насрещната страна, при липса на каквото, правилно същите са присъдени от районния съд в пълния им размер.
С така приетото в мотивите към обжалваното решение относно разноските по делото, въззивният съд е разрешил втория изведен от касатора правен въпрос, в противоречие с цитираното и по-горе решение № 254/20.01.2014 г. по гр. дело № 1413/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Там е възприето следното разрешение на този въпрос: НОИ, като държавен орган, който по силата на чл. 3 от ЗУТОССР, е ответник по исковете за установяване на трудов стаж, не дължи направените от ищците деловодни разноски в тези производства, тъй като неговата процесуална легитимация е във връзка с изпълнение на възложената му със закон компетентност. Освен това, предявяването на иска е необходимо за постигане на целения правен резултат, независимо от поведението на ответника по иска. По тази причина не се прилагат общите правила за отговорността за разноските, като санкция за страната, предизвикала неоснователно правния спор.
Предвид така констатираното противоречие, касационното обжалване на въззивното решение – в частта му относно разноските, имаща характера на определение, следва да се допусне по втория изведен от касатора правен въпрос – на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1 от ГПК. В тази й част касационната жалба има характера на частна такава и съгласно правилото на чл. 278, ал. 1, изр. 1 от ГПК подлежи на разглеждане в закрито заседание.
Настоящият съдебен състав намира за правилно разрешението на втория изведен от касатора правен въпрос, което е възприето от ПОС в обжалваното въззивно решение. Съображенията за това са следните:
С оглед спецификата на исковите производства за установяване на трудов и осигурителен стаж по реда на ЗУТОССР, с разпоредбите на чл. 9 от същия закон законодателят е установил някои специални правила относно държавните такси и разноските за тези искови производства, които са в отклонение от общите правила на ГПК. Никое от тези специални правила по чл. 9 от ЗУТОССР, обаче не урежда отклонение от общите правила по чл. 78 от ГПК за отговорността и присъждането на направени разноски по исковете за установяване на трудов стаж по чл. 1, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗУТОССР, които законодателят изрично е отграничил от исковете за установяване на осигурителен стаж по чл. 1, ал. 1, т. 2 от ЗУТОССР. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗУТОССР, не се събират държавни такси, както по исковите производства за установяване на трудов стаж, така и по тези за установяване на осигурителен стаж. Това специално правило (подобно на чл. 83 и чл. 84 от ГПК) е в отклонение от общото правило на чл. 71, ал. 1 от ГПК за дължимост на държавни такси по гражданските дела, но не е в отклонение от общите правила по чл. 78 от ГПК за отговорността и присъждането на направени разноски по граждански дела. Разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от ЗУТОССР, съгласно която съдебните разноски по делата за установяване на осигурителен стаж са за сметка на ищеца, установява специално правило, което е в отклонение от общите правила по чл. 78 от ГПК, но то се отнася единствено за исковите производства за установяване на осигурителен стаж по чл. 1, ал. 1, т. 2 от ЗУТОССР. Разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от ЗУТОССР (подобно на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК) освобождава от заплащане на такси и разноски ищците по исковите производства за установяване на трудов стаж по чл. 1, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗУТОССР. Това специално правило също е в отклонение от общото правило на чл. 71, ал. 1 от ГПК за дължимост на държавни такси и разноски по гражданските дела, но не е в отклонение от общите правила по чл. 78 от ГПК за отговорността и присъждането на направени разноски по граждански дела. Тези специални правни норми на чл. 9 от ЗУТОССР не могат да се тълкуват разширително или да се прилагат по аналогия, именно предвид техния характер на уреждащи изрични изключения от общи правила. Това ясно следва и от препращащата разпоредба на чл. 10 от ЗУТОССР, съгласно която, за неуредените в този закон въпроси се прилага ГПК. Друг извод не би могъл да се направи и от особената процесуална легитимация на ответник в тези производства на териториалните поделения на НОИ по чл. 3 от ЗУТОССР, макар тя да е във връзка с изпълнение на възложената му със закон компетентност, както е прието в цитираното решение на ВКС. Ако действителната воля на законодателя би била, предвид тези особености на пасивната процесуална легитимация по чл. 3 от ЗУТОССР, ищците и в производствата за установяване на трудов стаж по чл. 1, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗУТОССР да понасят тежестта за направените разноски по тези дела, респ. – тази тежест и отговорността за тези разноски да не се разпределя и те да не присъждат според общите правила на чл. 78 от ГПК (най-общо казано – съобразно изхода на делото), то законодателят изрично би установил такова специално правило, подобно на това по чл. 9, ал. 2 от ЗУТОССР – относно разноските за исковите производства за установяване на осигурителен стаж по чл. 1, ал. 1, т. 2 от ЗУТОССР.
При така възприетото разрешение на втория изведен от касатора правен въпрос, неоснователни са доводите му в касационната жалба, че не дължи заплащане на разноски на ищеца на основание чл. 9, ал. 2 от ЗУТОССР. Както вече беше посочена, тази специална норма е приложима само в исковите производства за установяване на осигурителен стаж по чл. 1, ал. 1, т. 2 от ЗУТОССР, но не и в настоящото исково производство за установяване на трудов стаж по чл. 1, ал. 1, т. 3 от ЗУТОССР. Съобразно изхода на делото – уважаването на предявения положителен установителен иск за трудов стаж, въззивният съд правилно е приложил общата норма на чл. 78, ал. 1 от ГПК. Правилно е приел и че в конкретния случай поводът за завеждане на делото е именно незачитането от страна ответника-касатор на трудовия стаж на ищеца за процесния период, както и че макар незачитането да се дължи на ненадлежното оформяне на трудовата книжка на ищеца от страна на работодателя, то – от друга страна, за да е налице освобождаващата от заплащане на разноски, хипотеза на чл. 78, ал. 2 от ГПК, сочена от страна на ответника, следва същият и да е признал иска, а в случая той изрично го оспорва (включително и досежно неговата процесуална допустимост). Неоснователно е и поддържаното от жалбоподателя-ответник едва пред въззивната и касационната съдебни инстанции, възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на заплатените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство по делото. Правилно въззивният съд е приел, че такова възражение не е заявено своевременно – до приключването на откритото съдебно заседание пред първоинстанция съд, в което – своевременно е представен от страна на ищеца, договорът за правна защита и съдействие от 23.10.2012 г., удостоверяващ заплащането от него на адвокатското възнаграждение в размер 300 лв. за защитата му в първоинстанционното производство по делото.
По горните съображения, обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила в частта, имаща характера на определение – относно тези разноски, присъдени по делото.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2060/16.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2938/2013 г. на Пловдивския окръжен съд – в частта, с която е уважен предявеният по делото положителен установителен иск с правно основание чл. 1, ал. 1, т. 3 от ЗУТОССР;
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2060/16.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2938/2013 г. на Пловдивския окръжен съд – в останалата част, имаща характера на определение – относно разноските по делото;
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2060/16.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2938/2013 г. на Пловдивския окръжен съд – в частта, имаща характера на определение – относно разноските по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.