О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
гр. София, 18.03.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 7278 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 30.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 11666/2012 г. на Софийския градски съд. С него, като е потвърдено решение № ІІ-59-153/03.11.2011 г. по гр. дело № 9374/2011 г. на Софийския районен съд, са уважени предявените от Е. М. Г. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено със заповед № 42/04.01.2011 г. на управителя на дружеството-касатор; ищцата е възстановена на длъжността „технически сътрудник” в офис „Парцели” при дружеството-касатор; и последното е осъдено да заплати на ищцата сумата 1 746 лв. – обезщетение за оставането й без работа през периода 04.01.2011 г. – 04.07.2011 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 08.03.2011 г. до окончателното й изплащане; в тежест на жалбоподателя е възложена и държавната такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните три правни въпроса: 1) материалноправен – прекратяването на трудовия договор на основание чл. 325, т. 1 от КТ (сега чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ) изисква ли формален акт, съдържащ две отделни изявления, или за валидността на изявленията с оглед спазването на писмената форма, е достатъчно общо писмено изявление за прекратяване на трудовия договор, подписано от двете страни; 2) процесуалноправен – следва ли въззивната инстанция с решението си да се произнесе по всички наведени с въззивната жалба възражения, доводи и обстоятелства; и 3) материалноправен – когато след прекратяването на трудовия договор е премахната съответната трудова функция (длъжността), заемана от уволнения, което е извършено от компетентния за това орган и трудовата функция (длъжността) не съществува към момента на постановяване на съдебното решение, с което се признава уволнението за незаконно, може ли работникът или служителят да бъде възстановен на същата длъжност. По отношение на двата материалноправни въпроса (първия и третия) жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага доводи и аргументи, че те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поддържайки, че по първия въпрос няма съдебна практика, а по третия въпрос няма изрична нормативна уредба. По отношение на процесуалноправния въпрос (втория) жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 230/11.02.2013 г. по търг. дело № 1090/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 189/09.07.2012 г. по гр. дело № 107/2012 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Е. М. Г., в отговора на жалбата излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да уважи предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ за защита срещу незаконосъобразно уволнение, въззивният съд, включително чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл. 272 от ГПК, е приел, че уволнението на ищцата е извършено с процесната заповед № 42/04.01.2011 г. на управителя на дружеството-касатор, в която се съдържа неговата (на работодателя) воля за прекратяване на трудовото правоотношение „по взаимно съгласие”, както и че тази заповед не може да се тълкува като предложение по смисъла на чл. 325, т. 1, изр. 2 от КТ, тъй като от съдържанието на същата се установява, че е налице упражняване на властническо правомощие на работодателя за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, т. 1 от КТ, считано от 04.01.2011 г. В тази връзка е посочено и че за да е законосъобразно това прекратяване, законът изисква наличието на насрещна воля от страна на работника със същото съдържание, каквато в случая липсва, както и че е ирелевантно за спора обстоятелството, какви отбелязвания са извършени в заповедта за уволнение, и конкретно в случая – че ищцата нямала никакви финансови, имуществени и други претенции към работодателя, което не обективира волеизявление на служителя, че е съгласен трудовото му правоотношение да бъде прекратено на основание взаимно съгласие. Изложени са и съображения, че не може да се приеме, че като е подписала заповедта за уволнение ищцата е изразила съгласие за прекратяване на трудовия й договор, тъй като подписът й удостоверява връчването на заповедта, а не съгласие с прекратяване на договора й. С оглед на така изложеното, въззивният съд е приел за недоказано по делото осъществяването на фактическия състав на посоченото в заповедта основание за уволнение по чл. 325, т. 1 от КТ, а именно – писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя и на служителя.
При така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил първия изведен от касатора материалноправен въпрос в пълно съответствие с формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна, трайно установена практика на ВКС, израз на която са решение № 400/13.05.2010 г. по гр. дело № 1109/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 69/20.04.2012 г. по гр. дело № 898/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 183/21.12.2011 г. по гр. дело № 565/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 146/07.05.2013 г. по гр. дело № 935/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 383/29.11.2012 г. по гр. дело № 141/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В първото от тези решения е прието следното: На основание чл. 325, т. 1 от КТ трудовият договор може да се прекрати по взаимно съгласие на страните. Фактическият състав изисква всяка от тях да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие. В същия смисъл са и останалите посочени решения на ВКС, като в последното от тях изрично е прието и следното: Наличието на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и подписването на тази заповед от работника или служителя под текст, че е връчена на съответната дата, не е писмено съгласие на двете страни за прекратяване на трудовото правоотношение по смисъла на чл. 325, т. 1 от КТ. На първо място тази заповед не представлява предложение на работодателя, тъй като е безусловно изявление за прекратяване на трудовия договор. На второ място положеният подпис на работника или служителя под отбелязването в заповедта, че е получил копие от нея, не е съгласие за прекратяване на трудовия договор. Това негово изявление може да се тълкува единствено и само като удостоверяване на получаването на препис от заповедта. Следователно липсва, както предложение на работодателя, така и насрещно писмено волеизявление на работника или служителя по чл. 325, т. 1 от КТ, представляващо съгласие за прекратяване на договора.
Именно същото, както вече беше посочено, е приел и градският съд в обжалваното въззивно решение, за да уважи предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ.
При наличието на цитираната обилна задължителна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или от осъвременяване и напълно се споделя и от настоящия състав на ВКС, и която дава отговор на първия изведен от жалбоподателя материалноправен въпрос, то същият не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, както неоснователно се поддържа в изложението (в този смисъл са и т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Останалите два правни въпроса, изведени от касатора, се свързват в изложението с твърденията му, че с въззивната си жалба той изрично бил посочил, че след прекратяването на трудовото правоотношение с ищцата длъжността й била закрита, поради което искът й за възстановяване на тази длъжност следвало да се отхвърли, както и с оплакванията му, че това не е обсъдено в обжалваното въззивно решение. Въззивната жалба на касатора обаче няма такова съдържание – с нея по никакъв начин не са наведени такива твърдения и доводи, поради което и въззивният съд не е дължал произнасяне по такива, респ. – не е обсъждал и тези два (втория и третия ) правни въпроса, изведени в изложението към касационната жалба, поради което те не са и обуславящи правните му изводи в обжалваното решение и не са от значение за изхода на правния спор по делото, т.е. – тези два правни въпроса не представляват в случая общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, поради което е безпредметно обсъждането и на наведените във връзка с тях допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК (в този смисъл са и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 30.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 11666/2012 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.