2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
гр. София, 16.01.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3381 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Ел Д. срещу решение № 2111/14.03.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 9124/2015 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № I-33-23/24.03.2015 г. по гр. дело № 34235/2014 г. на Софийския районен съд (СРС), е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу [фирма], установителен иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожност на решение № 5966/24.08.2012 г. по въззивно гр. дело № 15607/2011 г. на СГС, което потвърждава решение № V-44-26/24.02.2011 г. по гр. дело № 8271/2010 г. на СРС, с което е признато за установено, че жалбоподателката дължи на [фирма] сумата 4 514.70 лв. – главница, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 10.2006 г. – м. 04.2009 г., както и сумата 1 069.28 лв. – лихва за забава за периода 01.12.2006 г. – 05.10.2009 г., ведно с разноските по делото в размер 986.94 лв.; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по настоящото дело.
В мотивите към обжалваното решение, позовавайки се на задължителната практика на ВКС (решение № 391/16.06.2009 г. по гр.д. № 2525/2008 г. на II-ро гр. отд. на ВКС), въззивният съд е приел, че съдебното решение е нищожно, ако: е постановено от лице, което няма съдийска правоспособност или е постановено еднолично, вместо от съдебен състав, както и ако в съдебния състав е участвало лице, което няма качеството на съдия; ако е постановено по предмет, по който съдът не разполага с правораздавателна власт (делото, решено по реда на ГПК, не е гражданско), както и решение по спор, който е извън пределите на личната и териториална компетентност на българския съд, тъй като е в изключителната компетентност на чуждестранен съд; нищожно е устно постановеното решение или решението, изготвено в писмена форма, но останало неподписано, когато липсата на подписи се дължи на отказ на съдиите, образуващи мнозинство от членовете на съдебния състав, да го подпишат. С оглед това, въззивният съд е приел, че атакуваното с иска на жалбоподателката по чл. 270, ал. 2 от ГПК, съдебно решение е валидно, тъй като не е налице никоя от хипотезите на нищожност – същото е в писмена форма, подписано е, постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда и волята на същия е изразена по начин, който позволява тя да се изведе от акта, не предписва невъзможна от обективна страна престация. Решаващият състав на СГС е приел и че две от сочените от жалбоподателката-ищца, „основания за нищожност“ – неприлагане на правото на Европейския съюз (ЕС) и дали националният съд е направил анализ и съпоставка между правото на ЕС и националното право в областите, посочени в чл. 2, 3 и 4 от ДФЕС, нямат отношение към валидността на решението, а единствено към неговата правилност. Въззивният съд е намерил и че другото, поддържано по делото основание за нищожност – че всяка институция, част от нея, включително и съдебен състав, който подпомага пряко или косвено монопола „Т.“, участва в унищожаването на българската държавност и постановените от тях актове са нищожни, също няма отношение към валидността на едно съдебно решение, а съставлява субективна оценка на жалбоподателката-ищца. Въззивният съд е обосновал и извод, че атакуваното съдебно решение не противоречи по никакъв начин на правовия ред, поради което не е налице и това наведено от жалбоподателката, основание за нищожност.
Касационната жалба срещу така постановеното въззивно решение, е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение и е процесуално допустима.
Ответното [фирма] не е подало отговор на касационната жалба в срока за това.
В касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към нея се поддържа, че обжалваното въззивно решение е нищожно и недопустимо, но в тази връзка жалбоподателката излага доводи и съображения, които могат да се квалифицират единствено като основания за неправилност, поради нарушение на материалния закон и необоснованост (чл. 281, т. 3 от ГПК), а именно – неприлагане правото на ЕС, липса на съпоставка между последното и националното право в областите, посочени в чл. 2, 3 и 4 от Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС). Напълно несъстоятелна е застъпената от жалбоподателката в тази връзка, основна теза, че нарушавайки върховенството на правото на ЕС над националното право, националните съдилища сами се поставяли „извън статута си на състав на Общността, а от друга страна техният акт е постановен при липса на компетентност, т.е. – невалиден“, като според жалбоподателката тази нищожност е „последваща“. В подкрепа на тази теза, жалбоподателката и превратно се позовава на решение на Съда на ЕС от 18.07.2007 г. по дело С-119/05 г. (Лучини), даващо разрешение на колизията между върховенството на правото на ЕС и силата на пресъдено нещо на съдебно решение на национален съд, при приложени норми от вътрешното право в противоречие с правото на ЕС, но нямащо отношение към валидността, респ. – нищожността на съдебното решение. Не могат да се квалифицират като основания за нищожност или недопустимост на обжалвания съдебен акт, и поддържаната и в касационната жалба субективна оценка на жалбоподателката за наличие на институционален монопол на дружеството-ответник, както и най-общо наведените доводи за противоречие с правния ред.
По изложените съображения, няма основание касационното обжалване на въззивното решение да се допуска с оглед проверка за нищожност или недопустимост на последното, тъй като не е налице вероятност то да е такова (в този смисъл са и т. 1 – in fine и разясненията в мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В тази връзка следва да се отбележи, че в течение на цялото производство по делото (и пред трите инстанции) от страна на жалбоподателката очевидно не се прави разграничение и се смесват понятията за нищожност, недопустимост и неправилност на съдебния акт.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните две групи въпроси: 1) първа група, включваща следното: 1.1) в съдебно решение № 391/16.06.2009 г. по гр.д. № 2525/2008 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, изчерпателно или примерно са изброени основанията за нищожност на съдебното решение?; 1.2) вменено ли е задължение на националните състави да прилагат правото на Общността?; 1.3) директивите с императивен характер имат ли пряко действие, със следните подвъпроси: 1.3.1) какво е прякото действие на директивите с императивен характер при изключителна и споделена компетентност съгласно чл. 2, 3 и 4 от ДФЕС? и 1.3.2) какво е прякото действие на директивите с императивен характер, закрепени с правна норма към регламент- в частност Директива 93/13/Е. към Регламент 2006/2004?; 1.4) съдебната практика на Европейския съд задължителна ли е за националните съдилища?; 1.5) основание за нищожност ли е основанието „постановено при липса на компетентност“ в решение по дело С-119/05 г. на Европейския съд?; 1.6) допустимо ли е чрез национална съдебна практика понятието „постановено при липса на компетентност“ да излезе извън рамките на понятието, визирано в решение по дело С-119/05 г. на Европейския съд, т.е. че националният съд не е действал като съд на Общността, а с оглед конкретните познания на състава по определена материя/в нарушение на оборимата презумпция, че съдът знае правото и е длъжен да го прилага/? Ако решението е неправилно, възможно ли е и да е нищожно при хипотезата на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК?; 1.7) задължен ли е съдът да проверява договора и Общите условия към него за неравноправни клаузи независимо от административното регулиране от ДКЕВР?; 1.8) неравноправна клауза ли е по смисъла на чл. 3 от Директива 93/13/Е. във връзка с чл. 3 на Регламент 2006/2004 услугата „сградна инсталация“?; 1.9) неравноправна клауза ли е по смисъла на чл. 3 от Директива 93/13/Е. във връзка с чл. 3 на Регламент 2006/2004 едностранното определяне на цената на 1 КВтч топлинна енергия (ТЕ) от ищеца в максимално определената стойност, зададена от регулатора?; 2) втора група, включваща следните въпроси: 2.1) посоченото основание в т. 12 от заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК конкретизация ли е на претендираното вземане по смисъла на т. 2б от решение № 4 по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК, във връзка с чл. 9, пар. 3, б.“б“ от Директива 2012/27/ЕС?; 2.2) след като абсолютната предпоставка е непоправима, кой съд е компетентен да прогласи нищожността на издадена заповед по чл. 410 ГПК, с подвъпроси към него, както следва: 2.2.1) заповедният съд компетентен ли е да прогласи нищожност на заповед по чл. 410 ГПК, след като е сезиран от ответника с възражението по чл. 414 ГПК за основание за нищожност, включително и когато заповедта е издадена от същия съд?; 2.2.2) първоинстанционният или въззивният съд е компетентен да прогласи нищожността на заповедта по чл. 410 ГПК, когато основанието за нищожност е посочено за пръв път пред тях?; 2.2.3) кой съд е компетентен да прогласи нищожността при висящ съдебен процес?; 2.3) какви са правните последици на съдебните решения, постановени преди прогласяване нищожността на заповедта по чл. 410 ГПК?; 2.4) при констатиране на несъответствие по основание и размер в т.12 от заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК и петитума на исковата молба, длъжен ли е първоинстанционният съд да върне исковата молба като недопустима или може да даде указания за уточняване на иска, чрез които да се отстрани несъответствието?; 2.5) налице ли е промяна в правната доктрина по отношение на договорите при общи условия, отразена в учебника по гражданско право /стр.117 на проф.Ал.К. под редакция на проф.П.,изд.2002 г./ предложение за сключване на договор при предварително определени условия от търговеца?; 2.6) по какъв процесуален ред се обжалват ОУ на топлофикационното дружество?; 2.7) същност и значение на административното регулиране на договорите при общи условия?; 2.8) същност и значение на административното регулиране на договорите при публично известни общи условия на топлофикационните дружества от КЕВР?; 2.9) допустимо ли е да се извършва експертиза (СТЕ и/или ССчЕ) по писмени документи (в случая първични счетоводни документи), които се намират у ищеца и той е могъл и е бил длъжен да приложи към исковата молба съгласно чл. 127, ал. 2 ГПК и каква е правната тежест на така извършената експертиза?; 2.10) каква доказателствена сила имат експертизите, изготвени единствено по частни писмени документи, произлизащи от ищеца без да са приети от ответника?; 2.11) допустимо ли е да се начисляват лихви по прогнозни месечни суми съгласно ОУ на ищеца?; 2.12) [фирма] има ли качеството на доставчик на топлинна енергия? В какво качество, къде и на кого продава топлинна енергия? Колизия между чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ и чл. 150, ал. 2 ЗЕ, както и между чл. 17, ал. 3 от Конституцията и чл. 153, ал. 1 ЗЕ? В какво се изразява неприкосновеността на частната собственост като абсолютно вещно право?
В изложението си жалбоподателката поддържа, че горните въпроси са „от значение за точното прилагане на закона, установената практика чрез тълкувателни решения на ВКС и за развитие на правото“, като в тази връзка сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. С този лаконичен израз не е надлежно наведено никое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване, включително – тези по т. 1 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като в изложението по никакъв начин не е посочено противоречие между обжалваното въззивно решение и конкретен акт на ВКС, съставляващ задължителна практика, нито са изложени каквито и да било аргументи, формулираните в изложението въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 2 и т. 4 и мотивите към тях от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Липсата на надлежно наведено допълнително основание, също сама по себе си е достатъчна за недопускане на касационното обжалване в случая.
В тази връзка следва да се отбележи и че обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с константната задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 270, ал. 2 от ГПК, израз на която е и цитираното от въззивния съд, решение № 391/16.06.2009 г. по гр.д. № 2525/2008 г. на II-ро гр. отд. на ВКС.
Независимо от горното, с изключение на въпроси 1.1, 1.5 и 1.6, всички останали, формулирани от страна на жалбоподателката въпроси, нямат никакво отношение към предмета на разгледания с обжалваното въззивно решение правен спор по иска по чл. 270, ал. 2 от ГПК за нищожност на атакуваното от жалбоподателката-ищца съдебно решение (някои от тях са от значение за неговата правилност, която е извън предмета на спора, но не и за валидността на съдебния акт), поради което те не съставляват и общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Въпрос 1.1 също не съставлява общо основание, тъй като тълкуване на решение по чл. 290 от ГПК (каквато е същността на този въпрос) не би могло да се осъществи чрез друго решение по чл. 290 от ГПК, респ. – не би могло да е основание за допускане на касационно обжалване. Несъстоятелността на въпросите 1.5 и 1.6 е обоснована по-горе, поради което и по тях не би могло да се допусне касационното обжалване (включително в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – дори да се приеме, че такова допълнително основание е надлежно наведено с изложението към касационната жалба), като вторият от тези въпроси е и изключително неясно формулиран, поради което и той не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Няма основание за допускане на касационното обжалване и предвид направеното с касационната жалба, искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по следните въпроси: 1) с оглед автономния характер на правото на ЕС и върховенството му над националното право, във вр. с чл. 3 от Регламент 2006/2204/Е., вр. чл. 3 от Директива 93/13/Е., задължително ли е да има сключен писмен договор между [фирма] и потребител (съгласно чл. 150 ЗЕ договорът е при публично известни общи условия), за да е налице валидно облигационно отношение между страните?; 2) когато в съдебно решение няма анализ за съответствие между приложимото право на ЕС, изрично посочено от страна в областите „защита на потребителите“, „енергетика“, и „правосъдие“, и приложимото национално право, и съдът е приложил националното право в противоречие с Общностното право, налице ли е хипотезата на неприлагане на правото на ЕС по смисъла на чл. 2, пар. 2, във връзка с чл. 4, пар. 2 от ДФЕС?; 3) неравноправна клауза ли е по смисъла на чл. 3 от Директива 93/13/Е. и чл. 7 от Директива 2011/83, когато доставчик се позовава на общи условия, при положение че няма сключен писмен договор, от който да е видно, че потребителят ги е приел в писмена форма?; 4) неравноправна клауза ли е по смисъла на чл. 3 от Директива 93/13/Е., когато доставчик определя едностранно цена при доставка на топлинна енергия (ТЕ) на потребител в границата на максималната пределна цена, определена от енергийния регулатор?; 5) налице ли е хипотезата на чл. 9 от Директива 97/7/Е. при доставка на ТЕ за отопление на краен потребител, когато същият е без отоплителни тела в апартамента, няма отоплителни тела в общите части и не ползва БГВ?
Тези въпроси не са от значение за правилното решаване на делото, по смисъла на чл. 628 от ГПК, тъй като също нямат никакво отношение към предмета на делото, образувано по иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК за нищожност на съдебно решение. Част от тези въпроси биха могли да имат значение за правилното решаване на делото, по което е постановено решението, чиято нищожност се претендира по настоящото дело, но неговата правилност, както вече беше посочено, стои извън предмета на настоящото исково производство по чл. 270, ал. 2 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице посочените от жалбоподателката основания за това.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2111/14.03.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 9124/2015 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.