2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 868
гр. София, 09 ноември 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1943 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца М. Р. К. и касационна жалба на ответника П. на Р. Б. (П….) срещу решение № 369/13.02.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 3090/2017 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 1787/20.03.2017 г. по гр. дело № 12296/2015 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат е постановено следното: ответната ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца сумата 12 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и сумата 2 760 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени от наказателно производство, водено по ДП № ЗМ15092/2011 г. на 6-то РУП-СДВР, пр.пр. № 65245/2010 г. на СРП, за извършено престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от 18.11.2014 г. до окончателното им изплащане, като искът за обезщетение на неимуществените вреди е отхвърлени за разликата над сумата 12 000 лв. до пълния му предявен размер от 50 000 лв.; в тежест на ответната ПРБ са възложени и разноски по делото.
Ищецът обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в частта, с която е осъдена да заплати обезщетение за неимуществени вреди.
И двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, постановена по иска за неимуществени вреди. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът не е подал отговор на касационната жалба на ищеца. В подадения от ищеца отговор се излагат становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване по жалбата на ответната ПРБ, както и за неоснователност на тази жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран правният въпрос – какъв е справедливият размер за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от наказателно производство. Касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 15/27.04.2014 г. по гр. дело № 3246/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 158/04.06.2012 г. по гр. дело № 708/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Също в тази връзка се сочат и решение № 1237/20.06.2013 г. по възз. гр. дело № 834/2013 г. на САС, определение № 47/09.01.2014 г. по гр. дело № 5996/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 263/10.03.2017 г. по гр. дело № 4278/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 21/06.01.2015 г. по гр. дело № 5779/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответника, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че първият от тези въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС, а вторият – в противоречие с решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 376/21.10.2015 г. по гр. дело № 514/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 251/21.12.2015 г. по гр. дело № 812/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
Обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), формулираните и от двете страни правни въпроси, които почти се припокриват по съдържание, се свеждат до един, по-общо формулиран правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение.
Разрешаването на изведените от двамата жалбоподатели правни въпроси (и в обобщената от съда формулировка) по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, несъмнено е обуславящо правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото по иска за неимуществени вреди.
За да уважи този иск за сумата 12 000 лв. и за да го отхвърли за разликата до 50 000 лв., въззивният съд е приел за установено следното: На 15.11.2011 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК и спрямо него е взета мярка за неотклонение „подписка“, като след приключване на досъдебното производство, срещу него е внесен обвинителен акт в съда. С присъда от 13.03.2014 г. съдът е признал ищеца за невиновен и го е оправдал по повдигнатото обвинение. Присъдата е била протестирана от ответника, но с решение от 18.11.2014 г. на СГС е била потвърдена и е влязла в сила на същата дата. Апелативният съд е приел, че основният спор пред него се свежда до установяване на справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Приел е, че от значение за определяне на този размер е естеството на повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице, като в случая, повдигнато срещу ищеца обвинение за извършено престъпление от общ характер по чл. 206, ал. 1, пр. 1 от НК за присвояване на чужди вещи, е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, което предполага претърпени значителни страдания от страна на ищеца. Позовавайки се на установената практика на ВКС, САС е приел, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване; като не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания – доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка. Въззивният съд е изложил и съображения, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др. В тази връзка САС е отчел, че в случая наказателното производство е продължило три години, като е приел, че тази продължителност не надвишава критериите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, тълкувани в светлината на практиката на Европейския Съд по правата на човека (ЕСПЧ); отчел е и че наложената на ищеца мярка за неотклонение „подписка“, макар и да е най-леката, то ищецът е трябвало да се съобразява и с изискванията на същата, наред с процесуално-следствените действия, на които е следвало да присъства. Съдът е приел, че на следващо място размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. В тази връзка, въз основа събраните по делото свидетелски показания на майката на ищеца, които е преценил с оглед нормата на чл. 172 от ГПК, доколкото те са в синхрон с медицинската документация и заключението на вещите лица – невролог и психолог, съдът е приел, че вследствие на воденото наказателно производство ищецът е отключил тревожни разстройства, които са водели до страхови състояния, хронично безсъние, появили се множество алергии, които преди това не са били видими, и не се повлиявали почти от нищо, както и хронично безсъние, което е било изключително притеснително за него и фатално за здравето му, предвид диагнозата му – епилепсия. Също според свидетелката, когато са наближавали неговите участия в съдебни заседания и процесуални действия, тези неща се засилвали изключително много и колкото повече наближавали делата, толкова повече те се обостряли и той изпадал в панически състояния, в които близките не знаели дали ще отключи припадък и въобще – какво може да се случи с него. Наложило се ищецът да ходи на психолог, особено след припадъка, който получил преди първото дело, и тогава нещата били много тежки, тъй като той направил тежка луксация на раменна става със счупване по време на припадъка. Ищецът бил отчаян и имал суицидни мисли, искал да се самоубива, искал да се спират лекарствата и тогава се наложило да започне терапия с психолог. Също предвид свидетелските показания, съдът е прпиел, че наказателното делото се отразило пагубно на социалния живот на ищеца и той изобщо спрял да контактува, не искал да вижда приятели, не искал да говори за това, не искал да го съжаляват и ограничил до минимум контактите, станал много затворен, много тъжен и тревожен, срамувал се от случващото се, чувствал се несправедливо обвинен; негативните изживявания не са преживени от него и тези тревожни състояния продължават, отключват се по най-обикновени незначителни поводи, дори само преди изпит и дори преди настоящото дело. Наред с това, той продължава да е демотивиран за продължаване и завършване на учението си, заради факта, че ще му е трудно да работи такава професия с появилите се алергии. Въз основа на приетото и неоспорено от страните заключение на комплексна съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещите лица – специалист нервни болести и психолог, която е кредитирал като обективна и компетентна, съдът е установил, че при ищеца, преживеният емоционален стрес, вследствие на воденото наказателно производство, е повлиял негативно на психичното му функциониране; и към момента на изготвяне на заключението, при прегледа е установено, че тревожността в корелация със страх поддържат емоционален дискомфорт; настъпила е промяна на личността от екстровертност към интровертност; психичните травми са настъпили във възраст, в която силата на личността се изгражда чрез общуване с другите; вътрешното безпокойство и потиснато настроение, свързани с преживяното, не са преработени емоционално и раздвижват свойствената тревожност. От неврологичното обсъждане е установено, че обективната медицинска документация отразява неврологично заболяване, което съществува и към момента на прегледа от вещото лице-невролог, ищецът не е в ремисия и не е излекуван. От представеното по делото свидетелството за съдимост на ищеца, САС е установил, че той е неосъждан, като е намерил за неотносимо към предмета на спора наличието на административно наказване по отношение на него, както и че това не обосновава по-нисък размер на обезщетението. По-натам, като фактор за определяне справедливия размер на обезщетението, въззивният съд отново се е спрял на значително влошилото се здравословно състояние на ищеца, като в тази връзка е обсъдил обстоятелствата, че при наличната предходна диагноза „епилепсия“, тревожността и безсънието са породили зачестяване и утежняване на припадъците; появилата се нужда от психотерапии, за да се справи с негативните преживявания, с чувството на срам и притеснение, както и неконтролируемото хранене, довело до рязко повишение на теглото, а оттам и до множество други заболявания, показват висока степен на лабилност при ищеца и трайно отражение върху психичното и физическото му здраве. Взето е предвид и това, че в съдебно заседание прокуратурата не е поддържала обвинението, но е подала протест срещу оправдателната присъда, вследствие на което ищецът е изпаднал в състояние на душевен дисбаланс, водещ го дори до мисли за самоубийство; отчетено е, че вътрешното безпокойство и тревожност, свързани с преживяното, не са преработени емоционално две години и половина след деня на окончателната оправдателна присъда; притеснението и неудобството по време на студентските занятия, както и перспективата да не може да упражнява в пълен обем професията, за която учи – археология, поради появилите се алергии, също са последица от незаконно воденото наказателно производство. От друга страна, за да отхвърли частично, предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид обстоятелствата, че ищецът е в сравнително млада възраст и възстановяването му от преживения стрес вероятно ще е пълно; че към момента той е женен, което говори, че е преодолял до някаква степен нежеланието си да общува с хора и затварянето в себе си. В тази връзка отново е посочено, че продължителността на наказателния процес в случая (3 години) не надвишава критериите за разумен срок, ищецът не е бил задържан под стража и не е внасял гаранция. Отчетени са и обстоятелствата, че близките му са го подкрепяли в този труден период от живота му, той не е останал сам, разчитал е и на адвокатска защита, която без съмнение му е помагала да разбере етапите от воденото срещу него производство и значението на всеки от тях. Позовавайки се отново на трайно установената практика на ВКС, въззивният съд е приел, че като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда служи икономическият растеж и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, като в случая датата, към която следва да се отчетат тези показатели е тази на влизане в сила на оправдателната присъда – 18.11.2014 г. САС е посочил още, че осъждането само по себе си също има ефекта на овъзмездяване, като е изложил аргументи и в тази насока, основани на практиката на ЕСПЧ, но съобразена с българската правораздавателна традиция. В заключение, въззивният съд е изтъкнал, че не подценява изживените от ищеца интензивни страдания по повод повдигнатото срещу него обвинение и проведеното наказателно производство, но счита, че обезщетение за неимуществени вреди над размер от 12 000 лв. би било прекомерно и несъобразено със съдебната практика и критерия справедливост.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените мотиви към обжалваната част от въззивното решение, САС е определил размера на присъденото процесно обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички правно-релевантни за това обстоятелства, приети за установени по делото, и като е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Това е направено в пълно съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в сочените от страните – ППВС № 4/1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и посочените от страните, решение № 15/27.04.2014 г. по гр. дело № 3246/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 158/04.06.2012 г. по гр. дело № 708/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 376/21.10.2015 г. по гр. дело № 514/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на обжалваната част от въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правно релевантни за това факти, с така установената константна (включително задължителна) практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване – по формулираните от двете страни правни въпроси, респ. – по обобщения и преформулиран от съда правен въпрос относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на посочената (включително задължителна) практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, не е налице наведеното и от двете страни допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулираните от тях правни въпроси (респ. – по обобщения и преформулиран от съда правен въпрос), свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. В тази връзка отново следва да се отбележи, че в посочените от страните, решение № 15/27.04.2014 г. по гр. дело № 3246/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 158/04.06.2012 г. по гр. дело № 708/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 376/21.10.2015 г. по гр. дело № 514/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, също са възприети горните принципни разрешения на същите правни въпроси, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Също в тази връзка, посочените от касатора-ищец, решение № 1237/20.06.2013 г. по възз. гр. дело № 834/2013 г. на САС, определение № 47/09.01.2014 г. по гр. дело № 5996/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 263/10.03.2017 г. по гр. дело № 4278/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 21/06.01.2015 г. по гр. дело № 5779/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като последните три – постановени в производства по чл. 288 от ГПК, не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Посочените от жалбоподателя-ответник, решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 251/21.12.2015 г. по гр. дело № 812/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, макар и постановени по реда на чл. 290 от ГПК, нямат пряко отношение към формулираните от страните правни въпроси (респ. – към обобщения и преформулиран от съда правен въпрос), нито пък имат отношение към мотивите на въззивния съд към обжалваната част от решението му.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното и от двамата жалбоподатели основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 369/13.02.2018 г. по възз. гр. дело № 3090/2017 г. на Софийския апелативен съд – в частта, постановена по иска за обезщетение на неимуществени вреди.
В останалата част, постановена по иска за обезщетение на имуществени вреди, въззивното решение не е обжалвано.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: