2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1345
гр. София, 26.11. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3884 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 578/25.03.2013 г., постановено по гр. дело № 3805/2012 г. на Софийския апелативен съд. С него, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение № 2329/04.04.2012 г. по гр. дело № 3275/2011 г. на Софийския градски съд, дружеството-жалбоподател е осъдено, по предявения по делото иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на А. К. Г. сумата 42 432 лв., представляваща обезщетение за ползването без основание на 1/3 идеална част от две дворни места, находящи се в[жк], с площ 1 221 кв.м. и 816 кв.м., съставляващи имоти с пл. №№ 130 и 131, к.л. 136 от неодобрения кадастрален план на [населено място], м. „В.” (при подробно описани съседи), за времето 07.03.2008 г. – 07.03.2011 г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на решението до окончателното й изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради съществени нарушения на процесуални правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните два правни въпроса: 1) трябва ли съдът да обсъди в решението си всички доказателства и доводи на страните по делото, като изложи съображения за направените от него изводи в съответствие с чл. 235, ал. 2 от ГПК; и 2) за да бъде определено обезщетение за неоснователно ползване на собствен на ищеца имот е необходимо да се определи площта, която е нужна за обслужване на построената сграда, като за разликата над тази площ се дължи обезщетение. К. поддържа, че тези правни въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първият правен въпрос – в противоречие с определение № 449/23.07.2009 г. по търг. дело № 71/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, а вторият правен въпрос – в противоречие с решение № 538/09.07.2010 г. по гр. дело № 519/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба – ищецът А. К. Г., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да уважи предявения по делото иск по чл. 59 от ЗЗД за сумата 42 432 лв., въззивният съд, след подробно обсъждане и анализ на събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания, заключение на съдебно-техническата експертиза и твърденията на страните, е приел следното: Ищецът е собственик на 1/3 идеална част от двата процесни имота, които той е закупил заедно с М. П. и П. Б., като след закупуването им, те тримата са застроили двата съседни имота с временни постройки, които са узаконили, и на основание приращение – чл. 92 от ЗС, постройките също са станали собственост на тримата собственици на земята. С оглед участието на същите като съдружници в ответното дружество (сега касатор), те тримата са предоставили имотите за временно безвъзмездно ползване на дружеството с оглед осъществяваната от него стопанска дейност – по договор за заем за послужване за неопределен срок. По повод това, че ищецът е бил изключен като съдружник в ответното дружество-жалбоподател, той е поискал в началото на 2008 г. отношенията му с дружеството по повод ползването на процесните имоти да бъдат уредени като му се заплаща наем, като с това ищецът се е противопоставил на продължаването на безвъзмездното ползване от ответното дружество и това негово изявление е достигнало до двамата съдружници-управители. Това е довело до прекратяване, на основание чл. 249, ал. 2 от ЗЗД, на договора за заем за послужване по отношение собствената на ищеца 1/3 идеална част от процесните имоти, тъй като договор за наем между страните не е бил сключен, а ответното дружество е продължило ползването на процесните имоти, съответно – на частта на ищеца, без да доказва наличие на основание за ползването й през процесния период. С оглед това, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 59 от ЗЗД за възникване на вземане на ищеца за обезщетение за ползването без основание на тази негова част през процесния период от ответника-несобственик, а именно – налице са: обедняване на ищеца поради неизвличане на полезните свойства от собствената му част от вещта, обогатяване на ответника поради спестяване на разходи по повод ползването на тази част от имотите, както и връзка между обедняването и обогатяването.
В изложението си дружеството-касатор свързва изведения от него процесуалноправен въпрос (трябва ли съдът да обсъди в решението си всички доказателства и доводи на страните по делото, като изложи съображения за направените от него изводи в съответствие с чл. 235, ал. 2 от ГПК) с оплакванията си в касационната жалба, че въззивният съд не обсъдил всички доказателства и не изложил в решението си съображения защо не кредитира показанията на свидетелите на ответника за осигурен достъп до свободна част от дворното място, съответстваща на квотата на ищеца. Видно от мотивите към обжалваното решение, след обстойно обсъждане на доказателствата, и най-вече – на свидетелските показания по делото, апелативният съд е приел, че при съвкупния анализ на събраните по делото гласни доказателства – показанията на двете групи свидетели, ангажирани от страните – по двама от всяка от тях, и на заключението на съдебно-техническата експертиза, се установява, че процесните имоти изцяло са използвани през исковия период (както и преди и след него) от ответното дружество – във връзка с осъществяваната от него търговска дейност по продажба на строителни материали, като имотите са оградени общо и двата портала към тях са заключвани в извънработно време и са охранявани. Съдът е преценил свидетелските показания при условията на чл. 172 от ГПК, с оглед обстоятелствата, че една от свидетелките е сестра на ищеца (и е доведена от него по делото), а друга – работи като управител на склад при ответното дружество (и е доведена от него). Въззивният съд, също така е изложил подробни съображения защо не кредитира показанията на свидетелите, доведени от страна на ответника, в частта им, в която са източник на данни, че достъпът до процесния имот и сградите в него бил напълно свободен, поради което за ищеца не съществувала пречка да ползва, определени му за това офисни помещения, склад, навес и незастроена част от имота. В тази връзка са изложени съображения, че тези свидетелски показания са вътрешно противоречиви – не съответстват на твърдяното от същите свидетели, че се касае до търговски обект на ответното дружество; че показанията им не се подкрепят от останалите доказателства по делото; че тези свидетели не уточняват как са определени помещения за ищеца – по волята на всички съсобственици, решение на мнозинството или друго, като по делото липсват данни съсобствениците да са уговорили или мнозинството от тях да е взело решение за разпределяне ползването на процесните имоти и начина на това разпределение. В тази връзка е прието и че с оглед установеното използване на процесните имоти за осъществяване на търговска дейност от ответното дружество и съответно въведения контролиран режим на достъп до имотите в съответствие с тази дейност, е без значение обстоятелството, че само някои от помещенията, склад и навес не са използвани от ответното дружество. С оглед на това, е намерено за неоснователно и възражението на ответното дружеството-касатор, че ищецът през целия исков период могъл да ползва части от процесните имоти, съответстващи на неговата 1/3 идеална част. Също в отговор на възражение на ответното дружество, въззивният съд е приел и че описването и запорирането на негови превозни средства и строителни материали, намиращи се в процесните имоти, и предаването им за пазене на самото дружество при условията на чл. 363 от ГПК (отм.) по изпълнително дело, по което взискател е ищецът, също не обосновава извод, нито за основание за ответника да ползва заетите от тези вещи части от имотите, нито за ползване на тези части от ищеца.
Видно от горните, подробно изложени мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил и е анализирал всички относими доказателства по делото относно релевантните за спора факти, изложил е съображения защо кредитира показанията на едната група свидетели и не кредитира част от показанията на другата група свидетели, обсъдил е и всички доводи и възражения на ответника по делото (сега касатор). С това апелативният съд е разрешил първия изведен от касатора – процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 235, ал. 2 от ГПК, не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС по същия въпрос, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Обжалваното въззивно решение по никакъв начин не е в противоречие и с конкретно соченото от жалбоподателя в тази връзка, определение № 449/23.07.2009 г. по търг. дело № 71/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, още повече, че същото – като постановено по реда на чл. 288 от ГПК, не е годно да формира задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Вторият изведен в изложението на жалбоподателя правен въпрос (за да бъде определено обезщетение за неоснователно ползване на собствен на ищеца имот е необходимо да се определи площта, която е нужна за обслужване на построената сграда, като за разликата над тази площ се дължи обезщетение), както и посоченото във връзка с него, решение № 538/09.07.2010 г. по гр. дело № 519/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, от съдържанието на което е и изведена формулировката на този въпрос, се отнасят до съвсем друго обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, а именно – в отношенията между суперфициарен собственик на сграда в чужд имот и собственика на земята, по повод ползването на незастроената част от имота от първия от тях. Поради това, този правен въпрос и посоченото във връзка с него решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, нямат никакво отношение към материалноправния спор между страните по настоящото дело – за заплащане на обезщетение по чл. 59 от ЗЗД на един от собствениците на процесните имоти (ведно с постройките) – съобразно дела му в тях (ищеца), от несобственик, който ползва същите без основание (ответното дружество). При това положение, вторият изведен от касатора правен въпрос, респ. – и соченото във връзка с него решение на ВКС, не са от значение за изхода на спора по делото, поради което същите не представляват, съответно – общо и допълнително основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване въззивното решение на апелативния съд.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 578/25.03.2013 г., постановено по гр. дело № 3805/2012 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.