5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1349
гр. София, 26.11.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4627 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото П.. (П.) и по насрещна касационна жалба на ищеца С. Й. Й., подадени срещу решение № 1029/27.05.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 740/2015 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 6258/23.12.2014 г. по гр. дело № 7924/2014 г. на Варненския районен съд, ответната П. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца следните суми: сумата 4 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от незаконно повдигнато му обвинение за престъпление по чл. 311, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК по ДП № 234/2013 г. на ОД на МВР-Варна и ДП № 281/2013 г. на О. при ОП-Варна, приключило с прекратяване на образуваното наказателно производство, поради това, че извършеното деяние не е престъпление, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.01.2014 г. до пълното ? изплащане, като този иск е отхвърлен за разликата над сумата 4 000 лв. до пълния му предявен размер от 10 000 лв.; както и сумите 3 366.41 лв., 67.20 лв. и 1 500 лв., представляващи обезщетения за различни имуществени вреди, претърпени в резултат от същото незаконно обвинение, ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 27.01.2014 г. до пълното им изплащане, като първият от тези искове е отхвърлен за разликата над сумата 3 366.41 лв. до пълния му предявен размер от 4 000 лв.; в тежест на ответната П. са възложени и разноски по делото.
Ответната П. обжалва въззивното решение в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 4 000 лв., ведно с посочената законна лихва, а ищецът – в частта, с която този иск е отхвърлен за разликата над тази сума до пълния му предявен размер от 10 000 лв.
Касационната жалба на ответника и насрещната касационна жалба на ищеца са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. И в двете жалби се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В отговора на касационната жалба, ищецът излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по тази жалба, както и за неоснователност на същата. Ответната П. не е подала отговор на насрещната касационна жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ответник П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните (уточнени и конкретизирани от състава на ВКС – съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) два правни въпроса: 1) процесуалноправен – относно излагането на мотиви от въззивната инстанция за причинно-следствената връзка между обвинението за престъпление и конкретните неимуществени вреди при установяване основанието и предпоставките за отговорността по чл. 2 от ЗОДОВ, и конкретно – задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви относно това, има ли основание за носене на отговорност от държавата в лицето на П., относно отрицателните изживявания на ищеца и допринесъл ли е той и в каква степен за увреждането; и 2) материалноправен – при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка за обществената представа за справедливост и следва ли П. да се счита изцяло отговорна за незаконното наказателно преследване, ако е установено съпричиняване, респ. – изключителна вина на ищеца за увреждането. Жалбоподателят-ответник навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: по първия въпрос – в противоречие с т. 11 (р. II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 389/04.08.2014 г. по гр. дело № 40/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 321/26.11.2014 г. по гр. дело № 2516/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 147/14.06.2013 г. по гр. дело № 151/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 673/15.11.2010 г. по гр. дело № 1916/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; и по втория въпрос – в противоречие с решение № 1183/29.12.2008 г. по гр. дело № 4866/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 147/14.06.2013 г. по гр. дело № 151/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 413/10.12.2012 г. по гр. дело № 1478/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 95/29.04.2015 г. по гр. дело № 5462/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
За да постанови решението си в обжалваната част по иска за обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е изложил подробни мотиви, в които е дал разрешение на процесуалноправния въпрос, изведен от касатора-ответник.
Съдът е приел за безсъмнено установено по делото, че на ищеца е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 311, ал. 1 от НК – за съставяне на официален документ, удостоверяващ неверни обстоятелства, с цел да бъдат използвани като доказателство, което наказателно преследване впоследствие е било прекратено, поради малозначителност и ниска обществена опасност на деянието. Въз основа подробно обсъдените преди това доказателства по делото, окръжният съд е приел за установено и настъпването на неимуществените вреди за личността на ищеца, като причинени, именно вследствие от незаконосъобразните действия на прокуратурата (незаконно повдигнатото обвинение) и полицейските органи (задържането на ищеца за 24 часа), и конкретно, – че вследствие на тях ищецът е изживял редица негативни емоции – стрес, недоверие, несигурност, съмнение, фрустрация, нежелание за общуване, в това число и с членовете на семейството си. Прието е от съда и че негативното отражение на незаконосъобразното наказателно производство е било допълнено и от отзвука от случващото се, разпространено от средствата за масова информация, като сведенията за воденото досъдебно производство са засилили притеснението и несигурността на ищеца, от това как околните възприемат личността му и до голяма степен са повлияли негативно на оценката на обществото спрямо него. Причинната връзка между незаконното обвинение и претърпените от ищеца неимуществени вреди е изследвана от въззивния съд и при обсъждането поотделно на доказателствата по делото. Въз основа заключението на съдебно-психологичната експертиза и разпита на вещото лице в съдебно заседание, съдът е приел, че травматологичните психични изживявания у ищеца са били свързани с факта, че е засегнат приятелския му кръг, от невъзможността да полага грижи за семейството си, но в най-голяма степен са предизвикани от повдигнатото обвинение срещу него и свързаните с това събития. Въз основа заключението на съдебно-медицинската експертиза, окръжният съд приел, че бъбречното заболяване, поясната дископатия и радикуларния синдром у ищеца не са в причинна връзка със задържането му, нито пък емоционалното натоварване е могло да предизвика тези заболявания. От друга страна е приета е за установена по несъмнен начин пряката причинна връзка между временното отстраняване на ищеца от длъжността „инспектор по приходите“ в ТД на НАП-Варна и повдигнатото обвинение, като са изложени мотиви, че в тези случаи органът по назначаването не действа по своя преценка, а по силата на закона – вследствие действията на органите на досъдебното производство.
Ясни мотиви са изложени от въззивния съд и относно основанието и останалите предпоставките за отговорността на държавата в лицето на П. по чл. 2 от ЗОДОВ. В тази връзка съдът е приел, че формално деянието на ищеца, за което му е било повдигнато обвинението, осъществява състава на чл. 311, ал. 1 от НК, но ниската обществена опасност и малозначителността на деянието обуславят обективната оценка на законодателя – то не е наказуемо. Изтъкнато е и че константната съдебна практика приема, че степента на обществена опасност на конкретно извършеното деяние е от значение да се реши дали то представлява престъпление или, макар формално съставомерно, но неразкривайки или изключвайки изискуемата се обществена опасност, е малозначително във визираните форми. По тези съображения въззивният съд е приел, че самият факт, че деянието не представлява престъпление е достатъчен да ангажира отговорността на прокуратурата, че е възбудила и поддържала незаконосъобразно наказателно производство.
Във връзка с последното следва да се отбележи и че въззивният съд не е обсъждал в мотивите към обжалваното решение, дали и в каква степен ищецът е допринесъл за увреждането, тъй като не е приемал за установено по делото такова поведение на ищеца.
С така изложените мотиви към обжалваната част от решението, процесуалноправният въпрос, изведен в изложението на касатора-ответник, е разрешен от въззивния съд в съотвествие, а не в противоречие с практиката на ВКС, включително посочената от този жалбоподател. Съобразявайки се именно с тази задължителна практика, окръжният съд е изложил подробни мотиви, както относно причинно-следствената връзка между повдигнатото обвинение срещу ищеца и конкретните неимуществени вреди, претърпени от него, така и относно останалите предпоставките за възникването на отговорността държавата в лицето на П. за деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ.
В пълно съответствие със задължителната практика на ВКС е разрешен и материалноправният въпрос относно обществената представа за справедливост, като критерий при определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка въззивният съд е приел, че следва да съобрази, как обвинението в извършване на престъпление, с оглед установените по делото обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения ищец. Позовавайки се на решение № 344/24.11.2014 г. по гр.д. № 2378/2014 г. на ВКС, окръжният съд е изтъкнал и че когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името му на професионалист. Съдът е приел и че мотивите, въз основа на които е прието, че деянието не е престъпление са без значение за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Приел е и че при определени професии очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени, като незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, а в още по-голяма степен – за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионална реализация. С оглед конкретните обстоятелства по делото, съдът е приел, че данъчните служители, като органи на държавната власт, които до голяма степен са отговорни за осигуряването на постъпления в държавния бюджет, са лица, които следва да се ползват с доверието и уважението на гражданите и институциите, за да могат да изпълняват в пълна степен правата и задълженията си. По тези съображения и съгласно правилото на закона (чл. 52 от ЗЗД) за определяне на дължимото обезщетение за претърпените болки и страдания по справедливост, съставът на въззивния съд е намерил, че предявеният иск за неимуществени вреди е основателен до размер от 4 000 лв.
Както вече беше посочено, окръжният съд не е приемал за установено поведение на ищеца, водещо до съпричиняване на процесните неимуществени вреди, а още по-малко – изключителна вина на ищеца за увреждането, поради което в тази негова част материалноправният въпрос, изведен в изложението на ответника, не е обуславящ правните изводи в обжалваното решение и е без значение за изхода на правния спор по делото.
От гореизложеното следва, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по касационната жалба на ответника, тъй като не са налице наведените от него основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид горното, съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 от ГПК не следва да се обсъждат основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, наведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към насрещната касационна жалба на ищеца; респ. – касационното обжалване не би могло да се допусне и по тази жалба.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба, а именно – сумата 1 000 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1029/27.05.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 740/2015 г. на Варненския окръжен съд – в частта, постановена по иска за обезщетение за неимуществени вреди;
ОСЪЖДА П.. да заплати на С. Й. Й. сумата 1 000 лв. (хиляда лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.