О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 833
София, 18.11.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3185 по описа за 2016 г. взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Териториалната дирекция на Н… (ТД на НАП) – С., представлявана от директора И. И. Х., чрез юрисконсулта В. К. К. – С., е подала касационна жалба срещу въззивно решение № 3291/18.04.2016 г. на Софийския градски съд, постановено по въззивно гр.д. № 15946/2016 г.
Касаторът твърди неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон – чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ.
Насрещната страна М. Н. Н., чрез адв. С. Г., е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По поставените от касатора правни въпроси няма противоречие в съдебната практика, нито се установява противоречие с посочените в изложението съдебни актове; работодателят не е предприел действия по спазване на процедурата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Моли за присъждане на разноските за инстанцията, като представя договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявени са искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отменил заповедта, с която е прекратено трудовото правоотношение с М. Н., служителят е възстановен на заеманата до тогава длъжност, и работодателят е осъден да му заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 1348,89 лв., както и съдебноделоводни разноски. Работодателят е осъден да заплати дължимата по исковете държавна такса.
За да достигне до този резултат, въззивната инстанция приела, че уволнението на Н. е незаконосъобразно поради неспазена предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ – служителят е с установено онкологично заболяване, включено в обхвата на Наредба № 5/1987 г., за което работодателят е бил в известност (служителят е бил в болнични близо 2 месеца за оперативна интервенция и последвало лечение), а и работодателят не е поискал преди уволнението информация дали служителят страда от заболявания, посочени в наредбата.
В изложението към касационната жалба са поставени следните правни въпроси: релевантно ли е знанието/незнанието на работодателя за наличие на предпоставки по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ към датата на дисциплинарно уволнение на работника, за привеждане в действие на закрилата при уволнение , съгласно чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ; длъжен ли е работодателят, въпреки незнанието на обстоятелства, свързани със здравословното състояние на работника, да събере информация за евентуално наличие на заболявания, включени в приложното поле на Наредба № 5/1987 г.; незаконно ли е уволнение на работник, непредставил на работодателя документи, с които разполага, удостоверяващи наличието на заболяване от изброените в Наредба № 5/1987 г., извършено без предварително разрешение от инспекция по труда, поради невъзможност на работодателя да узнае здравословното състояние на служителя, вследствие неговото недобросъвестно поведение; следва ли да бъдат допуснати и взети под внимание от съда писмени доказателства, издадени от компетентни органи, след момента на връчване на заповедта за уволнение от работодателя.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, с което касаторът обосновава допускане на касационно обжалване. Представил е копие от решение № 1652/13.02.2004 г. на ВКС по гр.д. № 952/2002 г. на III г.о. на ВКС и част от решение (вероятно на ВКС), без данни за номер на съдебния акт, нито за номер на делото, по което е постановено. И двата съдебни акта са постановени при действието на ГПК от 1952 г., отм., т.е., могат да служат единствено като доказателство за твърдение, че по поставените правни въпроси съществува противоречива съдебна практика. В случая, не се установява поддържаното противоречие, а и съществува многобройна и непротиворечива съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК по правните въпроси, повдигнати от касатора, т.е., дори и да е съществувала противоречива (незадължителна) съдебна практика, тя е уеднаквена, като в обжалваното решение е напълно съобразено задължителното за по-долните инстанции тълкуване. Обективният характер на законоустановената закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ се преодолява само ако по делото се установи по безспорен начин, че работодателят не е имал данни за налично заболяване на работника/служителя, (без значение е дали към същия момент е имало и решение на ТЕЛК, съответно то било ли е представено на работодателя) и, освен това, при изрично запитване на работодателя, работникът или служителят, съзнателно е укрил свое съществуващо заболяване. Работодателят е длъжен сам да събере предварителна информация от служителя страда ли от болестите, посочени в чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/87 г. на М. и ЦС Б., включително да изиска представяне и на медицински документи, удостоверяващи болести по цитираната наредба /арг. ал. 2 на същия текст/. Само след поискана от работодателя информация и при бездействие на последния, или негов изричен отказ, или умишлено затаяване на информация, и ако работодателят не разполага с информация от преди това, работодателят се освобождава от задължението да поиска предварително разрешение от инспекцията по труда.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивно решение.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна съдебноделоводните разноски за инстанцията – 900 лв. платен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 3291/18.04.2016 г. на Софийския градски съд, постановено по въззивно гр.д. № 15946/2016 г.
ОСЪЖДА Т…– С…, представлявана от директора И. И. Х., да заплати на М. Н. Н. сумата в размер на 900 лв. – съдебноделоводни разноски за производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: