О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 344
София 13.03. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 6556 по описа за 2013 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], София, представлявано от М. Г. С. чрез адв. Х. Л. от АК София срещу въззивно решение № 4442/03.06.2012 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 78/2013 г.
Излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна К. Е. Т., чрез адвокати В. М. М. М. от АК София, е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
К. Т. е предявила срещу [фирма] иск по чл. 200 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й Е. К. Т., резултат от трудова злополука. Претендираната главница е в размер на 50 000 лв. Първата инстанция приела, че установените по делото обстоятелства не сочат на съпричиняване от страна на пострадалия от злополуката Е. Т.. Определил по справедливост обезщетение в размер на 20 000 лв.
По въззивна жалба на работодателя, въззивният съд потвърдил решението на първата инстанция. Съдът приел, че установените по делото доказателства сочат на съпричиняване на злополуката от страна на Е. Т., като съдът определил участието му в увреждането в размер на 50 %. Въззивната инстанция достигнала до извод, че справедливият размер на паричното обезщетение на дъщерята К. Т. за причинените й неимуществени вреди е в размер на 40 000 лв. Искът й по чл. 200 КТ, след съобразяване на установеното съпричиняване, е приет за основателен в размер на 20 000 лв. Решението на първата инстанция, като краен резултат, е потвърдено.
Повдигнати са следните въпроси:
Въззивният съд излиза ли извън предмета на въззивната жалба, ако в мотивите си приеме, че дължимото по справедливост обезщетение е в по-голям размер от този, приет от първата инстанция, след като няма жалба от ищеца.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че въпросът е от значение за постановения резултат, но разглеждането му не се налага, тъй като не е налице поддържаното противоречие с решения № 282/2011 г. на ІІ ГО ВКС по гр.д. № 235/2011 г., решение № 290/2010 г. на ІV ГО по гр.д. № 759/2009 г., решение № 163/2011 г. по гр.д. № 1191/2010 на ІІ ГО ВКС.
Нито едно от решенията не е постановено при приложение на чл. 52 ЗЗД, така че не се касае до аналогични случаи по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
От друга страна, принципните постановки, възприети в цитираните решения по приложението на чл. 269 ГПК, че въззивният съд е ограничен до оплакванията в жалбата за неправилност, извън приложението на императивна материалноправна норма и случаите, когато съдът служебно следи за интереса на страна /дете, поставен под запрещение и пр./, както и, че не може да се влошава положението на жалбоподателя съгласно разпореденото в чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК, не е са разрешени противно в обжалваното въззивно решение.
Въззивната жалба на работодателя за справедливото обезщетение е поставил във висящност въпроса за неговия размер. Ясно е, че съдът, за да се произнесе по жалбата, в качеството си на въззивна инстанция, и с оглед оплакването, следва първо да прецени какъв е паричният еквивалент на обезщетението за причинената на ищцата вреда, установена от първата инстанция. В този смисъл, заключението за справедливия размер на обезщетението, може да е както над присъдения от първата инстанция, така и над претендирания от ищеца в исковата молба, и това няма да е произнасяне извън предмета на иска или предмета на въззивното производство. Едва след като стигне до собствено заключение какво обезщетение ще обезщети справедливо увредения, въззивният съд може да прецени дали постановеното от първата инстанция е в повече от дължимото и, ако е така, да намали размера на присъдената сума. Решението на първостепенния съд не се променя, когато определеният от него размер е под този, приет от втората инстанция за справедлив, щом няма жалба от ищеца, което разрешение е в съответствие с принципа да не се влошава положението на жалбоподателя.
В случая, съставът на Софийски градски съд не е излязъл извън предмета на въззивното обжалване, като е определил дължимия по справедливост размер на обезщетението по чл. 200 КТ в размер на 40 000 лв. Достигнал е до извод, че оплакването във въззивната жалба за прекомерност на присъденото от районния съд обезщетение, което е в размер на 20 000 лв., е неоснователно. Не е допуснато и нарушение на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК, защото като краен резултат, е потвърден първостепенният съдебен акт за дължимо обезщетение в размер на 20 000 лв.
В изложението е посочено, че определеното от въззивния съд съпричиняване по чл. 201 КТ, само до размер на 50 %, противоречи на разрешения в практиката на ВКС по аналогични случаи – когато изцяло отговорен за настъпване на вредата е водачът на пътнически автобус, то процентът на съпричиняване следва да е не по-малък от 75 %. Подобно разрешение не се установява от приложеното като практика по чл. 280, ал. 1 ГПК решение № 79/2012 г. на ВКС по гр.д. № 673/2011 г. на ІV ГО ВКС. В него съдът е приел, че е налице съпричиняване от 60 %, при установена груба небрежност от работника, който управлявал автомобил с висока скорост, несъобразена с пътната обстановка.
По настоящото дело е установено, че Е. Т. е починал в резултат на пътнотранспортно произшествие в Р. С., при челен сблъсък с товарен автомобил – цистерна. Съдът приел, че Т. е проявил груба небрежност, като не е съобразил скоростта на движение с пътните и атмосферни условия, изискванията за дистанция с движещите се отпред моторни превозни средства и необходимостта от безопасно спиране. Съдът, също така, установил, че увреждането е в причинноследствена връзка още и с това, че автомобилът – цистерна е спрял рязко, по неизяснени причини, като същият бил и с неизправна ръчна и крачна спирачка. Обстоятелствата по двата казуса са различни, поради което не е налице и противоречиво разрешаване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, при определяне размера на съпричиняването по чл. 201 КТ.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски. От представените писмени доказателства – договор и платежен документ, се установява, че К. Т. е заплатила адвокатски хонорар в размер на 2 400 лв. Страната е представлявана от двама адвокати в касационното производство, поради което, и съгласно разпореденото в закона, че подлежи на възстановяване заплатеното възнаграждение за един адвокат, следва да й бъдат присъдени разноски в размер на 1200 лв.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 4442/03.06.2012 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 78/2013 г
ОСЪЖДА [фирма], София да заплати на К. Е. Т. сумата в размер на 1200 лв., заплатено възнаграждение за един адвокат за представителство в производството пред Върховен касационен съд, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: