О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 890
София, 02.12. 2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на десети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2909 по описа за 2016 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Р. Р. Х., чрез адв. К. Т. от САК, срещу въззивно решение № 2418/08.12.2015 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 2504/2015 г., в частта, с която искът по чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ на Р. Х. против П… и С… е отхвърлен за разликата над 1 000 лв. до 25 001 лв.
Касаторът Р. Х. излага доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответниците по касация П…, С…. не подават отговор на касационната жалба.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
В подадената касационна жалба се съдържа изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, приложени са копия на съдебните актове, на които се позовава касаторът, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд обезсилил решението на първостепенния съд по исковете на Р. Х. против Софийски районен съд и прекратил в тази част съдебното производство, позовавайки се на разясненията, дадени в ТР № 5/2013 г. от 15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС. Потвърдил първостепенния съдебен акт в частта, с която П… и С… солидарно са осъдени да заплатят на Р. Х. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 1 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.02.2014 г. до окончателното издължаване, като е отхвърлил иска за разликата над 1000 до 25 001 лв.
За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 09.04.2004 год. срещу Р. Х. било образувано дознание № 123/2004 год. по описа на СДВР, прокурорска преписка № 10139/2004 год. по описа на СРП за извършено престъпление по чл.323, ал.1, вр.чл.20, ал.2, вр.ал.1, вр.чл.18, ал.1 от НК. С присъда от 30.03.2010 год., влязла в сила на 18.11.2010 год., Софийски районен съд признал Х. за виновен в извършването на престъпление по чл.323, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК. С решение на ВКС по дело № 1302/2011 г. е постановено възобновяване на НОХД № 12284/2009 г. по описа на СРС и присъдата на СРС е отменена в частта, в която Х. е осъден за престъпление по чл.323, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК, като последният е оправдан. Апелативният съд приел, че за периода на неоснователното обвинение, Х. е претърпял притеснения и неблагоприятни емоционални преживявания, с което неимуществено е увреден. Въззивната инстанция намерила за недоказани твърденията му че останал без работа вследствие на повдигнатото обвинение. По делото има доказателства, че наказателно производство, по което е постановена окончателно оправдателна присъда, е водено паралелно, през същия период от време, с още седем.
В заключение, Софийският апелативен съд приел, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и П… и С… солидарно му дължат обезщетение. Размерът е определен по справедливост на 1000 лв., като съдът е съобразил тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, наложената мярка за неотклонение, интензитетът на преживените от ищеца негативни емоционални изживявания, отражението, което воденото наказателно производство е имало на психиката му, възрастта на Х., обществения му статус, липсата на чисто съдебно минало, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване.
Касаторът Р. Х. обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Поставеният в изложението въпрос: длъжен ли е въззивният съд в мотивите на своето решение да посочва по какъв начин всяко едно от приетите от него обстоятелства поотделно, а и в тяхната съвкупност, е довело до правния извод на съда относно справедливия размер на обезщетението и какво е значението на всяко едно от приетите от него обстоятелства за определения размер на обезщетението, е принципно значим и е включен в предмета на делото. Не се установява поддържаното противоречие с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС (т.11), Решение № 192 от 27.06.2012 г. по гр.д. № 1571/2011 г. на 3-то г.о. на ВКС, Решение № 16 от 02.02.2011 г. по гр.д. № 396/2010 г. на 3-то г.о. на ВКС. Въззивният съд, както е указано и в цитираната съдебна практика, е посочил изрично и е извършил анализ на всички обстоятелства, които, в конкретния случай, имат отношение към причинените нематериални увреждания на ищеца. Отчетени са обстоятелствата, които в случая сочат на обичайните за хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ вреди, а именно: обвинението е за умишлено престъпление от общ характер, спрямо ищеца не са прилагани мерки за процесуална принуда, конкретно установените по делото страдания и притеснения, отразили се върху психиката и физиката му са обичайните в подобни случа. Съобразени са и обстоятелствата, обуславящи по-голям интензитет на търпените нематериални вреди: продължителността на наказателното производство – 6 години, постановени по делото присъди от съдилища, както и обстоятелствата, които обуславят по-занижен от общоприетия интензитет на търпените нематериални вреди – осемте присъди за умишлени престъпления от общ характер, което е от значение за личността и начина на живот на увредения. В посочените от касатора съдебни актове е изяснено, че тези релевантни обстоятелства носят обективни характеристики, от които съдът, като прави заключение за конкретно причинените реално морални вреди, техният интензитет и продължителност, прави извод за справедливото им парично овъзмездяване. Така именно е сторил и въззивния съд.
В този смисъл не се установява и противоречие между постановеното от съда и приетото в решение № 241 от 16.11.2012 г. по гр.д. № 1618/2011 г. на III г.о. на ВКС, решение № 192 от 27.06.2012 г. по гр.д. № 1571/2011 г. на III г.о. на ВКС, решение № 223 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 295/2010 г. на IV г.о. на ВКС, по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“ по см. на чл. 52 ЗЗД. Справедливостта като морално-етично понятие включва съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото възнаграждаване, като икономическият растеж, стандартът на живот, средностатистическите показатели за доходи и покупателните възможности в страната по време на възникване на увреждането са база за определяне на паричния еквивалент за причинената неимуществена вреда. Присъждането на обезщетение само по себе си съдържа морално удовлетворение – признаване, че действията на ответника са противоправни и отговорността му за причинените вреди. Справедливият размера на паричното обезщетение на неимуществено увреждане, както стана ясно, се извлича от обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства, както е сторил и въззивният съд в обжалваното решение. Тези обстоятелства в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот, ценностна система и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност на обвинението; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Размерът на присъденото обезщетение също така, не може да служи като източник за неоснователно обогатяване.
Съществуването на трайна, многобройна и непротиворечива практика по тълкуването на чл. 52 ЗЗД, включително по искове по чл. 2 ЗОДОВ, изключва и приложимостта на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която хипотеза касаторът също се обосновава. Сам той и не твърди, че съдебната практика е неправилна или, че е налице такава промяна в общественоикономическите условия, налагащи промяна на общоприетото тълкуване на правната норма.
Касаторът е повдигнал и въпросът длъжен ли е съдът, при определяне по справедливост на размера на неимуществените вреди, да се съобразява с размера на обезщетенията, присъдени от други съдилища в аналогични случаи, като твърди, че разрешението на въззивния съд противоречи на приетото в решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на IV г.о. на ВКС. Съставът на Върховния касационен съд не установява подобно противоречие. Съдът не е приел, че по разглеждания от него казус преценката на относимите обстоятелства при приложение на чл. 52 ЗЗД следва да е различен от тези, наложени в съдебната практика и цитирания съдебен акт; не се установява и противоречие в преценката на сходни обстоятелства по идентични казуси, нито противоречие при определяне размера на обезщетението с крайния резултат по аналогични случаи. Не е налице аналогичност (така както е разяснено в ТР 1/2009г. на ОСГТК ВКС) между настоящия казус и случаите, разгледан в решение № 70 от 12.01.2015 г. по в.гр.д. № 3536/2014 г. на Софийския АС, решение № 984 от 16.06.2011 г. по в.гр.д. № 938/2011 г. на Софийския АС и решение № 174 от 15.12.2010 г. по в.гр.д. № 540/2010 г. на Варненския АС. Не се установява противоречиво разрешаване на повдигнатия въпрос за значението на обществените критерии за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, нито разлики в размера на присъдените обезщетения при идентични случаи.
Въпросът следва ли да бъде приет за неоснователен искът за неимуществени вреди от незаконно осъждане, поради невъзможност да бъдат отграничени вредите, причинени в резултат на конкретните обвинения, предвид наличието на предишни осъждания и други висящи производства срещу ищеца, е некоректно поставен. Съдът не е отказал да присъди обезщетение поради наличие на посочените, установени по настоящото дело обстоятелства. В същото време, в пълно съответствие с трайната, задължителна и непротиворечива съдебна практика съдът е взел предвид, че през шестгодишния период на наказателното производство, предмет на настоящия иск, спрямо Х. е имало още седем висящи наказателни производства, т.е претърпените болки и страдания за исковия период са търпени едновременно за всички тях, ведно с това, за което е оправдан и търси обезщетение. Както е изяснено принципно в Тълкувателно решение № 3/2004 на ОСГК на ВКС, т. 11, а и в множество съдебни актове по чл. 290 ГПК (напр. решение № 449/16.05.2013 г. по гр.д. № 1393/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 554/12 по гр.д. № 266/12 г. на ВКС, IV г.о.), в случаите на незаконно обвинение в извършване на повече от едно престъпления, обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан. Следователно, щом по едно и също време е имало наказателни производства, по които страната е била привлечена като обвиняем, причинените й от това неимуществени вреди, са във връзка с всички обвинения. Изпитваните притеснения, страх от бъдещия изход на делото, неудобството, опетняването на доброто име в обществото и накърняването на достойнството и честта, са във връзка с всички обвинения, независимо дали са повдигнати в едно или в множество отделни дела. Вредите, причинени от обвинението по едно от всички, са само част от общите неимуществени вреди, което дава съответното отражение върху размерът на паричното обезщетение.
Съдебното минало и наличието други предишни осъждания, безспорно, имат значение при определяне размера на справедливото обезщетение за незаконно осъждане, както стана ясно при коментара по първия и втория повдигнати правни въпроси и това е ясно и непротиворечиво прието по приложението на чл. 52 ЗЗД в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ от съставите на Върховния касационен съд и не се установява поддържаното противоречие с решение № 16 от 02.02.2011 г. по гр.д. № 396/2010 г. на III г.о. на ВКС. Както е изяснено напр. в решение № 376/21.10.2015 г. по гр.д. № 514/2012 г. на IV г.о. на ВКС, посочените обстоятелства следва да бъдат отчетени при преценка на личността на ищеца, която, ведно с начина му на живот, интереси, средата му, трудовата биография, обуславят и интензитета на усещането за накърненото лично достойнство и чувство за справедливост. Когато едно лице е осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път се подвига обвинение.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 2418/08.12.2015 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 2504/2015 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: