О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
София, 19.07. 2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на петнадесети юли две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева ч.гр. дело № 2566 по описа за 2013г. взе предвид следното:
Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е образувано по частна жалба, подадена от И. С. А. чрез адв. К. Н. Й. от АК – София срещу определение № 3351/14.02.2013 г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. № 17215/2012 г.
С него, като е потвърдено определението на Софийски районен съд е прекратено производството по делото като недопустимо, като е отхвърлена и молбата за допускане на обезпечение по висящ иск.
Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимно лице и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК.
Въззивното определение, с което е потвърдено това на Софийски районен съд по чл. 389 ГПК не подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 236,ал. 2, изр. 3 ГПК и ТР 1-2010-ОСГТК ВКС. Частната жалба в тази й част като недопустима следва да бъде върната, а образуваното по нея касационно производство, прекратено.
В останалата част касационната жалба е допустима.
К. излага съображения за неправилност на обжалваното определение.
Представя приложение с основания за допускане на касационното обжалване по см. чл. 280, ал. 1 ГПК.
Насрещната страна не е взела становище.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
[фирма], София е подала заявление по чл. 410 ГПК, по което е издадена заповед за изпълнение срещу И. С. А. за сумата 5 964,26 лв. за доставена топлинна енергия в периода януари-април 2010 г., ведно с лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното погасяване на главницата, както и 2 265,35 лв. натрупана лихва върху главното задължение за периода 03.03.2006-28.01.2011 г. и за 264,59 лв. разноски в заповедното производство.
Възражение не е постъпило.
Длъжникът е предявил отрицателен установителен иск, че не дължи сумата, за която е издадена заповедта – за част от сумата поддържа, че е погасена по давност, а за друга – „по недоказаност”.
Съдилищата са приели, че искът е недопустим. Изложили са съображения, че по съществото си твърденията в исковата молба са такива по чл. 414, ал. 1 ГПК, но не може да ги квалифицира като възражение, защото са подадени след законовия срок. Искът, също така не се основава на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника в срока за подаване на възражението. При тези данни, съдът е заключил, че искът е недопустим, тъй като цели пререшаване на спор, който е окончателно разрешен.
В изложението към частната касационна жалба са повдигнати следните правни въпроси: „Длъжен ли е съдът, пред който е подадена исковата молба, ако констатира недостатък или липса на правен интерес, да даде указания на ищеца да отстрани недостатъка или да обоснове правния си интерес, преди да прекрати производството” Допустимо ли е производството по делото да бъде прекратено, без на ищеца да е била дадена възможност от първоинстанционния съд да отстрани недостатъците н исковата си молба или да обоснове правния си интерес от предявените искове?”, „Допустимо ли е съдът по свой почин да определя предмета на делото и обема на дължимата защита?”, „Допустимо ли е съдът, пред който делото е висящо, да не се съобрази с изтекла погасителна давност и с тълкувателно решение на ВКС?”, „Компетентен ли е частният съдебен изпълнител да прекрати изпълнителното производство поради изтекла погасителна давност? Какъв е редът за защита на длъжника, когато правопогасяващият факт настъпи по време на принудителното изпълнение?” „Противоречи ли на чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (правото на справедлив съдебен процес в аспекта за право на достъп до съд и за справедливо правораздаване) отказът на първоинстанционния и въззивния съд за образуване на дело и решаването му по същество, без да е дадена възможност на ищеца да обоснове правния интерес от исковете си?” „Има ли правен интерес да предяви искове, че не дължи плащане лице, срещу което за същите суми има образувано изпълнително производство?”
Всички правни въпроси, свързани с правния интерес от потърсената искова защита, съответно задълженията на съда да го изясни, са неотносими към постановеното от въззивната инстанция.
Съображенията на Софийски градски съд не са за липса на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, а за това, че в закона е предвиден друг, специален ред за защита, който страната не е ползвала в предвидените преклузивни срокове, а именно подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение. Съществуването на вземането, по което е издадена заповедта за изпълнение, не е установено със сила на присъдено нещо, но законодателят е преклудирал възраженията срещу основателността на претенцията със срока за възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК. Не е нужно то да е обосновано, защото при подаването му в срок, тежестта да установи вземането е за кредитора, който трябва да предяви иска по чл. 422 ГПК. Ако длъжникът не възрази в срок, заповедта влиза в сила и на практика се получава ефект, близък до силата на присъдено нещо, защото единствената възможност за оспорване на самото вземане са основанията по иска с правно основание чл. 424 ГПК. Извън тях и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основанията по чл. 423 ГПК.
Следва да се посочи още, че това разрешение е трайно и непротиворечиво следвано в съдебната практика, включително и в решения на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК и определения по чл. 274, ал. 3 ГПК. В този смисъл е и представеното от самия касатор определение № 965/2010 г. по ч.т.д. № 886/2010 г. на І ТО на ВКС.
Приложените в тази връзка към изложението съдебни решения – по гр.д. № 386/2009 г. на ВКС ІІІ ГО, свързано със задълженията на съда, произтичащи от чл. 146 ГПК при техническа непълнота на представен по делото документ и тълкувателно решение № 3/2010-ОСГК по въпросите за вписване на исковата молба, нямат отношение към разгледаните от въззивната инстанция правни въпроси.
Нямат никакво отношение в случая и въпросите, свързани с диспозитивното начало в гражданския процес – може ли съдът да променя вида и обема на търсената защита. Ясно е, че не е допустимо и това не е сторено от въззивната инстанция. Съдът, обаче квалифицира исканията на страните и независимо от тяхното разбиране, ако са недопустими, ги оставя без разглеждане.
Позоваването на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи не променя изложеното до тук. Ясно е и не буди съмнение в съдебната практика, че гражданите имат гарантирано от закона право да търсят чрез съд защита на своите права и интереси, но при спазване на въведените преклузивни срокове и доколкото не са погасени по давност /при направени възражения/. Сроковете пък целят постигане на процесуална дисциплина, бързо разрешаване на материалните спорове, стабилизиране на обществените отношения и гарантиране на правната сигурност.
Въпросите в изложението, свързани с давността също нямат никакво отношение към съображенията, при които въззивната инстанция е приела, че предявеният иск е недопустим. Длъжникът е следвало да го релевира във възражението, съответно при предявен иск по чл. 424 ГПК – по висящото дело, Задължителното тълкуване на чл. 111 ЗЗД, дадено с тълкувателно решение от ОСГТК на ВКС безспорно не е нов факт по см. чл. 439 ГПК, нито погасява, прекратява или спира теченето на давностните и преклузивните срокове.
В заключение, обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ВРЪЩА частна касационна жалба, подадена от И. С. А. чрез адв. К. Н. Й. от АК – София срещу определение № 3351/14.02.2013 г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. № 17215/2012 г. , постановено по чл. 389 ГПК и ПРЕКРАТЯВА в тази част производството по частно гр.д. № 2566/2013 г. по описа на ВКС, четвърто гражданско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на върховния касационен съд.
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 3351/14.02.2013 г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. № 17215/2012 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в тази му част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: