2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 374
гр. София, 24 април 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4095 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на ищеца по делото Н. Ц. Л. срещу решение № 920/05.07.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 1443/2017 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното възивно решение, като е потвърдено решение № 1125/13.04.2017 г. по гр. дело № 6382/2016 г. на Пловдивския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу [фирма], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено със заповед № 10/28.03.2016 г. на управителя на ответното дружество, и за осъждане на последното да му заплати сумата 7 500 лв. – обезщетение за оставане без работа поради уволнението през периода 27.03.2016 г. – 27.05.2016 г., както и сумата 12 400 лв. – обезщетение за разликата между трудовото възнаграждение, получавано при ответника, и полученото такова при друг работодател през периода 27.05.2016 г. – 27.09.2016 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните правни въпроси: 1) процесуалноправен по приложението на чл. 174, изр. 2, във вр. с чл. 266 от ГПК – преклудирана ли е възможността да се иска очна ставка между свидетел и страна, при положение, че свидетелят е разпитан в първоинстанционното производство, а страната е дала обяснения по реда на чл. 176, ал. 1 от ГПК във въззивното производство; и 2) материалноправен по приложението на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – следва ли да се приеме, че е налице постигнато съгласие за прекратяване на трудов договор, ако част от ръкописния текст на молбата е попълнен от служител при работодателя и датата на тази молба е оспорена. По отношение на първия въпрос жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като изтъква, че по този въпрос няма практика на ВКС; а по отношение на втория въпрос – по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с решение № 60/07.05.2015 г. по гр. дело № 5467/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС.
Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба излага съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на писмените доказателства по делото, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответника на длъжност „работник поддръжка“ от 08.02.2016 г. до 27.03.2016 г., включително, като считано от 28.03.2016 г. с процесната заповед № 10/28.03.2016 г. трудовото правоотношение е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ поради подадена молба от ищеца. Съдът е приел за установено по несъмнен начин по делото и, че ищецът лично е подписал представената по делото молба от 25.03.2016 г. до управителя на ответното дружество, с която ищецът моли да бъде освободен от длъжност поради лични причини, считано от 28.03.2016 г., като съгласно неоспореното заключение на съдебно-почерковата експертиза по делото, подписът върху молбата е изпълнен от ищеца. Предвид това окръжният съд е приел за невярно твърдението в исковата молба, че ищецът не е подписвал молба за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, респ. – че никога не е правил такова изявление; приел е и че тази молба не е неистински документ.
Въззивният съд е намерил, че без значение е обстоятелството, че техническото оформяне на молбата е извършено от разпитаната като свидетел по делото Д. В., работила тогава на секретарска длъжност при ответника, която е попълнила наименованието на фирмата и датите на подаване на молбата и за прекратяване на трудовия договор, но не е попълвала имената и ЕГН на ищеца и не го е подписвала. В тази връзка съдът на първо място е обсъдил и останалата част от показанията на тази свидетелка, съгласно които на 25.03.2016 г. управителят на ответното дружество ? е казал да подготви молбата, след което същия ден той я занесъл в [населено място], където били командировани служителите, за да я разпише ищецът, и на 28.03.2016 г. я върнал обратно на свидетелката – вече подписана. Също в тази връзка, съдът е обсъдил и показанията на свидетеля А. Р., според които ищецът не е подавал заявление за напускане и трудовият му договор не бил прекратен по взаимно съгласие, тъй като ищецът му споделил, че получил по куриер молбата за напускане, както и че тя не била подписана от него. При извършената преценка по чл. 172 от ГПК, въззивният съд е приел за достоверни показанията на свидетелката В., като логично и обективно дадени в качеството ? на очевидец; и също преценени съгласно чл. 172 от ГПК – предвид обстоятелството, че свидетелят Р. има заведено дело за незаконно уволнение срещу ответното дружество, съдът не е кредитирал показанията на този свидетел, тъй като възприятията му не са непосредствени, а са по сведения, получени от ищеца, както и поради това, че свидетелят убедително заявява, че молбата за напускане не била подписана от ищеца, а точно обратното е установено с неоспореното по делото експертно заключение. Въззивният съд е обсъдил и дадените по реда на чл. 276, ал. 1 от ГПК в откритото съдебно заседание пред него, обяснения на управителя на ответното дружество, а именно – че ищецът му е заявил желание да напусне, тъй като не искал повече да работи, след като не получил от управителя задоволителен отговор, дали може да бъде назначен за шеф при него, като след напускането на ищеца управителят потърсил други лица за работници в ответното дружество. Съдът е намерил, че тези обяснения на управителя по въпросите на ищеца, също не съдържат факти, от които да се направи извод, че молбата за напускане на ищеца е с невярно съдържание, в това число – относно датата, от която е поискано прекратяване на трудовото правоотношение.
В заключение, въззивният съд е приел за установено, че молбата за освобождаване от длъжност, освен, че е подписана от ищеца, също така носи вярна дата на изготвяне и вярна дата на прекратяване на трудовото правоотношение – 28.03.2016 г., от която то е прекратено с процесната заповед № 10/28.03.2016 г. Поради това, съдът е приел и че тази молба има характера на писмено предложение от ищеца до ответника за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, считано от 28.03.2016 г., което предложение е прието от ответника в 7-дневния срок от получаването му – предвид датата на издаване на процесната заповед – също 28.03.2016 г.; респ. – приел е, че са настъпили последиците, предвидени в чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – трудовият договор е прекратен по взаимно съгласие на страните и процесната заповед за уволнение е законосъобразна. По тези съображения окръжният съд е намерил за неоснователни както иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, така и акцесорния иск за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ.
В посоченото от касатора-ищец, решение № 60/07.05.2015 г. по гр. дело № 5467/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, е прието следното: Прекратяването на трудовото правоотношение по реда на чл. 325, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие, означава, че и двете страни желаят сключеният между тях трудов договор да прекрати своето действие, считано от определен момент нататък. Всяка от страните следва да изрази волята си ясно, категорично, безусловно и свободно. Необходимо е волеизявленията на двете страни за прекратяването на трудовия договор да съвпаднат, в това число – и по отношение на датата, от която договорът се счита прекратен. С оглед на това, при несъвпадане на волята на страните относно датата на прекратяване на договора, липсва взаимно съгласие. Предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие може да бъде направено от всяка от страните – от работника или служителя, или от работодателя. Другата страна трябва да вземе отношение по направеното предложение и да уведоми предложителя в седмодневен срок. Ако в съдебния процес е оспорено основанието по чл. 325, т. 1 от КТ за прекратяване на договора, и във връзка с това оспорване се установи, че датата, от която се иска прекратяването, не е изписана от предложителя, и същата не се установи с други доказателствени средства, не може да се приеме, че е постигнато съгласие относно тази дата, и следователно – че е налице прекратяване на договора по взаимно съгласие.
Видно от мотивите към обжалваното въззивно решение, формулираният от касатора материалноправен въпрос по приложението на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ (следва ли да се приеме, че е налице постигнато съгласие за прекратяване на трудов договор, ако част от ръкописния текст на молбата е попълнен от служител при работодателя и датата на тази молба е оспорена) е разрешен от въззивния съд, не в противоречие, а в съответствие с приетото в решението на ВКС. В случая окръжният съд е установил, че молбата-предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие е подписана от ищеца, като посочените в нея дати на изготвяне на молбата и за прекратяване на трудовия договор не са изписани от ищеца, а от служител на ответника (последното не е било и спорно между страните), но тези дати са установени със събраните по делото гласни доказателства, които съдът е обсъдил както поотделно, така и в съвкупност – помежду им и с неоспореното заключение на вещото лице. С оглед на това, не е налице наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този материалноправен въпрос.
Няма основание касационното обжалване да се допуска и по процесуалноправния въпрос по приложението на чл. 174, изр. 2, във вр. с чл. 266 от ГПК – преклудирана ли е възможността да се иска очна ставка между свидетел и страна, при положение, че свидетелят е разпитан в първоинстанционното производство, а страната е дала обяснения по реда на чл. 176, ал. 1 от ГПК във въззивното производство.
Макар по този въпрос да липсва практика на ВКС, той не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като отговорът му е очевиден – ако разпит на свидетел е извършен пред първата инстанция, а страна по делото е дала обяснения пред въззивната (или обратно), то несъмнено процесуалната възможност всяка от страните по делото да поиска във въззивното производство извършването на очна ставка между свидетеля и страната, дала обясненията, не е преклудирана.
Отделно от горното, в случая този процесуалноправен въпрос не съставлява и общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без значение за изхода на спора по делото. Свидетелят Р. е бил разпитан пред първата инстанция, а управителят на ответното дружество е дал обяснения в откритото съдебно заседание пред въззивния съд. Последният е оставил без уважение направеното в същото заседание от страна на ищеца искане за поставянето им в очна ставка, но не по съображения, че възможността за това искане е преклудирана, а тъй като е приел, че не са налице предпоставките за извършване на очна ставка и че такава не е необходима. В тази връзка окръжният съд е изложил на първо място съображения, че свидетелят Р. е изразил впечатления, доколкото е имал такива от разказа на ищеца; и на второ място – че пред първоинстанционния съд управителят на ответното дружество е подал писмен отговор, съдържащ същите изявления, както в обясненията му, дадени по реда на чл. 176, ал. 1 от ГПК във възизвното производство, поради което с последните не се внасят нови и неизвестни обстоятелства. Както вече беше посочено, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е констатирал противоречие между показанията на свидетелката В. (разпитана пред първата инстанция) и свидетеля Р., като при извършената преценка съгласно чл. 172 от ГПК е кредитирал показанията на В., дадени като очевидец, и не е кредитирал показанията на Р. – предвид обстоятелството, че той има заведено дело за незаконно уволнение срещу ответното дружество, тъй като възприятията му не са непосредствени, а са по сведения, получени от ищеца (както е прието и в откритото съдебно заседание), както и поради противоречие на показанията му с неоспореното заключение на вещото лице. В мотивите към въззивното решение съдът е обсъдил и устните обяснения на управителя на ответното дружество, но не е коментирал противоречие между тях и показанията на свидетеля Р., което да е могло да бъде изяснено чрез очна ставка между тях по реда на чл. 174, изр. 2 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в касационното производство, в размер 1 800 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 920/05.07.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 1443/2017 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. Ц. Л. да заплати на [фирма] сумата 1 800 лв. (хиляда и осемстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: