О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 155
гр.София 28.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева частно гр.дело № 1007/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по чл. 274, ал. 2, изр. 2, вр. ал. 1, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от В. В. К. чрез адв. П. З. от АК София срещу определение № 335/19.12.2013 г., постановено от състав на Върховния касационен съд, второ гражданско отделение по гр.д. № 6889/13 г.
С него касационната жалба на страната срещу въззивно решение от 11.07.2013 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 16655/2011 г. е върната на осн. чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК и образуваното по нея производство е прекратено. В. К. е осъдена да заплати на насрещните страни съдебноделоводни разноски – в размер на 300 лв. общо на В. Г. П. и С. А. П. и в размер на 4 500 лв. общо на А. Р. Б., Д. А. Б. и К. Р. В..
В. К. излага съображения за неправилност на обжалваното определение, защото „общо цената на исковете” е в размер над определения в чл. 280, ал. 2 ГПК; обжалваемият интерес по иска с правно осн. чл. 33, ал. 3 ЗС е в размер на 36 727 лв.; правен абсурд е цената на исковете да се определя на база данъчна оценка на имота, а изкупуването на ? ид.ч. от същия да се допуска за сумата от 36 727 лв.; исковата молба е предявена на 14.08.2009 г. преди изм. на чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което преценката за касационно обжалване следва да се направи съгласно редакцията преди изм. ДВ бр. 100/21.12.2010 г., на база обжалваем интерес до 1 000 лв.; нарушен е „чл. 6, пар. 1 ЕК в процедурите по касационно обжалване”. Относно възложените с определението на Върховния касационен съд в тежест на В. К. съдебноделоводни разноски, в частната жалба се поддържа, че списъкът на разноските не е представян на К., поради което не могла да възрази срещу прекомерното възнаграждение и да се убеди, че действително е заплатена договорената сума; няма правна логика в заключението на съда, че цената на иска е под 5 000 лв., а в същото време разноските са над този размер и без да са съобразени с Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАС и ТР 6/2013 г. ОСГТК; липсват мотиви как са изчислени разноските, на какво основание съдът приема, че са заплатени, за коя инстанция се отнасят и следва ли да се плати този размер, след като решението на СГС е частично обжалвано.
Частната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна:
Съставът на Върховния касационен съд е приел, че касационната жалба е недопустима, тъй като обжалваното решение е постановено по установителни искове за собственост и по иск за изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС, всеки от които е с цена под 5000 лв. Решението на въззивния съд е изключено от касационен контрол по силата на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Обжалваното определение е правилно.
Цената на иска е паричната оценка на предмета на делото. По предявените обективно и субективно кумулативно съединени искове цена е определена при образуване на делото в първа инстанция по правилата на чл. 69, ал. 1, т. 2 и по чл. 69, ал. 1, т.4, вр. т. 2 ГПК и се равнява на данъчната оценка на недвижимия имот, предмет на исковете за собственост и съответно на иска за изкупуване.
Стойността на договора, включително цената на договор за продажба, са без значение за цената на исковете по чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, между които е и иска по чл. 33, ал. 2 ЗС, щом договорът има за предмет вещни права върху недвижим имот. В тази връзка, няма отношение към цената на иска сумата, определена в съдебното решение за заплащане от страната, в чиято полза е допуснато изкупуване, на осн. чл. 33, ал. 2 ЗС или от страната – купувач по обявения за окончателен договор, по иск с правно осн. чл. 19 ЗЗД.
Цената на иска се посочва с исковата молба, а ако това не е сторено или тя е погрешно определена от страната, съдът служебно или по възражение на ответника я определя и то, най-късно в първото по делото заседание.
По делото цената на иска е определена от първоинстанционния съд въз основа на изискани от него доказателства за данъчната оценка на имота. Цената на иска е от значение за редовността на исковата молба, база е за размера на дължимите държавни такси и определя родовата и функционална подсъдност на спора. Веднъж посочена и определена, цената на иска остава неизменна за цялото производство по делото, както е принципно разяснено и в мотивите на ТР № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС.
В. К. е обжалвана пред Върховен касационен съд въззивното решение само в частта по чл. 33, ал. 2 ЗС, в която е определено, че дължи цена от 36 727 лв. на Денка Б. и К. Р. В.. Както стана ясно от изложеното по-горе, въззивното решение в обжалваната му част по чл. 33, ал. 2 ЗС е постановено по иск с цена под 5000 лв., който е оценяем; делото е гражданско.
Касационната жалба е депозирана на 09.09.2013 г., което значи, че от тогава е във висящност и касационното производство, а според разпореденото в чл. 280, ал. 2 ГПК, в сила от 21.12.2010 г., на касационно обжалване не подлежат въззивни решения, постановени по граждански дела, по искове с цена до 5000 лв.
Случаят, безспорно, е такъв. Още към датата на постановяване на въззивното решение – 11.07.2013 г., е налице промяна в чл. 280, ал. 2 ГПК с ДВ бр. 100/2010 г. Погрешното указание на въззивния съд, че неговия съдебен акт може да се обжалва, както и администрирането на касационната жалба от втората инстанция, не обвързва съставът на Върховния касационен съд, който е длъжен и сам служебно да прецени предпоставките за съществуване на правото на касационна жалба и за надлежното й упражняване.
Доводите на жалбоподателя В. К. във връзка с датата, на която е предявен иска – преди 21.12.2010 г., са без значение, защото новата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК е относима към висящо касационно, а не изобщо към висящо исково производство. Спор по прилагането и тълкуването на правната норма никога не е имало и тя се прилага непротиворечиво от съдилищата.
Неоснователен е и доводът, че определението на тричленния състав на Върховния касационен съд по чл. 280, ал. 2 ГПК е „в нарушение на чл. 6, пар. 1 ЕК”, защото е неясен приложимият закон, регламентиращ предпоставките за допускане на касационно обжалване по реда на ГПК; те не отговарят на изискванията за яснота и предвидимост на правното действие. Съображенията са относими към процедурата по чл. 288 ГПК, в която съдът преценява основанията за допускане на касационно обжалване на една допустима касационна жаба – подадена в срок, от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. В обжалваното определение съдът не се е произнасял по чл. 288 ГПК, а е установил, че касационната жалба е недопустима – подадена е срещу акт, който не подлежи на касационно обжалване.
Само по себе си, законодателното ограничение за изключване от касационен контрол на определени видове дела – според характера им или с оглед цената им, не е в противоречие на чл. 6, пар. 1 от Европейската конвенция по правата на човека. Цитираната норма не гарантира правото на обжалване, а само изисква от всяка договаряща държава да осигури на лицата, на които се предоставя, по процедури, уредени в националното законодателство, всички основни гаранции за реализацията му. В областта на материята, отнасяща се до граждански права и задължения, държавите разполагат с по-голяма свобода, отколкото в наказателната материя, а ограничението за касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК има ясно очертана цел – изключването от касационна проверка на спорове с по-нисък имуществен интерес. Целта е легитимна и в обществен интерес, доколкото основната роля на Върховния касационен съд, в областта на гражданското правораздаване, е да унифицира прилагането на закона, постановявайки принципни решения; по общо правило гражданските дела задължително, преди това, се разглеждат по същество в две съдебни инстанции с участие на страните.
В заключение, обжалваното определение, постановено по чл. 280, ал. 2 ГПК, е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Относно оплакванията срещу съдебния акт в частта за разноските:
По съществото си те са искане по чл. 248, ал. 1 ГПК – за изменение в размера на присъдените суми. Компетентен да се произнесе по него е съдът, постановил определението, чието изменение се желае; процедурата е по чл. 248 ГПК.
По изложените съображения в тази част производството по настоящото дело следва да бъде прекратено и делото изпратено по компетентност на надлежния съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 335/19.12.2013 г., постановено от състав на Върховния касационен съд, второ гражданско отделение по гр.д. № 6889/13 г., с което е върната на осн. чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК касационната жалба на В. В. К. срещу въззивно решение от 11.07.2013 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 16655/2011 г. и образуваното по нея производство е прекратено.
ПРЕКРАТЯВА производството по ч.гр.д. № 1007/2014 г. на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд в частта срещу определение № 335/19.12.2013 г., постановено от състав на Върховния касационен съд, второ гражданско отделение по гр.д. № 6889/13 г., с което В. К. е осъдена да заплати на насрещните страни съдебноделоводни разноски – в размер на 300 лв. общо на В. Г. П. и С. А. П. и в размер на 4 500 лв. общо на А. Р. Б., Д. А. Б. и К. Р. В. и ИЗПРАЩА ПО КОМПЕТЕНТНОСТ на състава по гр.д. № 6889/2013 г. за произнасяне по чл. 248 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: