2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 256
гр. София, 20.02. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1039 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 06.03.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 15332/2011 г. на Софийския градски съд – в частта му, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № ІІ-58-91/08.08.2011 г. по гр. дело № 44220/2010 г. на Софийския районен съд, като краен резултат, жалбоподателят е осъден да заплати на В. П. Д., на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, сумата 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени в резултат на трудова злополука от 14.09.2007 г., ведно със законната лихва от същата дата до окончателното изплащане на сумата.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът В. П. Д., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира и присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция по делото.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните три правни въпроса: 1) дали нерегистрираното като клон поделение на търговско дружество може да бъде работодател и кой е легитимиран да отговаря по иска за обезщетение на вреди от трудова злополука, в случай, че трудовият договор е сключен с поделението на дружеството; 2) дали, когато пострадалият е боледувал от заболявания, предразположили настъпването на конкретния резултат от трудовата злополука, следва да се отчете съпричиняване при определяне размера на обезщетението, доколкото настъпването на вредоносния резултат не е пряка и непосредствена последица само от трудовата злополука; и 3) кога пострадалият от трудова злополука, който не е изпълнявал свои трудови задължения, действа в интерес на работодателя по смисъла на чл. 200, ал. 2 от КТ. По отношение на първите два правни въпроса се поддържа те да са разрешени от въззивния съд в противоречие с представени (в преписи) от касатора, решения на ВС и ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., и решение на Софийския апелативен съд (САС). С това касаторът е навел допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка не следва да се вземат предвид, двете посочени и представени (в преписи) от жалбоподателя определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 2 и на чл. 288 от ГПК, тъй като те не могат да обусловят наличие на противоречива практика, нито по смисъла на т. 1, нито по смисъла на т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В този смисъл са и т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както и т. 2 от ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на третия правен въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, следва да е включен в предмета на спора по конкретното дело, да е разрешен в обжалваното въззивно решение и да е обусловил правните изводи на съда, и следва да е от значение за изхода спора по делото.
В случая първият правен въпрос, изведен в изложението на жалбоподателя, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и не е от значение за изхода на спора по делото, поради което този въпрос не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
По делото е установено, че представените писмен трудов договор и допълнително споразумение към него, по силата на които е възникнало трудовото правоотношение с ищеца, са сключени между последния и ответното акционерно дружество-касатор, представлявано от управителя на неговата база „И.”, където е работел ищецът. Предвид така установените обстоятелства, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на дружеството-жалбоподател, че трудовото правоотношение възникнало не с него, а със самата база „И.”. За да достигне до извода, че именно дружеството-касатор е работодател на ищеца и че то е легитимирано да отговаря по предявените искове по чл. 200 от КТ, въззивният съд е приел също, че то и извънсъдебно е признало това си качество, тъй като декларацията за процесната трудова злополука е подписана от председателя на управителния съвет (УС) на дружеството, като УС е взел и решение за изплащане на ищеца на обезщетение за имуществени вреди от трудовата злополука. Наред с това въззивният съд е намерил и че не са ангажирани достатъчно доказателства по делото, въпросната база „И.”, която не е регистрирана като клон на акционерното дружество, да притежава работодателска правоспособност по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ, а именно – да е неперсонифицирано образувание – поделение или клон на дружеството или друго негово организационно или икономически обособено образувание, което самостоятелно да наема работници или служители по трудово правоотношение. Въззивният съд е посочил, че и дори база „И.” да беше работодател на ищеца, то и в този случай ответното акционерно дружество-касатор би било материалноправно легитимирано в качеството си на юридическо лице да отговаря по исковете, тъй като правните последици на съдебното решение рефлектират върху неговата имуществена сфера.
Видно от горното, решаващите съображения за извода на въззивния съд, че именно дружеството-касатор е работодател на ищеца и че то е материалноправно легитимирано да отговаря по предявените искове, са установените по делото обстоятелство, че трудовият договор, по силата на който е възникнало трудовото правоотношение между страните, е сключен от името на дружеството, а не от името на неговата база „И.”, както и извънсъдебното признание от страна на дружеството-касатор, направено чрез изплащането на ищеца на обезщетение за имуществени вреди от същата трудова злополука. Останалите съображения на въззивния съд не са обуславящи този негов извод, респ. не са и от значение за изхода на спора по иска за обезщетението за неимуществени вреди. Поради това и първият правен въпрос, изведен в изложението на касатора, свързан с тези алтернативни съображения на СГС, както беше посочено – поради същите причини, не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване, поради което не е необходимо да се изследва и наведеното във връзка с него допълнително основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Вторият и третият правни въпроси в изложението на касатора са въведени в предмета на спора по делото, разрешени са от въззивния съд и са обуславящи изводите му в обжалваното решение, като са и от значение за изхода на спора по делото. Поради това те поначало представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По отношение на тези два правни въпроса, обаче не са налице наведените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
По делото е установено, че ищецът е претърпял процесната трудова злополука, като по време на работа, при опит да повдигне с метален лост товар от арматурно желязо, паднал внезапно при повдигането му с кран върху друг работник, и с цел да помогне на последния да измъкне затиснатата му ръка, ищецът е получил сериозно травматично увреждане на гръбначния стълб – травматична спондилолистеза (приплъзване) на 5-ти поясен гръбначен прешлен спрямо 1-ви кръстен гръбначен прешлен и счупване на дъгата на 5-ти поясен гръбначен прешлен. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответното дружество-касатор по чл. 201, ал. 2 от КТ – че ищецът допринесъл за настъпването на трудовата злополука като допуснал груба небрежност. В тази връзка въззивният съд е приел за доказани по делото обстоятелствата, на които се основава това възражение, а именно: ищецът е бил добре запознат с инструкцията за безопасност на труда, в която изрично е вписана забрана за самостоятелно ръчно преместване или повдигане на товар над 50 кг (в случая товарът е бил около 700 кг), както и че преди процесната трудова злополука ищецът е страдал от възрастово и болестно обусловена генерализирана остеоартроза, спондилартроза, остеохондроза и сколиоза, които несъмнено са отслабили костната му система. Независимо от това, СГС е приел, че в конкретния случай ищецът не е допуснал груба небрежност, предвид извънредните обстоятелства, при които е настъпила трудовата злополука – ищецът се е притекъл на помощ на затиснат работник от паднал товар. В тази връзка въззивният съд е приел, че оказването на помощ е извън преките трудови задължения на ищеца по длъжностна характеристика, само спрямо които намират приложение правилата за безопасност по инструкцията на работодателя; оказването на помощ в тази ситуация е не само проява на гражданска доблест, но и пряко в интерес на неговия работодател, предвид отговорността на последния по чл. 200 от КТ спрямо другия пострадал работник, затиснат от товара – очевидно тази отговорност би била по-голяма – за по-големи увреждания, ако той не е бил своевременно освободен от затисналия го товар, благодарение на притеклите се на помощ двама работници, единият от които – ищецът. С оглед на това СГС е приел и че действията на ищеца са били в условията на крайна необходимост – освен в интерес на пострадалия работник, и в интерес на ответника-работодател, поради което ангажирането на отговорността на последния по чл. 200 от КТ в пълен размер е съобразено с основните правни принципи на справедливостта; респ. – приел е, че ищецът не е проявил груба небрежност (самонадеяност) при настъпването на процесната трудова злополука.
Горните изводи на въззивния съд, че действията на ищеца в случая са извършени при условията на крайна необходимост, както и че те обективно са предприети в интерес не само на другия пострадал работник, а и в интерес на работодателя (дружеството-касатор) по смисъла на чл. 200, ал. 2 от КТ, респ. че не е налице проявена от ищеца груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ, се налагат очевидно с оглед конкретиката на разглеждания случай. У. в разпоредбата на чл. 200, ал. 2 от КТ израз „…каквато и да е работа, извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя…”, очевидно и несъмнено обхваща предприетите в случая действия на ищеца за оказване помощ на друг пострадал работник, с което обективно се стига до намаляване отговорността на работодателя спрямо последния. Поради това, третият изведен от касатора правен въпрос, свързан с приложението на цитираната материалноправна норма на чл. 200, ал. 2 от КТ, е разрешен от въззивния съд при точно приложение на същата, и допускането на касационното обжалване по този правен въпрос в случая няма да способства за нейното тълкуване и изясняване, респ. за точното й прилагане от съдилищата, нито за развитието на правото, по смисъла на т. 3 от чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Въззивният съд е приел, че наличието на предшестващото трудовата злополука, костно заболяване на ищеца, макар и да е предразположило настъпването на травмата, само по себе си не попада в хипотезата на чл. 201, ал. 2 от КТ и не е налице това основание за намаляване на обезщетението, още повече, че според вещото лице по делото, не това заболяване, а физическото усилие е пряката причина за настъпилата травма на ищеца. От друга страна, при определянето конкретния размер на процесното обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищеца при трудовата злополука, въззивният съд е отчел всички релевантни за това обстоятелства, установени по делото, включително тези предходни заболявания. С това, вторият изведен от касатора правен въпрос е разрешен от съда, не в противоречие, а в съответствие с посочените и представени в тази връзка, решение № 1132/16.11.1992 г. по гр. дело № 1336/1991 г. на ІV-то гр. отд. на ВС и решение № 1461/29.11.1993 г. по гр. дело № 14/1993 г. на ІV-то гр. отд. на ВС. В тези две решения също е прието, че наличието на предходни заболявания, предразположили настъпването на конкретния резултат от трудовата злополука, не е съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ – проявена груба небрежност от страна на увредения работник, с която той да е допринесъл за резултата, а следва да се отчете при определянето размера на обезщетението – с оглед разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, доколкото настъпването на вредоносния резултат не е пряка и непосредствена последица единствено от трудовата злополука.
В заключение – предвид всичко гореизложено, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендиарните и направени от последния разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция по делото, в размер 800 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 06.03.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 15332/2011 г. на Софийския градски съд – в обжалваната му част, постановена по иска за обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени в резултат на трудова злополука от 14.09.2007 г.;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на В. П. Д. сумата 800 лв. (осемстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.