2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 834
гр. София, 18.11.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, търг. дело № 60045 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Й. З. срещу решение № 408/02.03.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 4728/2015 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваната пред апелативния съд част, решение № 5201/15.07.2015 г. по гр. дело № 3479/2014 г. на Софийския градски съд, предявеният от жалбоподателката срещу ЗК „О. – клон Б.“ К., осъдителен иск с правно основание чл. 226 от КЗ (отм.) е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди; жалбоподателката-ищца е осъдена да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение по делото.
Касационната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът ЗК „О. – клон Б.“ К. не е подал отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните четири правни въпроса: 1) налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице – работник по неформално трудово правоотношение, при положение, че условията, при които лицето упражнява трудовите си функции, съответно – начина на придвижване до отдалечено работно място се явяват едностранно определени от „работодателя“ му; 2) невъзможността за формиране на свободна воля за извършване/неизвършване на определено действие, основание ли е за изключване на съпричиняването на вредоносния резултат; 3) физическата или психическа принуда, оказвана върху едно лице за извършване на действия/бездействия, основание ли е за изключване на съпричиняването на вредоносния резултат; и 4) възможността за искане и присъждане на юрисконсултско възнаграждение, без доказателства за реалното му заплащане, представлява ли противоконституционна привилегия за определени категории правни субекти.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че причина за настъпване на процесното ПТП е виновното и противоправно поведение на застрахования при ответника водач, който не се е съобразил с ограничението на скоростта на движение – в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Апелативният съд е установил и причинените при процесното ПТП, телесни увреждания на ищцата, продължителността на лечебния и възстановителен период, интензитета на търпяните от нея болки и затруднения при обслужването ? през този период, остатъчните незначителни трайни увреждания и благоприятната прогноза за тях, с оглед което е определил на ищцата обезщетение в размер 30 000 лв. за процесните неимуществени вреди. Въззивният съд е намалил това обезщетение с 1/3 – на 20 000 лв., като е приел, че с поведението си пострадалата ищца е допринесла за настъпването на увреждането, тъй като е пътувала в каросерията на товарния автомобил – в нарушение на чл. 134, ал. 2 от ЗДвП. Приел е също, че обстоятелството, че това е било направено от ищцата, с цел изпълнение на задълженията ? по договор, сключен с близък родственик на застрахования водач, не изключва съпричиняването, тъй като предприемането на тези действия от нея е зависело единствено и само от нейната воля; респ. – намерил е за неоснователно оплакването на ищцата-жалбоподател, че била налице упражнена принуда от работодателя ? да пътува в автомобила в нарушение на правилата за движение.
Видно от така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, първите три правни въпроса, формулирани в изложението към касационната жалба, свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, изхождат от фактическа обстановка и съответно – от хипотези, противоположни на приетото от въззивния съд, като постановката на правните въпроси отразява единствено позицията на самата жалбоподателка по делото. Въззивният съд не е приемал за установено нито, че върху ищцата е била оказана физическата или психическа принуда, нито, че тя е била в невъзможност да формира свободна воля, нито, че начинът на придвижване до „работното ? място“ е бил едностранно определен от „работодателя“ ?. Напротив, апелативният съд е приел обратното – че предприетото от ищцата пътуване в каросерията на товарния автомобил – в нарушение на чл. 134, ал. 2 от ЗДвП, макар и с цел изпълнение на задълженията ? по договор, сключен с близък родственик на застрахования водач, е зависело единствено и само от нейната воля. При това положение, и трите правни въпроса по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, не са обуславящи правните изводи на съда в обжалваното решение, респ. – никой от тези въпроси не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Както неведнъж е разяснявано в определенията на ВКС по чл. 288 от ГПК, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, дори когато това несъгласие е намерило израз във формулировката на правните въпроси в изложението към касационната жалба, както в случая, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. Това е така, защото основанията за касационно обжалване (касационните основания) по чл. 281 от ГПК и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни и не се припокриват. Както е разяснено и в мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване, са различни от основанията за неправилност на въззивното решение.
Отделно от горното, във връзка с трите въпроса по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, жалбоподателката само формално се е позовала на трите допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, без да е навела надлежно нито едно от тях. В изложението не е посочено нито едно решение на ВКС, в противоречие с което да е постановено обжалваното въззивно решение, нито пък по какъвто и да е било начин е аргументирано наличието на такова противоречие със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е обосновано защо жалбоподателката счита тези три въпроса да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В изложението е посочено и цитирано решение № 2470/14.12.2015 г. по гр. дело № 4029/2015 г. на САС, но не е представен препис от него, нито доказателства то да е влязло в сила, поради което жалбоподателката не е доказала и наличието на противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Четвъртият формулиран в касационната жалба и изложението към нея, правен въпрос по приложението на чл. 78, ал. 8 от ГПК, също не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като установяване противоконституционност на тази законова разпоредба, каквато е постановката на въпроса, не е в правомощията на ВКС. Отделно от това, с решение № 10/29.09.2016 г. по конст. дело № 3/2016 г. К. съд е отхвърлил искането за установяване противоконституционност на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Жалбоподателката неоснователно се позовава и на т. 1 от тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, която е посветена на доказването на разноските, направени от страната по делото за заплатено адвокатско възнаграждение и няма отношение към формулирания въпрос за претендирането и присъждането на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателката общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 408/02.03.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 4728/2015 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.