2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 24
гр. София, 07.01. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6008 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 264/20.06.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 197/2014 г. на Смолянския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановена отмяна на решение № 37/10.03.2014 г. по гр. дело № 391/2013 г. на Златоградския районен съд, е уважен предявеният от Ц. А. Р. срещу жалбоподателя, иск с правно основание чл. 200 от КТ, като касаторът е осъден да заплати на ищеца сумата 20 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от професионално заболяване „силикоза – І степен ретикуло-микронодозна форма”, установено с ЕР № 0535/04.06.2010 г. на НЕЛК, ведно със законната лихва от 04.06.2010 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските и държавните такси по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушения на материалния закон и съществено процесуално нарушение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Ц. А. Р., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските, направени пред настоящата съдебна инстанция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и сравнително ясно и точно са формулирани следните два (уточнени от съда, предвид правомощието му съгласно т. 1, изр. 2 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроса, а именно: 1) процесуалноправен – по приложението на чл. 200, ал. 1 от КТ – допустима ли е искова молба (иск) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, когато с експертното решение (ЕР) на НЕЛК (ТЕЛК) е установена намалена работоспособност от професионално заболяване в размер 20 %; и 2) материалноправен – по приложението на чл. 52 от ЗЗД – относно определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Жалбоподателят поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като сочи и представя (в преписи) конкретни съдебни актове, т.е. – навежда допълнителните основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В изложението се сочи и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но без да са изложени каквито и да било аргументи двата посочени правни въпроса да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което това допълнително основание за допускане на касационното обжалване не е надлежно наведено и съдът не дължи произнасяне по него.
Въззивният съд е разрешил изведения в изложението на касатора процесуалноправен въпрос, като в мотивите към обжалваното решение е намерил за неоснователно възражението му за недопустимост на предявения иск по чл. 200 от КТ и за прекратяване на производството по делото поради това, че съгласно представеното по делото ЕР № 0535/04.06.2010 г. на НЕЛК професионалното заболяване на ищеца е довело до намалена трудоспособност (работоспособност) 20 %, т.е. – под 50 %. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че разпоредбата на чл. 200, ал. 1 от КТ, в редакцията й след изменението, обнародвано в ДВ, бр. 52/2004 г., не се различава по същността си от тази преди това изменение, а се касае само до теминологична промяна, която цели да приведе използваните в КТ понятия „временна нетрудоспособност” и „инвалидност” в съответствие с въведените в по-новия нормативен акт – КСО, понятия „временна неработоспособност” и „трайна неработоспособност”. Прието е и че с посоченото изменение законодателят не е имал предвид да въведе някакви ограничения за отговорността на работодателя и да изключи от обхвата й определен вид неработоспособност, а с него е установено право на работника или служителя да претендира вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност. Изяснено е и че законодателният пропуск при възпроизвеждането на понятието „трайна неработоспособност”, чието легално определение се намира в чл. 72 от КСО, и в частност – пропускът на „50 %”, е отстранен с допълването на текста, обнародвано в ДВ, бр. 15/2010 г., както и че новата редакция на чл. 200, ал. 1 от КТ – след това изменение – следва да се тълкува като уточняваща, чисто редакционна, а не като уреждане по нов начин на материалното правоотношение. В тази връзка е прието и че увреденият работник или служител може да търси обезщетение за причинените му вреди, щом те са резултат от трудова злополука или професионална болест и са му причинили трайна неработоспособност, а такава е налице и когато е под 50 %.
Това, възприето в обжалвания въззивен акт, разрешение на изведения от касатора процесуалноправен въпрос, не е в противоречие, а напротив – в съответствие е с трайно установената, обилна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 323/27.04.2010 г. по гр. дело № 483/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 286/16.07.2010 г. по гр. дело № 69/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (на които окръжният съд изрично се е позовал и е цитирал в решението си), решение № 160/17.05.2010 г. по гр. дело № 29/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 380/23.07.2010 г. по гр. дело № 436/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 125/30.06.2011 г. по гр. дело № 1028/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 521/23.06.2010 г. по гр. дело № 550/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 376/11.05.2010 г. по гр. дело № 1188/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 633/01.11.2010 г. по гр. дело № 855/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 128/11.02.2010 г. по гр. дело № 269/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 45/26.04.2011 г. по гр. дело № 1934/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 681/16.12.2010 г. по гр. дело № 354/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 831/08.12.2010 г. по гр. дело № 603/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 723/01.12.2010 г. по гр. дело № 290/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 230/20.05.2010 г. по гр. дело № 2487/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 723/05.01.2011 г. по гр. дело № 158/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр.
В никое от представените (в преписи) от касатора решения на ВКС, постановени по искове по чл. 200 от КТ, а именно: решение № 45/20.02.2012 г. по гр. дело № 267/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 125/30.06.2011 г. по гр. дело № 1028/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановени по реда на чл. 290 от ГПК) и решение № 128/10.05.2010 г. по гр. дело № 1295/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.), не е прието нещо различно, като и в никое от тях формулираният от касатора процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 200, ал. 1 от КТ не е бил поставян за обсъждане и не е бил обсъждан.
Изведеният от жалбоподателя материалноправен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, също е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС. Окръжният съд е установил по делото, че от процесното професионално заболяване „силикоза – І степен ретикуло-микронодозна форма” ищецът търпи непрекъснати болки и страдания, изразяващи се в задух, който се засилва при физически усилия, кашлица – предимно суха с оскъдни храчки, непостоянни болки в гърдите, общо неразположение, умора, загуба на апетит, обща отпадналост; че тези оплаквания се засилват при неблагоприятни климатични условия – студ и влага; че прогнозата на заболяването е неблагоприятна, с еволютивен ход на развитие; че то може да се обостри при неблагоприятни климатични условия и допълнителна инфекция в организма, като често се получават усложнения от хронична обструктивна белодробна болест (ХОББ), дихателна недостатъчност и други; че това заболяване (силикозата) възниква най-често след 10-15 години трудов стаж при работа и среда на запрашеност от силициев двуокис, като ищецът е работил 17 години при такива условия; че заболяването се развива, даже и след като работникът е отстранен от увреждащата работна среда; че то не зависи от останалите общи заболявания на ищеца, но възрастта и придружаващите заболявания утежняват общото състояние на организма му и в комбинация със силикозата довеждат по-рано до други усложнения – дихателна и сърдечна недостатъчност, ХОББ. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е определил по справедливост – на основание чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в непрекъснати болки и страдания в резултат на процесното професионално заболяване, в размер на 20 000 лв.
Видно от горното, въззивният съд, при определяне на размера на обезщетението за процесните неимуществени вреди, е взел предвид всички установени по делото, конкретни обстоятелства, които са от значение и обуславят този размер – характерът и интензитетът на увреждането, начинът на настъпването му и обстоятелствата, при които е настъпило, допълнителното влошаване състоянието на здравето, прогнозата за развитието му и пр. Това е в съответствие със задължителните указания и разясненията, дадени с т. 11 и мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., на което се позовава касаторът в изложението си. Няма противоречие и с останалите посочени там от жалбоподателя, решения на ВКС, в които е обсъждан размер на обезщетение за неимуществени вреди при приложение на чл. 52 от ЗЗД, а именно: решение № 45/20.02.2012 г. по гр. дело № 267/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 125/30.06.2011 г. по гр. дело № 1028/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановени по реда на чл. 290 от ГПК) и решение № 128/10.05.2010 г. по гр. дело № 1295/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.). В тях са възприети същите принципни положения относно определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, като конкретните размери на обезщетенията са определени с тези решения, при наличие на установени в съответния случай, конкретни обстоятелства, които не са идентични или сходни, а се различават съществено от тези по настоящото дело.
По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска, и по двата изведени и ясно и точно формулирани от касатора правни въпроса, тъй като по отношение и на двата не са налице наведените допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя се поддържа също, че в противоречие с практиката на ВКС окръжният съд се произнесъл и по „спорно процесуално право” – „относно приложението на чл. 143 от ГПК, относно процесуалните права на страните в гражданското съдопроизводство”. Ясна и точна формулировка на правен въпрос в тази връзка, обаче изложението на касатора не съдържа. Вместо това, там е преповторено, съдържащото се и в касационната жалба оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, а именно – че е допуснал и приел като доказателство по делото, представеното с въззивната жалба на ищеца, известие за доставяне (получаване от ищеца) на ЕР на НЕЛК, като според жалбоподателя това е станало след настъпила преклузия за това доказателствено искане. Последното представлява касационно основание (основание за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не правен въпрос – общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Поради това, то би подлежало на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на общо и допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Независимо от изхода на делото, на ищеца не следва да се присъждат разноски за касационното производство, каквито той претендира, тъй като не се установява да са направени такива пред настоящата инстанция, включително – за адвокатско възнаграждение. Представеният договор за правна защита и съдействие (лист 27 от делото) удостоверява, че е уговорено, но не и че е заплатено адвокатско възнаграждение от ищеца, като в тази насока не са ангажирани други доказателства (в този смисъл – и т. 1 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 264/20.06.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 197/2014 г. на Смолянския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.