3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1329
гр. София, 20.11.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4425 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Д. И. и П. Д. Т. срещу решение № 782/22.04.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 223/2015 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното възивно решение, като е потвърдено решение № 5167/06.11.2014 г. по гр. дело № 16706/2013 г. на Варненския районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателите срещу В. Р. П. и [фирма], иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД за прогласяване за нищожен, поради невъзможен предмет, до размер 134/237.40 идеални части, на сключения между ответниците, договор за продажба на недвижим имот (подробно описан) – апартамент № 13, находящ се в сграда в [населено място], [улица],14а, на 5-ти етаж, ведно с принадлежащото избено помещение № 5 и с 5.7631 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, представляващо УПИ . от кв. . по плана на 14-ти микрорайон, [населено място], обективиран в нотариален акт № ., том., рег. № ., дело № .. на нотариус О. Ш.; в тежест на жалбоподателите са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателите по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните седем правни въпроса: 1) относно задължението на съда да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор; 2) кога по смисъла на чл. 181 от ЗУТ и § 5, т. 46 (предишна т. 42) от ДР на ЗУТ е налице изграден покрив – от момента на изливане на железо-бетонна плоча или от момента на поставяне на покрива, предвиден по одобрения инвестиционен проект, по който е учредена суперфицията; 3) с изграждането на проектираната сграда ли се счита упражнено учреденото право на строеж и тогава ли това право се трансформира в право на собственост, или с изграждането на каквато и да е сграда, различна от проектираната; 4) относно преценката на всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички, събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти; 5) длъжен ли е съдът да се произнесе по наведено възражение в рамките на фактическите твърдения на страните, съответно – налице ли е нарушение на диспозитивното начало, когато съдът основава решението на факти, за които липсва твърдение на страната; 6) кога една сграда е изградена до степен „груб строеж“ по смисъла на чл. 181 от ЗУТ и § 5, т. 46 (предишна т. 42) от ДР на ЗУТ; и 7) как следва да бъде преценен от съда факт, който е установен между две от страните по делото в друго исково производство, който факт не може да бъде различен спрямо трето лице в производството, в което и то вече участва, с оглед единството на спорния предмет спрямо ответниците, придаващо им качеството на необходими другари, с оглед наличието на същия общ факт, по отношение осъществяването на който решението на съда следва да бъде еднакво спрямо двамата. По отношение на първите шест въпроса жалбоподателите навеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържат, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие, както следва: първият въпрос – с решение № 331/19.05.2010 г. по гр. дело № 257/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 217/09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр. дело № 91/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 27/02.02.2015 г. по гр. дело № 4265/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; вторият въпрос – с решение № 1319/24.11.2008 г. по гр. дело № 5677/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; третият въпрос – с тълкувателно решение № 1/2011 г. от 04.05.2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 345/16.09.2010 г. по гр. дело № 139/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; четвъртият въпрос – с решение № 27/02.02.2015 г. по гр. дело № 4265/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; петият въпрос – с решение № 58/12.05.2014 г. по гр. дело № 7025/2013 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; шестият въпрос – с решение № 840/15.07.2011 г. по гр. дело № 4752/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и посочените в него: решение по гр. дело № 5225/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение по гр. дело № 60/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение по гр. дело № 4774/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение по гр. дело № 6022/2005 г. на V-то гр. отд. на ВКС, както и с решение от 16.06.2011 г. по гр. дело № 10476/2010 г. на Софийския градски съд (СГС). По отношение на последния правен въпрос жалбоподателите навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излагат съображения, този въпрос да е свързан с тълкуване на закона за отстраняване непълнота в него, респ. – да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците В. Р. П. и [фирма] в отговорите си на касационната жалба излагат становища и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Решаващите мотиви в обжалваното решение за отхвърлянето на предявения по делото иск по чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД са, че след подробния анализ на всички събрани по делото доказателства – писмени, гласни и заключението на вещото лице, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, въззивният съд е приел за установено, че към 23.10.2008 г. – датата, на която е съставен акт-образец 14 за приемане на конструкцията на сградата, в която се намира процесният апартамент № 13, сградата е била завършена в степен „груб строеж” по смисъла на § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ, а именно – изпълнени са ограждащите стени и покривът. В тази връзка съдът е приел за установено и че покривът на сградата е изпълнен в отклонение от одобрените проекти, като е намерил, че въпросът дали това отклонение е съществено по смисъла на ЗУТ е предмет на установяване в друго – административно производство по своя характер. Приел е също, че изпълненият на място плосък покрив, вместо скатен, не променя обстоятелството, че сградата има изграден покрив, поради което следва да се приеме, че същата е завършена на степен „груб строеж”. В тази връзка окръжният съд отново е изтъкнал, че по делото е установено, че е съставен констативен протокол от 06.11.2008 г. в съответствие с изискването на чл. 181, ал. 2 ЗУТ и е издадено удостоверение от 07.11.2008 г., че процесната сграда е завършена в груб строеж – доказателства, които подробно са обсъдени и преди това. По тези съображения въззивният съд е извел и крайния си извод, че извършената на 21.11.2008 г. процесна разпоредителна сделка е със самостоятелен обект на правото на собственост (процесния апартамент № 13) и е валидна, като същата няма невъзможен предмет по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД.
С така изложените решаващи мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил шестия материалноправен въпрос по приложението на чл. 181 от ЗУТ и § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ, в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, намерила израз и в цитираните от касаторите – решение № 840/15.07.2011 г. по гр. дело № 4752/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и тълкувателно решение № 1/2011 г. от 04.05.2012 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно тази задължителна практика, предмет на прехвърлителна сделка може да бъде построената сграда или самостоятелен обект в нея, след завършването на цялата сграда в груб строеж, включително с покрив, като за понятието “груб строеж” е дадено легално определение в закона, а именно – “груб строеж” е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или с различна степен на изпълнени довършителни работи. В обжалваното въззивно решение не е прието нещо различно. Нищо различно не е прието и в останалите съдебни решения, на които се позовават касаторите във връзка с този въпрос (шестия) и с останалите два изведени от тях материалноправни въпроса по приложението на чл. 181 от ЗУТ и § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ – втория и третия в изложението им, които са некоректно формулирани. Въззивният съд не е приемал в мотивите към обжалваното решение, нито че покривът на процесната сграда е изграден „от момента на изливане на железо-бетонна плоча“, нито че е изградена „каквато и да е сграда, различна от проектираната“, каквато е постановката на тез два правни въпроса. Както вече беше посочено – след преценката на доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, и най-вече – въз основа на експертното заключение и предвид приетите по делото, акт-образец 14 от 23.10.2008 г., констативен протокол от 06.11.2008 г. и удостоверение от 07.11.2008 г., издадени съгласно чл. 181, ал. 2 от ЗУТ, чието оспорване от страна на ищците е недоказано, съдът е приел, че покривът на сградата е изпълнен в отклонение от одобрените проекти – плосък (хоризонтален с хидроизолация), вместо скатен (с керемиди), но това не променя обстоятелството, че сградата има изграден покрив. Несъгласието на касаторите с тези изводи на съда, намерило израз в некоректната формулировка на втория и третия материалноправни въпроси, изхождаща от техните собствени тези и твърдения по делото, а не от приетото в мотивите към обжалваното решение, не могат да обусловят допускане на касационното обжалване. Обратно – така формулирани, вторият и третият материалноправни въпроси не са обуславящи правните изводи в обжалваното въззивно решение и са без значение за изхода на правния спор по делото, поради което и не съставляват общи основания в случая за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Няма основание за допускане на касационното обжалване и по изведените от жалбоподателите процесуалноправни въпроси.
За да достигне до решаващия си извод по делото, че сградата, в която се намира процесният апартамент № 13, е била изградена в груб строеж към момента на сключване на процесния договор за продажба, преди това въззивният съд подробно е обсъдил в мотивите си твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните, които са своевременно направени пред първата инстанция, като въз основа на тях е приел, че именно това е основният спорен въпрос по делото. Окръжният съд е обсъдил поотделно и подробно всички относими писмени доказателства, свидетелски показания и заключението на вещото лице – също предвид твъдренията, оспорванията, доводите и възраженията на страните, като въз основа съвкупния анализ на доказателствата, излагайки свои собствени констатации относно правно-релевантните факти по делото, е приел за установен и основният спорен факт по делото, че сградата е изградена в груб строеж преди датата на сключването на процесната сделка. С това въззивният съд е разрешил първия, четвъртия и петия процесуалноправни въпроси в изложението на касаторите, в съответствие, а не в противоречие с посочените в изложението решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК.
Последният процесуалноправен въпрос също не съставлява основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въззивният съд е установил по делото, че с влязло в сила съдебно решение е бил развален, сключеният между ответното дружество и собствениците на процесното дворно място, между които са и двамата касатори-ищци, договор, с който в полза на ответното дружество е било учредено право на строеж за множество обекти в процесната сграда, между които и процесният апартамент № 13, поради неизпълнение на задължението на дружеството да завърши строителството на цялата сграда съгласно одобрен инвестиционен проект със собствени сили и средства и да предаде същата с подписан акт-образец 16 в срок от 24 месеца от датата на издаване на разрешението за строеж при степен на завършеност по БДС. В тази връзка съдът е приел и че съгласно чл. 88, ал. 2 от ЗЗД, развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засягат правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба. С оглед това е намерил, че тъй като исковата молба, с която е бил предявен искът за разваляне на този договор, е била вписана през 2011 г., когато е образувано и делото, то постановеното по съдебен ред разваляне на този договор между ищците и ответното дружество, е непротивопоставимо на ответника В. П., който е придобил собствеността върху процесния апартамент № 13 по силата на сключения на 21.11.2008 г. процесен договор за продажба. Този извод на съда е направен при точно тълкуване и приложение на материалния закон, и също е в съответствие с константната практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС. Също в пълно съответствие със задължителната практика, намерила израз в т. 18 от тълкувателно решение № 1/04.01.2011 г. на ОСГК на ВКС (съгласно която мотивите към съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо, а още по-малко – по отношение на неучаствало по делото лице), и при точно приложение на процесуалния закон, въззивният съд изобщо не е обсъждал в мотивите към обжалваното решение, приетото за установено в мотивите към влязлото в сила решение по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД относно момента на изграждане на процесната сграда до степен груб строеж, на което са се позовали касаторите-ищци по настоящото дело, и с което се свързва последният изведен и формулиран от тях процесуалноправен въпрос в изложението им.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателите-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника П., претендираните и направени от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 2 000 лв. Ответното дружество не е претендирало присъждане на разноски за касационното производство по делото.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 782/22.04.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 223/2015 г. на Варненския окръжен съд;
ОСЪЖДА И. Д. И. и П. Д. Т. да заплатят на В. Р. П. сумата 2 000 лв. (две хиляди лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.