2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 780
гр. София, 10.06. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1817 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. П. А. срещу решение № 1991/13.12.2012 г., постановено по гр. дело № 2394/2012 г. на Софийския апелативен съд. С него, като е потвърдено решение № 129/09.01.2012 г. по гр. дело № 1127/2010 г. на Софийския градски съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу съпруга й Г. И. А., иск с правно основание чл. 5 от ЗЛС за поставяне на последния под запрещение.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два процесуалноправни въпроса: 1) относно необходимостта от лични впечатления на съда за личността на лицето, чието поставяне под запрещение се иска, и доколко съдът е в състояние да определи дали това лице може да се грижи за себе си и не е опасно за околните, респ. – за неговото имущество и здраве; и 2) относно задължението на съда да обсъди обстойно наличието или липсата на юридическия критерий за поставяне на едно лице под запрещение. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези два въпроса са от важно значение за правилното и точно прилагане на закона и развитието на правото, както и за защита интересите на обществото и на отделния индивид, но без да излага каквито и да било аргументи в тази насока.
Ответникът Г. И. А., в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноски.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице наведеното от жалбоподателката допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като и двата изведени от нейна страна процесуалноправни въпроса имат ясен и еднозначен отговор в нормативната уредба и в задължителната практика на ВКС, в съответствие с които е постановено и обжалваното въззивно решение.
Необходимостта от лични впечатления на съда за личността на лицето, чието поставяне под запрещение се иска, е регламентирана с особените процесуални разпоредби на чл. 337, ал. 1 и чл. 338, ал. 1 от ГПК (идентични с чл. 275, ал. 3 и чл. 276, ал. 1 от отменения ГПК), като съгласно тези разпоредби и задължителните указания и разясненията, дадени с ППВС № 5/13.02.1980 г., личният разпит пред съда на лицето, чието поставяне под запрещение се иска, е задължителен – при необходимост то се довежда и принудително, за да може съдът да придобие непосредствени впечатления относно неговото състояние. В случая, след неколкократни неявявания на ответника по делото, той е доведен принудително и съдът е провел подробен разпит на същия, включително чрез поставяне на въпроси и от страна на процесуалния пълномощник на жалбоподателката-ищца.
Също съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с ППВС № 5/13.02.1980 г., както и съгласно константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, в правомощията на съда (а не от компетентността на вещото лице) е да извърши преценката относно наличието на юридическия критерий за поставяне под запрещение, а именно – дали и доколко лицето, чието запрещение се иска, ако е слабоумно или страда от душевна (психическа) болест (т.е. – ако е налице медицинският критерий), може да се грижи за своите работи, т.е. – дали и доколко то е способно да има осъзнати представи за свойството и значението на постъпките си, и да ги ръководи. В съдебната практика никога не е имало съмнение и че съдът е длъжен обстойно да обсъди в мотивите към решението си наличието или липсата на този юридически критерий за поставяне под запрещение. Това ясно следва и от общите процесуалноправни норми на чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 235, ал. 2 и 3 от ГПК и във вр. с материалноправните норми на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗЛС.
В случая обжалваното въззивно решение е съобразено с тази трайно установена практика на ВКС по приложението на посочените правни норми. За да отхвърли предявения по делото иск за поставяне на ответника под запрещение, въззивният съд, включително чрез препращане съгласно чл. 272 от ГПК към подробните мотиви на първоинстанционния съд, е приел, че макар да е налице медицинският критерий (от експертното заключение по делото е установено, че ответникът страда от параноидна шизофрения), то не е налице юридическият критерий. В тази връзка апелативният съд, на първо място, е изложил принципните съображения, че поставянето на едно лице под запрещение представлява съществено посегателство върху свободата на личността и е оправдано единствено в случаите, когато поради болестното си състояние лицето не може да се грижи за себе си и за своите интереси. Въззивният съд е намерил, че ответникът се грижи за себе си – възползва се от възможностите, предоставени му като бивш военнослужещ, за достъпно болнично и санаториално лечение; няма данни по делото да се е налагало някой друг да се грижи за поддържане бита и здравето му, с изключение на производството за настаняването му на задължително лечение през 2005 г.; от свидетелските показания е направен извод, че понякога поведението на ответника е било агресивно и нестандартно, неприемливо за околните, но не и че е опасно за самия него; предвид представеното във въззивното производство невлязло в сила бракоразводно решение, с което – по иск на ответника срещу ищцата по настоящото дело, бракът им е прекратен по вина на последната и семейното жилище е предоставено за ползване на ответника, апелативният съд също е направил извод, че той е в състояние да се грижи за собствените си интереси, независимо от душевното си заболяване. Както вече беше посочено, освен тези свои мотиви, въззивният съд е препратил съгласно чл. 272 от ГПК и към подробните мотиви на първата инстанция относно липсата на юридическия критерий за поставяне на ответника под запрещение.
От гореизложеното следва, че след като обжалваното въззивно решение е съобразено със задължителната практика на ВКС при разрешаването на изведените от страна на жалбоподателката процесуалноправни въпроси, и тъй като тази съдебна практика не се нуждае от промяна или осъвременяване поради изменения на обществените отношения или законодателни промени, като и от страна на жалбоподателката не се навеждат никакви доводи в тази насока, то не е налице и наведеното от нея допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Независимо от изхода на делото, на ответника не следва да се присъждат, претендираните от него разноски за производството пред касационната съдебна инстанция, тъй като не се установява той да е направили такива разноски – в тази насока от негова страна не са представени никакви доказателства, нито списък на разноските.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1991/13.12.2012 г., постановено по гр. дело № 2394/2012 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.