О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 160
София, 03.02.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четиринадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3104 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. Л. А., чрез адв. В. И. Р., срещу въззивно решение № 16/16.01.2014 г. на Смолянския окръжен съд, постановено по гр.д. № 462/2013 г., в частта, с която е отхвърлил иска на М. А. против Р. Р., в качеството й на ЕТ с фирмено наименование „А. – МР – Р. Р.”, със седалище [населено място] да й заплати сумата в размер на 16 000 лв., от които – 1000 лв. за ползване без основание на ресторант „Р.” и 15 000 лв. за ползване без основание на хотел „Р.”.
Излага доводи за недопустимост и неправилност поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Насрещната страна Р. Р., в качеството й на ЕТ с фирмено наименование „А. – МР – Р. Р.”, не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
А. Р. Р. не е насрещна страна по касационната жалба. Решението, постановено по исковете срещу него е влязло в сила като необжалвано.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е недопустима в частта й по иска за заплащане на сумата от 1000 лв., дължима за ползване на ресторант „Р.”, на осн. чл. 280, ал. 2 ГПК и в тази част следва да бъде върната, а образуваното по нея касационно производство – прекратено.
Касационната жалба в останалата й част е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, постановен по граждански иск, с цена над 5000 лв., и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
М. Л. А. е предявила против Р. Р., в качеството й на ЕТ, с фирмено наименование „А. – МР – Р. Р.”, със седалище [населено място] искове за заплащане на обезщетение за това, че е ползвала без основание нейната ? ид.ч. от два недвижими имота. Съдът отхвърлил исковете за част от периода като погасени по давност, а в останалата част – като неоснователни.
Приел за установено, че ищцата и А. Р. притежават по ? ид.ч от недвижимите имоти – хотел и ресторант „Р.”. А. Р. отдал същите под наем на ответника – едноличен търговец. Съдът приел, че търговецът – наемател (трето лице на съсобствеността) ползва вещите на правно основание, поради което не може да бъде ангажирана отговорността му по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Ищецът има право да търси припадащата му се част от наемите, получени от съсобственика – наемодател, на осн. чл. 30, ал. 3 ЗС, но не и от третото лице – наемател.
Повдигнати са следните въпроси:
Ако съдът е приел в мотивите, че предявеният иск е с едно правно основание – чл. 30, ал. 3 ЗС, а в диспозитива се произнесе по иск с друго правно основание – решението допустимо ли е; има ли правомощие един ос съсобствениците, който няма необходимата квота съгласно чл. 32, ал. 1 ЗС, да подписва договор за наем по отношение на съсобствената вещ и противопоставим ли е този договор на останалите съсобственици.
Поддържа се, че разрешението на въззивния съд по поставените правни въпроси противоречи на възприетото в цитирани от касатора съдебни актове.
Според касатора касационно обжалване следва да се допусне поради евентуалната вероятност въззивното решение да е недопустимо, а касационната инстанция следи служебно за допустимостта на обжалваните пред нея съдебни актове.
Вярно е, че Върховният касационен съд следи служебно за допустимостта на въззивното решение в обжалваната му част, но в случая не се установяват пороци, обуславящи евентуална недопустимост на въззивното решение. Сам касаторът твърди, че въззивният съд се произнесъл недопустимо, доколкото в исковата молба е посочена една правна квалификация по иска и тя е чл. 59, ал. 1 ЗЗД, първоинстанционният съд е възприел чл. 31, ал. 2 ЗС в доклада по делото, но се произнесъл по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а въззивният съд се обосновал с чл. 30, ал. 3 ЗС. В случая, съдилищата са се произнесли по правопораждащите юридически факти, според сезирането на ищеца – ползване на недвижимите имоти от ответника едноличен търговец без правно основание, за което ищецът търси обезщетение в размер на пазарния наем. Ако са допуснати грешки при квалифициране на материалноправната претенция, евентуално е възможно да са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила или нарушение на материалния закон. Както е изяснено и в ТР № 2/2012 г. на ОСГТК на ВКС, грешната правна квалификация се отразява върху допустимостта на постановеното решение, само когато с последното се нарушават принципите на диспозитивното начало в гражданския процес и се стига до произнасяне извън обхвата на търсената от ищеца защита. В случая въззивният съд е приел, че ищецът може да търси суми по чл. 30, ал. 3 ЗС от другия съсобственик, не и от третото лице – наемател, а ползването на вещта от последното не е без правно основание.
Въпросът на касатора в изложението за значението на допуснато противоречие в квалификацията на иска в мотивите на съдебния акт и в диспозитива, безспорно, няма отношение към допустимостта на иска, а евентуално е твърдение за допусната явна фактическа грешка, която се отстранява от съда, който я е допуснал.
Материалноправният въпрос, свързан с действието на наемен договор, сключен от единия съсобственик с трето лице, спрямо другия съсобственик, е от значение за постановения резултат и разрешението, прието в обжалваното решение противоречи на решение № 314/17.02.2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по гр.д. № 1548/2010 г., което обуславя хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение противоречи и на цитираното от касатора решение № 1236/05.01.2009 г. по гр.д. № 5465/2007 г. на ІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 218а ГПК от 1951 г., отм. и приложеното влязло в сила решение от 13.03.2012 г. на Ямболския окръжен съд по гр. д. № 10/2012 г., но доколкото е установено противоречие с решение на ВКС по чл. 290 ГПК, то касационно обжалване следва да се допусне по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА касационна жалба, подадена от М. Л. А., чрез адв. В. И. Р., срещу въззивно решение № 16/16.01.2014 г. на Смолянския окръжен съд, постановено по гр.д. № 462/2013 г., в частта, с която е отхвърлен иска на М. А. против Р. Р., в качеството й на ЕТ с фирмено наименование „А. – МР – Р. Р.”, със седалище [населено място], да й заплати сумата в размер на 1000 лв. за ползване без основание на ресторант „Р.”, ведно с обезщетението за забава, на осн. чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК и ПРЕКРАТЯВА производството в тази част по к.гр.д. № 3104/2014 г. по описа на Върховния касационен съд, ІV г.о.
ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 16/16.01.2014 г. на Смолянския окръжен съд, постановено по гр.д. № 462/2013 г., в частта, с която е отхвърлен иска на М. А. против Р. Р., в качеството й на ЕТ с фирмено наименование „А. – МР – Р. Р.”, със седалище [населено място] за заплащане на сумата в размер на 15 000 лв. – обезщетение за ползване без основание на хотел „Р.”, 500 лв. обезщетение за забава за периода 01.01.2008 г. – 30.12.2011 г., както и след 30.1.2011 г. в размер на законната лихва, до окончателното изплащане на главницата .
УКАЗВА на касатора, в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 310 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това.
При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната.
Определението по чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК може да се обжалва в едноседмичен срок от съобщението до страните, с частна жалба, пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд.
След влизане в сила на определението по чл. 286, ал. 1 т. 3 ГПК и, ако указанието за заплащане на държавна такса за разглеждане на касационната жалба бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: