О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 174
София, 05.03.2019 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3928 по описа за 2018 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени съответно от Н. М. Г., чрез адв. Б. М. от АК – С. и от Р. Е. М., чрез адв. С. М. от АК – С., срещу въззивно решение № 260/09.07.2018 г., постановено от Окръжен съд – Смолян по въззивно гр.д. № 164/2018 г.
Н. Г. излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон.
Р. М. излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
И двамата касатори, искат отмяна на обжалваното решение, като молят и присъждане на съдебноделоводните разноски.
Насрещната страна „Интернешънъл Асет банк“ АД, ЕИК[ЕИК], представлявана от А. Ц. и Р. С. изпълнителни членове на Управителния съвет, чрез юрисконсулт Р. Д., отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по двете касационни жалби, евентуално за тяхната неоснователност. Претендира сторените в инстанцията разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният Смолянски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Смолянски районен съд, е обявил за недействителен спрямо „Интернешънъл Асет банк“ АД, договорът, оформен в нотариален акт № …. г. на нотариус с рег. …., с който Н. Г. продава на Р. М. Ѕ идеална част от следните недвижими имоти: застроен и незастроен поземлен имот с идентификатор …., с площ 2017 кв.м. по кадастралната карта на [населено място], [община], ведно с построените в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор …., със застроена площ от 107 кв.м.; сграда с идентификатор …., със застроена площ от 12 кв.м. и сграда с идентификатор ….., със застроена площ 29 кв.м., на осн. чл. 135, ал. 1 ЗЗД
За да се произнесе, съдът е приел за установено, че с влязло в сила на 25.11.2016 г. решение по гр.д. № 40/2013 г. на ОС – Смолян е установено, че ответникът Н. Г. дължи на „Интернешънъл Асет банк“ АД сумата от 98 226 евро, като част от сумата, за която е издаден запис на заповед от 30.03.2011 г. По нея „Мик инвестгруп“ ЕООД, представлявано от Н. Г., се задължил да плати на банката на предявяване, в срок до 30.04.2018 г., сумата от 417 000 евро. Едностранната сделка е обезпечена с авал на физическото лице Н. Г.. Записът на заповед е предявен на Г. като авалист на 30.03.2011 г. Той, след това, на 02.04.2013 г., е продал идеални части от своите недвижими имоти на Р. М..
Съдът е изяснил, че авалът е самостоятелно, едностранно поето, задължение от авалиста и то съществува независимо от главното задължението към поемателя; възниква само в резултат на едностранното му волеизявление, а не поради сключен между кредитора и поръчителя договор, за разлика от поръчителя по гражданското право; авалът има обезпечителна функция и цели да създаде по-голяма сигурност за изпълнение задължението на лицето, за което се дава, тъй като авалистът е солидарно отговорен с издателя на ефекта. По тези съображения е посочено, че е без значение дали вземането е било изискуемо и ликвидно към момента на осъществяване на атакуваната разпоредителна сделка. Освен това, за да е налице подлежащо на изпълнение вземане, не е необходимо предявяване на записа на заповед за плащане. Изяснено е още, че наличието и на друго имущество на е без значение, защото кредиторът се уврежда при всяко действие на длъжника, намаляващо имуществото му, което води само по себе си до затрудняване удовлетворяването на кредитора. Поради това, съдът приел, че нямат основание доводите на Г., че при сключване на атакуваната сделка не е съзнавал, че уврежда кредитора, тъй като задължението му е било обезпечено с други имоти и разчитал, че стойността на обезпечението е повече от задължението. Съдът посочил още, че не може да обсъжда дали банката е продала на занижени цени активи на „Мик инвестгруп“ ЕООД, съответно дали това затруднява удовлетворяването на кредитора. Съдът установил и наличие на знание за увреждане на кредитора у третото лице при анализ на поведението на страните по делото, продажната цена на имота – 9 000 лева, при данъчна оценка от 21 149 лева и пазарна цена от 57 920 лева, фактическите действия на купувача и продавача спрямо имота – Г. е останал да владее със семейството си имота повече от четири години, безвъзмездно и без противопоставяне от страна на купувача.
Касаторът Н. Г. обосновава допускане на касационно обжалване с въпроса от кой момент авалистът по запис на заповед с падеж на предявяване придобива качеството длъжник и следва ли да е придобил това качество, за да отговаря по иск на основание чл. 135 ЗЗД, като поддържа противоречие с определение № 45 от 13.01.2014 г. на ВКС по ч.т.д. № 2880/2013 г., I т.о., ТК.
Не се установява поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираното определение разглежда други правни проблеми. Независимо от това, спор относно това дали Г. е длъжник на банката няма – той е вече разрешен с влязло в сила решение между тях. Относно качеството на авалиста също няма никакво съмнение в теорията и практиката – след като се е задължил да отговаря по записа на заповед при условията, валидни за длъжника-издател, то датата на издаване на ценната книга важи и за него. Задължението на авалиста не е акцесорно, за разлика от договора за поръчителство и той участва в менителничната сделка, като е поел самостоятелно менителничното задължение, поради което и отговаря на собствено основание. От друга страна правото на кредитора да иска обявяването на недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане, което може и да не е изискуемо или ликвидно.
Касаторът Р. М. се обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса следва ли по-ниската продажна цена и продължаващото ползване на продадения имот от продавача след сключване на оспорената сделка, да са обстоятелства, които да формулират крайният извод на съда по иск с основание чл. 135 ЗЗД и поддържа противоречие с решение № 60 от 20.04.2017 г. по гр.д. №3094/2016 г., Г.К., IV г.о. на ВКС; решение № 50 от 03.02.2009 г. по гр.д. №5417/2007 г., Г.К., IV г.о. на ВКС.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е осъществена хипотезата на чл. 280, ал. 1 , т. 1 ГПК. Посочените обстоятелства – изключително ниската цена, на която е закупен имотът и поведението на съконтрахентите след сделката, сочещи на изключителна близост между тях и липсата на реално намерение купувачът да се ползва като такъв от придобитото имущество, са обсъдени, заедно и поотделно с всички обстоятелства по делото, при преценката за наличие на знание у приобретателя за увреждащото действие на продажбата спрямо кредитора.
Следващият въпрос: какви по съдържание, колко на брой и в каква връзка и съотношение косвени доказателства следва да бъдат събрани, за да се приеме, че е налице поредица от такива доказателства, като несъмнен извод, че третото лице е знаело за увреждащия характер на сключената от него и длъжника сделка, не може да получи принципен правен отговор. Съдът може да установи определено обстоятелство въз основа на едно единствено доказателство и да приеме, че то не е осъществено, въпреки наличието на множество доказателства и доказателствени средства. Не се установява и противоречие с посоченото решение № 218 от 11.10.2013 г. по гр.д. №1778/2013 г., Г.К., III г.о. на ВКС. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторите следва общо да за платят на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 260/09.07.2018 г., постановено от Окръжен съд – Смолян по в.гр.д. № 164/2018 г.
ОСЪЖДА Н. Г. и Р. М. да заплатят общо на „Интернешънъл Асет банк“ АД сумата в размер на 300 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: