4
Р Е Ш Е Н И Е
№ 96
гр. София, 14.03.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на десети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4842 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. К. Ц. срещу решение № 4266/18.06.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 10665/2014 г. на Софийския градски съд (СГС). Въззивното решение е обжалвано само в частта, с която на основание чл. 57, ал. 2, изр. 1, във вр. с ал. 1, изр. 1 и с чл. 56, ал. 5 от СК, жалбоподателката е осъдена да заплаща на П. Б. Ц. месечен наем в размер 250 лв. за ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „В“, ап. 67, считано от влизане в сила на решението в частта за ползването на семейното жилище. С необжалваната част от въззивното решение е потвърдено постановеното между страните бракоразводно решение № III-89-76/17.04.2014 г. по гр. дело № 15709/2013 г. на Софийския районен съд – в частта относно вината и ползването на семейното жилище.
За да постанови обжалваната част от решението си, въззивният съд е приел, че законът – чл. 57, ал. 2 от СК позволява всеки от съпрузите да поиска от съда да определи размера на наема с решението за развод; че за това е необходимо изрично искане, което може да бъде направено писмено или устно пред съда; че тази претенция не представлява отделен иск, поради което съгласно чл. 322, ал. 1 от ГПК тя може да бъде надлежно заявена до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция. По тези съображения градският съд е намерил, че претенцията на ответника по касационната жалба е надлежно въведена в процеса с подадената от него въззивна жалба и че съдът дължи произнасяне по нея.
В касационната жалба на Д. Ц. се твърди, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно, но по своята същност оплакванията и съображенията на жалбоподателката са такива за процесуална недопустимост на обжалваната част – касационно основание по чл. 281, т. 2 от ГПК. По-конкретно жалбоподателката поддържа, че след като П. Ц. не е направил искане пред първоинстанционния съд в производството по бракоразводното дело за определяне размера и за заплащане на наем от нея за ползването на семейното жилище, то с оглед разпоредбата на чл. 266, ал. 1 от ГПК, това негово искане, направено за първи път с въззивната му жалба, е преклудирано и недопустимо, поради което не е следвало да бъде разглеждано от въззивния съд. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.
Ответникът по касационната жалба П. Б. Ц., в отговора си и в откритото съдебно заседание излага становище и съображения за неоснователност на жалбата.
С определение № 1383/03.12.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато, с оглед проверка процесуалната допустимост на обжалваната част от въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – до кой момент от развитието на брачното дело е допустимо страната да направи искане за заплащане на наем за ползването на семейното жилище от другата страна.
За да се даде отговор на така поставения по делото процесуалноправен въпрос, най-напред следва да се посочи задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК относно срока за въвеждане в брачния процес на самата претенция за ползване на семейното жилище. В решение № 511/16.01.2013 г. по гр. дело № 1364/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието следното: Съгласно чл. 56, ал. 1 от СК, при допускане на развода, когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище. Когато от брака няма ненавършили пълнолетие деца, съдът се произнася по въпроса за ползването на семейното жилище само по искане на страната. По правната си същност производството по претенцията за предоставяне ползването на семейното жилище не е исково, а спорна съдебна администрация – форма на съдебна намеса в гражданските правоотношения, осъществявана по реда на двустранно спорно производство, решението по което няма сила на пресъдено нещо и може да бъде променяно при промяна на обстоятелствата. Съгласно чл. 322, ал. 2 от ГПК, искането за ползване на семейното жилище се съединява с брачния иск, поради което то следва да бъде въведено от ищеца с исковата молба, а от ответника може да бъде предявено с отговора на исковата молба или с насрещен иск. След въвеждането му като предмет на делото от една от страните, становището на насрещната страна относно начина на разпределянето му или на кого от съпрузите да бъде предоставено ползването, съставлява правен довод, който може да бъде заявен, включително и до приключване на устните състезания по делото.
На следващо място, при отговора на поставения по делото процесуалноправен въпрос следва да се има предвид, че съгласно императивната правна норма на чл. 57, ал. 1, изр. 1 от СК, по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от страните, между бившите съпрузи възниква наемно правоотношение, което е възмездно, т.е. – ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на неползващия го съгласно решението. Очевидно изхождайки от идеята, че бившите съпрузи могат да се споразумеят за размера на наема, законодателят не е възприел разрешение, при което съдът служебно да се произнася по този въпрос, а с диспозитивната норма на чл. 57, ал. 1, изр. 1 от СК е дал възможност на всяка от страните да сезира съда с него, без да е определен срок за това. При това положение, предвид правната същност на производството относно предоставяне ползването на семейното жилище, което не е исково, а такова по спорна съдебна администрация, както и предвид възможността (съгласно цитираната по-горе задължителна практика на ВКС) съдът да предостави ползването на семейното жилище, не само на страната, която е поискала това с исковата молба, с насрещна искова молба или с отговора на исковата молба, а и на страната, заявила това и по-късно – до приключване на устните състезания, или – служебно (без направено искане от страните), когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, то и искането на всяка една от страните по брачното дело, съдът да определи размера на наема, който насрещната страна ще ? заплаща, ако на нея бъде предоставено ползването на семейното жилище, може да бъде направено до приключването на съдебното дирене пред въззивната инстанция, която е такава по съществото на спора и ще се произнесе и по това искане с въззивното решение. По същите съображения, това искане може да бъде направено за първи път, дори и след постановяване и влизане в сила на въззивното решение – с отделна молба на страната, по която съдът ще се произнесе с отделно определение, след като вземе становището на другата страна. Подобно разрешение законодателят е възприел изрично в разпоредбата на чл. 344, ал. 2 от ГПК (в този смисъл е и определение № 196/07.04.2014 г. по частно гр. дело № 1568/2014 г. на І-во гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК).
При така възприетото разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, касационната жалба е неоснователна.
В случая страните нямат ненавършили пълнолетие деца от брака, като и двете страни са направили искания за предоставяне ползването на семейното жилище: ищецът П. Ц. – с исковата си молба, а жалбоподателката Д. Ц. – с отговора на искова молба; първоинстанционният съд е предоставил ползването на последната. По изложените по-горе съображения, направеното за първи път с въззивната жалба, искане на П. Ц., въззивният съд – ако потвърди първоинстанционното решение, да постанови Д. Ц. да му заплаща месечен наем за ползването на семейното жилище, не е преклудирано и е процесуално допустимо. Разпоредбата на чл. 266, ал. 1 от ГПК, на която жалбоподателката се позовава в касационната жалба, няма никакво отношение към процесуалната допустимост на това искане, още повече, че в случая във връзка с него не са направени нито твърдения за нови обстоятелства, нито искания за събиране на доказателства, за да се поставя въпрос за приложение на чл. 266, ал. 1 от ГПК. Като постановена по своевременно и надлежно въведено в бракоразводния процес искане по чл. 57, ал. 2, изр. 1 от СК на едната страна по делото, процесуално допустима е и обжалваната част от въззивното решение, с която СГС се е произнесъл по това допустимо искане.
Предвид изложеното, на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК въззивно решение следва да се остави в сила в обжалваната част.
При този изход на делото, на жалбоподателката не се следват разноски за касационното производство, каквито тя претендира, а ответникът по касационната жалба не е претендирал присъждане на разноски в настоящото производство.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4266/18.06.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 10665/2014 г. на Софийския градски съд, – в обжалваната част, с която на основание чл. 57, ал. 2, изр. 1, във вр. с ал. 1, изр. 1 и с чл. 56, ал. 5 от СК, Д. К. Ц. е осъдена да заплаща на П. Б. Ц. месечен наем в размер 250 лв. за ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „В“, ап. 67, считано от влизане в сила на решението в частта за ползването на семейното жилище.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.