О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 637
София, 19.05. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1377 по описа за 2015 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Н. А. А., чрез адв. Е. Георгиева Е. от АК – Варна, срещу въззивно решение № 1478/28.10.2014 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 2101/2014 г.
Излага доводи за неправилност.
Насрещната страна Х. К. М., чрез адв. Ю. Г. Г., е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Варненският окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Варненски районен съд, отхвърлил иска по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК, предявен от Н. А. А. срещу Х. К. М. за лишаване на последния от родителски права по отношение на детето А. Х. М., [дата на раждане] , както и евентуалния иск по чл. 131, ал. 1 СК за ограничаване родителските права на бащата, чрез отнемане на правото на упражняване на личен контакт с детето А.. Тежестта на съдебноделоводните разноски е възложена на ищеца Н. А..
Съдът приел за установено, че детето А. Х. М. е родено на 10.10.2006 г., в [населено място], от майка Н. А. А. и баща Х. К. М., гражданин на Италия и А.. Родителите не са сключвали брак, като бащата, след раждането е припознал детето. Съвместното съжителство е продължило до края на 2008 год., като и в периода 2009 г. – 2012 г. бащата е проявявал интерес към детето и е изразявал желание да се среща с него. Съдът приел, че невъзможността на бащата да осъществява контакти с детето е обективна, а не е в резултат на негово нежелание. От една страна, считано от месец май 2009 год. трудовите му задължения предполагат чести и сравнително продължителни командировки в чужбина. От друга, майката препятства възможностите за контакт на Х. М. с детето. След 2012 година Н. А. променила и адреса, като новият не съобщила на М.. Съдът намерил, че Н. А. има желание да изключи Х. М. от живота си, но отношенията между родителите не могат да служат за основание за лишаване от родителски права. Тя живее с друго лице, като фактът че това лице полага непосредствени грижи за детето не е основание за лишаване на бащата от родителски права. Пречките, които създава на Х. М. за нормални контакти с детето, са и основание той да заведе през 2012 г. иск, съдът да му определи лични отношения с детето, както и размера на дължимата издръжка, което е висящо.
Съдът намерил, че не е налице и второто условие по чл.132 ал.1 т.2 от СК – неплащане на издръжка. По делото е установено, че бащата е предоставил на майката възможност да тегли неограничено суми от негова банкова сметка, което тя е и сторила, с което е имала възможност да осигурява финансово развитието на детето.
Евентуалният иск по чл. 131, ал. 1 СК е отхвърлен, тъй като ищцата Н. А. не е представила доказателства за установяване на наведените в исковата молба твърдения за здравословни проблеми, в т. ч. и диагностицирани депресивни състояния и алкохолна зависимост на бащата, създаващи опасност за личността, здравето и възпитанието на детето, като голямата възрастова разлика между детето и неговия баща не следва да има за последица ограничаване режима на лични отношения между родителя и детето.
В изложението към касационната жалба е поставен въпросът за разпределението на доказателствената тежест в производството по отнемане на родителски права.
Въззивният съд приел, че съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи, в условията на пълно и главно доказване, твърдяното в исковата молба поведение на ответника, изразяващо се в трайна липса на грижи за детето, липсата на финансов или друг материален принос за отглеждането. По иска за лишаване от родителски права, в тежест на ищеца е да докаже неполагането на грижи и непредставянето на издръжка, а в тежест на родителя – забавата на кредитора и наличието на други пречки, ако твърди, че са съществували такива. Съдът изяснил, че доказателствената тежест се разпределя по този начин, тъй като искът се основава на противоправното поведение на родителя, а възражението – на обстоятелства, които изключват неговата отговорност.
Повдигнатият процесуалноправен въпрос е от значение за постановения резултат, но не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване – противоречива съдебна практика. Касаторът се е позовал на разрешения, възприети в решение № 2524/25.07.2008 г. на ВРС по гр.д. № 10037/2007 г. на ВРС, решение № 253/15.01.2013 г. по гр.д. № 7606/2012 г. на ВРС и решение от 06.12.2010 г. на Провадийския районен съд по гр.д. № 286/2010 г. Няма представени доказателства, че тези съдебни актове са влезли в сила, поради което те не могат да послужат като доказателства за противоречива съдебна практика по см. чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както изрично е изяснено и в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
От друга страна, възприетото от въззивния съд в обжалваното решение е напълно съобразено със задължителната за него практика по чл. 290 ГПК, която е и непротиворечива – напр. решение № 182/24.02.2010 г. по гр.д № 999/2009 г. на ІІІ г.о., решение № 571/22.11.2010 г. по гр.д. № 221/2009 г. на ІV г.о.
Обосновката на касатора в подкрепа на обратната теза, при това, почива на погрешното му разбиране, че тежестта на доказване се разпределя според това дали подлежащият за доказване факт е положителен или отрицателен. Както е разяснено в мотивите на ТР № 6 от 15.07.2014 г. по ТД № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, тежестта на доказване се разпределя по правилата на чл. 154 ГПК, доколкото не е предвидено нещо друго, с оглед фактическия състав на материалноправната норма, като всяка страна доказва фактите, на които основава своите искания или възражения, без значение дали тези факти са положителни или отрицателни. Доказването на отрицателни фактически твърдения може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти /индиции/, които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт.
Под № 2 в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че неправилно въззивният съд бил приел, че бащата проявява интерес към детето и изразява желание да се среща с него само от спорадичните опити на бащата – веднъж годишно в периода 2008-2012 г., да се свърже с детето чрез позвъняване по телефона на бабата, като знаел, че детето не живее при нея. Касае се за оплакване по смисъла на чл. 281 ГПК и несъгласие с фактическите и правни изводи на въззивния съд. Освен това, касаторът преиначава приетото от окръжния съд, като вмъква във оплакването твърдение, че опитите на бащата за контакти с детето са само по веднъж за година и премълчава всички останали обстоятелства, поради които и двете инстанции по съществото на материалноправния спор единодушно са приела, че липсата на контакти на детето с бащата се дължи, както на обективни факти, но преди всички на виновното поведение на самата ищца-касатор.
Следващият въпрос – за „характера на обективните основателни причини за неизпълнение на родителския дълг и могат ли служебните ангажименти и лични отношения между родителите да бъдат квалифицирани като такива”, е некоректно зададен, тъй като съдът не е приел изобщо, че има неизпълнение на родителски дълг от Х. М., а е изяснявал причините, поради което е прекъсната личната му връзка с детето, като главната е пречките, които създава майката. Когато съдът е изяснявал как и колко често бащата се е опитвал да види или контактува по друг начин с детето, е преценявал, както възрастта на последното и поведението на майката, още и служебните ангажименти на бащата. Последният, поради липса на диалог с майката, е бил принуден да поиска от съда да му определи режим на лични отношения, което според въззивния съд опровергава твърдението по исковата молба за незаинтересованост към детето. Исковете по чл. чл. 132 и чл. 131 СК са предявени от майката след това.
В последните две точки от изложението към касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност, а не са поставени въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – окръжният съд неправилно и необосновано, в противоречие със събраните в хода на производството доказателства бил приел, че не е налице и втората предпоставка по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК ГПК; в нарушение на процесуалните правила съдът не бил извършил анализ на показанията на свидетелите, които са изслушани по делото, не било посочено защо дава вяра на едни, а на други – не, не се бил съобразил с принципните изисквания за дейността на съда по извършване на преценка на гласните доказателства, не бил направил съпоставка с другите доказателства по делото и анализ в съвкупност на всички доказателства.
И накрая, с оглед характера на спора, който задължава съдилищата служебно да следят за интереса на малолетното дете, поради което поверяват служебно не само валидността и допустимостта на въззивното решение и приложението на императивна материалноправна норма, но следят служебно изцяло за правилността на въззивния съдебен акт, настоящият състав не намира наличие на условия за допускане на касационното обжалване на други основания, непосочени от касатора.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 400 лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1478/28.10.2014 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 2101/2014 г.
ОСЪЖДА Н. А. А. да заплати на Х. К. М. сумата в размер на 400 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: