2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 742
гр. София, 30.05. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1639 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1911/28.11.2013 г., поправено с решение № 2120/27.12.2013 г., постановени по въззивно гр. дело № 3358/2013 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното решение (предвид и поправката му), при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 104/25.09.2013 г. по гр. дело № 189/2013 г. на Първомайския районен съд, са уважени, предявени от М. С. Д. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено на основание чл. 328, ал. 2 от КТ със заповед № 15/20.03.2013 г. на управителя на дружеството-касатор, ищцата е възстановена на заеманата до уволнението длъжност „главен счетоводител” при дружеството-касатор и последното е осъдено да заплати на ищцата сумата 4 758 лв. – обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение през периода 12.04.2013 г. – 12.10.2013 г., ведно със законната лихва от 10.05.2013 г. до окончателното изплащане на сумата; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (което е инкорпорирано в касационната жалба), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните три материалноправни въпроса по приложението на чл. 328, ал. 2 от КТ, а именно: 1) задължително присъща (иманентна) черта на договора за възлагане на управление ли е съдържанието на бизнес-задача, включваща определени икономически показатели и постигане на конкретен стопански резултат; 2) допустимо и възможно ли е бизнес-задачата с конкретно посочените икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, да не бъде заложена в самия договор за управление, а да бъде поставена в други актове и документи, стоящи извън договора за управление; и 3) връзката между договора за управление и другите актове и документи, в които е поставена бизнес-задачата, следва ли да бъде конкретно формулирана чрез посочване на тези актове и документи в договора, респ. – чрез инкорпориране съдържанието им в текста на договора, или е достатъчно позоваването на проведена правно-регламентирана процедура, в която те са съставени. Жалбоподателят навежда и трите допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Поддържа, че тези материалноправни въпроси се решават противоречиво от съдилищата, а с обжалваното решение въззивният съд се произнесъл по тях в противоречие с практиката на ВКС, като в тази връзка се сочат решение № 351/31.10.2013 г. по гр. дело № 2188/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 249/04.07.2013 г. по гр. дело № 1358/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК, както и три определения на ІV-то гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на чл. 288 от ГПК. Касаторът поддържа и че изведените от него правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата по касационната жалба – ищцата М. С. Д., в отговора на жалбата излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и становище за неоснователност на касационната жалба; претендира и присъждане на разноските по делото.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Решаващите мотиви в обжалваното решение на въззивния съд за уважаването на предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ са, че от задълженията на управителя в договора за управление, сключен между него и ответното дружество (сега касатор), не се извежда конкретна бизнес-задача, очертана по конкретни икономически параметри от възложителя, а са очертани представителната власт на управителя и най-общо – фактическите и правни действия по управлението и контролната дейност. С оглед на това, въззивният съд е намерил за основателен доводът на ищцата за незаконност на уволнението й, че договорът за управление не съдържа нито бизнес-задача, нито бизнес-програма, а съдържа само бланкетни формулировки, представляващи правомощия за фактически и правни действия за управление на предприятието, без да са включени правомощия по смисъла на чл. 141, ал. 7 от ТЗ, и следователно – и такива, свързани с приложението на чл. 328, ал. 2 от КТ. Окръжният съд е приел, че посоченото е самостоятелно основание за незаконност на уволнението на ищцата и че то следва да се отмени, поради липса на бизнес-задача в договора за управление, поради което не е възникнало и правомощие за прекратяване на трудовото правоотношение в хипотезата на чл. 328, ал. 2 от КТ. В обжалваното решение въззивният съд се е позовал и на задължителната практика на ВКС, като е цитирал решение № 481/13.12.2011 г. по гр. дело № 168/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
В посоченото от касатора, решение № 351/31.10.2013 г. по гр. дело № 2188/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че съгласно практиката на ВКС, в основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ се включва изискването да е сключен договор за възлагане управлението на предприятие, като съдържанието на договора за управление се определя свободно от страните, които са ограничени само от императивни разпоредби на закона. Разяснено е, че това е граждански договор, с който собственикът на едно предприятие (или негов представител) възлага на друго лице управлението на предприятието с оглед да бъде постигната определена стопанска цел. Прието е, че тълкуването на правната норма на чл. 328, ал. 2 от КТ сочи, че трябва да е налице договор за управление, което изисква надлежна форма, поемане на права и задължения и други договорености, уредени в самия договор за управление, както и че право да приложи специфичното по цел уволнително основание на чл. 328, ал. 2 от КТ има управителят, с когото е сключен договор за възлагане на управлението и е достатъчно да се установи, че има сключен договор, с който се предава управлението на предприятието на управител, който се задължава срещу възнаграждение да постигне на свой риск в уговорен срок определен стопански резултат. Това разрешение е развито по-обстойно в цитираното от въззивния съд, решение № 481/13.12.2011 г. по гр. дело № 168/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което по реда на чл. 290, във вр. с чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, е прието следното: При сключване на нов по време договор за управление, независимо дали той е с ново лице или такова, което е имало предходен договор за управление, дали бизнеспрограмата следва да е нова, сходна или идентична като съдържание, е без значение. Същественото е всеки договор за управление да съдържа бизнесзадача с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, а именно: производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции, а въз основа на бизнесзадачата, управляващият е длъжен да разработи бизнеспрограма, която да предложи и следва да изпълни по време на действие на договора. Освен това възнаграждението му следва да е обвързано от постигнатите финансови резултати, като при неизпълнение на програмата той носи икономическа отговорност, поради което при сключване на договора се определя и гаранция. С оглед това, на управителя е предоставена възможност да сформира управленски екип, поради което му се предоставят правата по чл. 328, ал. 2 от КТ. Това становище е изцяло споделено в другото посочено от жалбоподателя – решение № 249/04.07.2013 г. по гр. дело № 1358/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като и там е прието, че в същия смисъл е и останалата, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 648/17.11.2010 г. по гр. дело № 1484/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 76/27.03.2012 г. по гр. дело № 937/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 108/19.03.2012 г. по гр. дело № 819/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Уточнено е единствено, че бизнес-задачата с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, може да бъде поставена и с други актове и документи, стоящи извън самия договор за управление, стига да е налице връзка между тях.
От изложеното е видно, че първият изведен в изложението на жалбоподателя материалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд, не в противоречие (както поддържа касаторът), а в пълно съответствие с трайно установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК; т.е. – не е налице наведеното допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Тази константна практика се споделя изцяло от настоящия състав на ВКС, като тя не се нуждае от промяна или осъвременяване поради законодателни изменения или настъпили промени в обществените отношения; т.е. – по отношение на първия правен въпрос не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл – т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Посочените от жалбоподателя, три определения на ІV-то гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на чл. 288 от ГПК, не са годни да формират практика на ВКС и противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, поради което те не следва да бъдат обсъждани (в този смисъл – т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както и ТР № 2/28.09.2011 г. по тълк. дело № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Останалите два материалноправни въпроса, изведени от касатора, не са включени в предмета на спора по делото и не са разрешавани с обжалваното въззивно решение, поради което те не са обусловили правните изводи на въззивния съд и са без значение за изхода на делото; т.е. – тези два правни въпроса не съставляват в случая общи основания за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Основателно в тази връзка е изричното възражение на ищцата в отговора на касационната жалба, че пред първата и въззивната съдебни инстанции по делото ответното дружество-касатор не е навеждало твърдения и доводи относно това, бизнес-задача с конкретно посочени икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, да му е била поставена с други актове и документи, стоящи извън договора за управление. Такива твърдения и съображения са наведени за първи път по делото едва с касационната жалба.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Независимо от изхода на делото, на ищцата не следва да се присъждат, претендираните от нея разноски за производството пред касационната съдебна инстанция, тъй като не се установява тя да е направили такива разноски – в тази насока от нейна страна не са представени никакви доказателства, нито е представен списък на разноските за тази инстанция.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1911/28.11.2013 г., поправено с решение № 2120/27.12.2013 г., постановени по въззивно гр. дело № 3358/2013 г. на П. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.