2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 754
гр. София, 24.11. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 5494 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна (неточно наименована „частна“) жалба на ответника по делото В. С. П. срещу определение (имащо характера на решение) № 1087/24.04.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 899/2011 г. на Софийския апелативен съд. Обжалваният акт на въззивния съд, макар и наименован „определение“, има характера на решение, тъй като с него по реда на чл. 247 от ГПК е разгледана по същество и е оставена без уважение молба от 11.08.2014 г., допълнена с молба-уточнение от 15.09.2014 г., подадени от жалбоподателя с искане за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по същото дело въззивно решение № 897/01.06.2011 г., чрез постановяване на диспозитив, с който жалбоподателят да бъде признат за собственик на процесния недвижим имот на основание изтекла в негова полза придобивна давност.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд (чл. 247, ал. 4 от ГПК) и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалвания въззивен акт.
В касационната жалба и в инкорпориранато в нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на касатора, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведени и формулиран следният процесуалноправен въпрос: „следва ли да има установителна част относно правото на собственост в диспозитива на решението, при иск по чл. 108 от ЗС, респ. – по чл. 59 от ЗЗД, ако в мотивите съдът е формирал такава воля“. Касаторът сочи допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие със съдебни актове на ВКС и на други съдилища, както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба – ищецът К. А. М., в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалвания акт, въззивният съд се е съобразил със задължителните указания, дадени му с определение № 901/19.12.2014 г., поправено с определение № 51/22.01.2015 г., постановени по частно гр. дело № 6364/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, а именно – да се произнесе по същество по подадената от касатора молба по чл. 247 от ГПК. За да остави молбата без уважение, апелативният съд е изтъкнал в мотивите си, че въззивното решение, чиято поправка е поискал жалбоподателят, е постановено по предявен срещу него иск по чл. 59 от ЗЗД за заплащане на ищеца на обезщетение за ползване без основание на процесния недвижим имот, както и че касаторът-ответник е направил по делото възражение за изтекла в негова полза придобивна давност по отношение на имота, което възражение е било намерено за основателно при обсъждането му в мотивите към решението. Въззивният съд е изтъкнал също, че в хода на производството по делото касаторът-ответник не е подал нито инцидентен установителен иск, нито насрещен иск, за да бъде признат за собственик на процесния имот с диспозитива на въззивното решение, респ. – приел е, че произнасяне в такава насока е недопустимо. За неоснователен е намерен довода на жалбоподателя, че искът по чл. 59 от ЗЗД инкорпорирал в себе си и установителен иск за собственост по придобивна давност, като съдът е приел за недопустимо това направено от ответника възражение да се счита за редовно и надлежно предявен инцидентен установителен иск за собственост. С оглед на това е прието и че във въззивното решение не е допусната очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 от ГПК – не е налице разминаване между формираната воля на съда и нейното обективиране в диспозитива на решението, като отново е изтъкнато, че по възраженията на ответника съдът дължи произнасяне единствено в мотивите към решението, но не и в диспозитива на същото.
От изложеното е видно, че формулировката на изведения от касатора процесуалноправен въпрос („следва ли да има установителна част относно правото на собственост в диспозитива на решението, при иск по чл. 108 от ЗС, респ. – по чл. 59 от ЗЗД, ако в мотивите съдът е формирал такава воля“) е некоректна. По такъв въпрос въззивният съд не се е произнасял (нито е дължал произнасяне) с обжалвания акт, постановен по реда на чл. 247 от ГПК.
Уточнена от състава на ВКС (съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), коректната формулировка на изведения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловящ правните му изводи в обжалвания акт, постановен по реда на чл. 247 от ГПК, е следната: „следва ли да има установителна част относно правото на собственост в диспозитива на решението, ако в мотивите към него съдът е формирал воля, че е основателно, направено от ответника възражение за изтекла в негова полза придобивна давност, при предявен срещу него иск по чл. 59 от ЗЗД за заплащане на ищеца на обезщетение за ползване без основание на процесния по делото имот“.
Положителен отговор на този процесуалновен въпрос, обуславящ изхода на производството по чл. 247 от ГПК пред въззивния съд по настоящото дело, никога не е даван в практиката на ВКС, включително задължителната такава, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Касаторът напълно неоснователно и некоректно се позовава на решения, постановени по повод искове по чл. 108 от ЗС или установителни искове за собственост, включително и предявени като инцидентни такива или насрещни искове, но нито едно от тях не е постановено по повод възражение за придобивна давност. Напълно неоснователно жалбоподателят се позовава и на предходното определение на касационната инстанция по настоящото дело, с което на въззивния съд са дадени указания, че подадената молба за поправка на очевидна фактическа грешка е процесуално допустима и апелативният съд дължи произнасяне по същество по нея по реда на чл. 247 от ГПК, като по никакъв начин не са давани указания в насока, че е налице допусната такава грешка в постановеното по делото въззивно решение. Никога в практиката си ВКС не е приемал, че в хипотеза, като разглежданата по настоящото дело – по направено срещу предявен иск по чл. 59 от ЗЗД (или по чл. 108 от ЗС или срещу друг иск), основателно правоизключващо възражение за изтекла в полза на ответника придобивна давност, съдът да дължи произнасяне с диспозитива на решението, като по този начин със сила на пресъдено нещо да признае ответника за собственик на процесния по делото имот. Напротив – налице е задължителна практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, в напълно противоположния смисъл – решение № 217/03.07.2012 г. по гр. дело № 579/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Там е прието, че е процесуално недопустимо въззивното решение в частта му, с която въззивният съд се е произнесъл със самото съдебно решение (с диспозитива му) по направено от ответника, възражение за придобиване по давност на процесния имот на основание чл. 79, ал. 2 от ЗС. В тази връзка са изложени следните съображения: „Съдът дължи произнасяне с решението си (с диспозитива му) единствено по предявения по делото иск, с който се търси съдебна защита на спорното между страните, твърдяно от ищеца, като принадлежащо му, субективно материално гражданско право. Възраженията на ответника срещу иска, включително правоизключващото възражение за изтекла в негова полза придобивна давност, направено срещу иска с правно основание чл. 108 от ЗС и обусловения от него иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, са защитни процесуални средства на ответника. Поради това, релевираното по делото с възражанието за придобивна давност, твърдяно насрещно право на собственост на ответника върху процесния имот, като изключващо твърдяните права на ищеца върху имота, макар и да е включено в предмета на доказване по делото, и съществуването му да е преюдициално и обуславящо изхода на спора по предявените по делото искове по чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД, то – тъй като това право е заявено от ответника именно с възражение, а не с насрещен или с инцидентен иск по делото, неговото съществуване следва да бъде обсъдено единствено в мотивите към съдебното решение, но е процесуално недопустимо то да бъде признато или отречено със самото решение – с диспозитива му, който формира силата на пресъдено нещо. Възприемането на обратното би заличило разликата между възражението, като процесуално защитно средство на ответника срещу предявения против него иск, и насрещния и инцидентния иск, които ответникът може да предяви срещу ищеца при условията на последващо обективно съединяване с първоначално предявения иск от ищеца по делото.“. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази задължителна практика, която е трайно установена и е формирана при точно тълкуване и приложение на процесуалния закон, като същата не се нуждае от промяна или от актуализиране поради законодателни изменения или изменение на обществените отношения. Тъй като обжалваният въззивен съдебен акт е изцяло съобразен с нея, то няма основание той да бъде допускан до касационно обжалване (в този смисъл – също ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид изхода на производството по чл. 247 от ГПК и пред настоящата съдебна инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата му в настоящото касационно производство, а именно – сумата 600 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение (имащо характера на решение) № 1087/24.04.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 899/2011 г. на Софийския апелативен съд;
ОСЪЖДА В. С. П. да заплати на К. А. М. сумата 600 лв. (шестстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.