7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 384
гр. София, 14.08.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юли през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 2391 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 299, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Н. Г. Х. срещу определение № 164/13.04.2018 г., постановено по частно възз. гр. дело № 186/2018 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено протоколно определение от 28.02.2018 г. по гр. дело № 1144/2017 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), с което на основание чл. 299, ал. 2 от ГПК е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплакване и съображения, че въззивният съд неправилно е приел, че предявеният по настоящото дело иск е разгледан с влязлото в сила решение по гр. дело № 1750/2009 г. на ПОС, като жалбоподателят излага доводи, че двете дела са различни по страни, основание и петитум.
В изложението към частната касационна жалба, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) кои факти в един съдебен процес са обхванати от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение и съответно – произнасянето по тези факти кога обосновава непререшаемост на съдебен спор на основание чл. 299 от ГПК; 2) изложените от страните факти в един съдебен процес, обективирани единствено в мотивите на крайния съдебен акт, обхващат ли се от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение; 3) как съдът прави преценка за идентичност между наведените с исковата молба фактически обстоятелства с тези по приключило дело, когато с петитума на исковата молба и с диспозитива на решението по предходното дело се навеждат различни основания; 4) въпрос по същество на спора ли е, или по допустимостта на предявения иск, преценката дали фактически обстоятелства, наведени с исковата молба, обосновават различна правна квалификация от тази, посочена от ищеца; и 5) след като диспозитивът на решението не съдържа фактите, формиращи основанието на иска, и по които се формира сила на пресъдено нещо, как съдът прилага разпоредбата на чл. 299 от ГПК за прекратяване на производството поради идентичност на наведените фактически основания в двете производства. По отношение на първите два въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 472/12.01.2012 г. по гр. дело № 1712/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на останалите три въпроса касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че разглеждането им от ВКС ще спомогне за точното прилагане на закона и за развитието на правото чрез изграждане на ясна съдебна практика по прилагане на чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2, във вр. с чл. 152, предл. 2 от ЗЗД, както и че ще спомогне за изясняването и развитието на законодателната уредба относно непререшаемостта на съдебните спорове. В изложението се поддържа и че обжалваното въззивно определение е в противоречие с решение № 226/08.12.2016 г. по гр. дело № 1349/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 405/25.11.2014 г. по гр. дело № 3709/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 461/16.01.2012 г. по гр. дело № 1206/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, но в тази връзка касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно и в тази връзка в изложението си преповтаря основните си оплаквания и съображения, изложени в частната касационна жалба.
Ответникът Д. В. К. в отговора на частната касационна жалба излага доводи, че няма основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Обстоятелствата по делото, приети за установени и от въззивния съд, са следните: С исковата молба по настоящото дело касаторът-ищец е предявил срещу ответника Д. К. иск за обявяване за нищожен на договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 68/15.02.2008 г. – в частта му относно притежаваната и продадена от касатора-ищец ? идеална част от имотите, описани в пункт I от нотариалния акт, при твърдения че той е подписан за обезпечение на заем, даден от ответника на жалбоподателя, на Г. А. и на [фирма], а не за прехвърляне на собствеността върху имотите, както и по съображения, че с това е заобиколена императивната забрана по чл. 152, предл. 2 от ЗЗД за предварително уговаряне на начин за удовлетворяване на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона. С исковата молба, по която е образувано другото гр. дело № 1750/2009 г., Г. А., касаторът и [фирма] са предявили срещу ответника Д. К. иск за прогласяване нищожност на същия договор за продажба, поради това, че с него се обезпечава тяхното задължение по същия заем, даден им от ответника, а оттам – и за удовлетворяване на последния по начин, който не е разрешен от закона съгласно чл. 152 от ЗЗД, т.е. – поради противоречие със закона. Изложените в тази искова молба обстоятелства, на които се основават претенциите, са идентични на тези по исковата молба по настоящото дело. Въззивният съд е установил също, че с влязлото в сила решение по гр. дело № 1750/2009 г. исковете за прогласяване нищожност на процесния договор като противоречащ на закона, са отхвърлени.
При така установеното, апелативният съд е намерил за неоснователни доводите на жалбоподателя за липса на идентичност между страните, основанието и петитума по двете дела, по следните съображения: По гр. дело № 1750/2009 г., освен жалбоподателят, ищци са били и останалите двама продавачи Г. А. и [фирма], като по това дело процесният договор е атакуван като нищожен изцяло, а по настоящото дело прогласяването му за нищожен се иска само относно извършеното от жалбоподателя разпореждане с притежаваната от него ? идеална част от имотите, каквато е била претенцията му и по другото дело при обективно съединените искове на тримата ищци. Налице е идентичност и на основанието, на което се претендира нищожността по двете дела, тъй като основанието се формира от фактическите обстоятелства, от които произтича претендираното право, а в случая те са едни и същи; по двете дела са наведени едни и същи правопораждащи факти и за възникването на заемното правоотношение, за обезпечаване на вземанията по което се твърди да е сключен процесният договор, за начина на предоставянето на заемните средства и за тяхното предназначение – да се погасят задължения по едни и същи изпълнителни дела. Въззивният съд е споделил становището на жалбоподателя, че мотивите на решението, с които са признати или отречени твърдените от страните правнорелевантни факти, не се ползват със сила на пресъдено нещо, както и че диспозитивът на решението формира силата на пресъдено нещо, поради което следва да съдържа всички съществени признаци относно субективните и обективните ? предели, с посочване на страните по спорното материално правоотношение и неговия предмет, обхващащ елементите от фактическия състав на защитаваното субективно материално право, както и постановения резултат чрез отхвърляне или уважаване на иска, съобразно неговия петитум. Въззивният съд е приел и че в този смисъл силата на пресъдено нещо се простира върху основанието и петитума, с които е очертан с исковата молба предметът на спора, както и че подвеждането им под приложимата правна норма съставлява правна квалификация на иска, чието определяне е в компетентността на съда, без той да е обвързан от посочената от ищеца такава. С оглед на това апелативният съд е приел и че въпросът, дали изложените от ищеца обстоятелства и петитум очертават фактическия състав на нищожност на договора поради противоречие на закона – чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, или поради заобикаляне на закона – чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, е въпрос на правна квалификация, а не на петитум, както неоснователно счита жалбоподателят, поддържайки различие на петитума на исковете по двете дела. В обобщение, въззивният съд отново е изтъкнал, че и по двете дела като основание и петитум на исковете са въведени обстоятелства за сключване на договор за заем, по силата на който ответникът е предоставил заемни средства, постигане на уговорка за забранен от императивна правна норма начин на удовлетворяването му като кредитор и сключване на процесния договор в изпълнение на тази уговорка като обезпечение на неговите вземания, и се иска обявяването му за нищожен поради нарушение на забраната на чл. 152 от ЗЗД. Съдът е изтъкнал и че именно по това основание и петитум е постановено и влязлото в сила решение по гр. дело № 1750/2009 г., поради което с него със сила на пресъдено нещо е разрешен спорът между страните относно наведената и по настоящото дело, на същото основание, нищожност на договора. В заключение апелативният съд е приел, че повторно предявеният иск е недопустим, тъй като със сила на пресъдено нещо е преклудирано правото на такъв, и на основание чл. 299, ал. 2 от ГПК е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото.
При така изложените мотиви към обжалваното въззивно определение, не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване.
С посоченото от жалбоподателя решение № 472/12.01.2012 г. по гр. дело № 1712/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, отговор е даден само на първата част от първия процесуалноправен въпрос – „кои факти в един съдебен процес са обхванати от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение…“, като е прието следното: Силата на пресъдено нещо се формира по предмета на решението, което трябва да съвпада с предмета на иска и установява съществуването или несъществуването на твърдяното или отричано от ищеца спорно материално право с белезите, които го индивидуализират – правопораждащи юридически факти, съдържание, субекти и правно естество. Съобразно изрично разпореденото от законодателя, със сила на пресъдено нещо се ползват още и разрешените искания и възражения за право на задържане и прихващане. Мотивите на съдебния акт не се ползват със сила на пресъдено нещо. Такава се формира само за спорното право, тоест до това с което съдът е сезиран и върху което трябва да се произнесе с решението си. Произнасянето по преюдициално правоотношение, когато няма предявен нарочен инцидентен установителен иск, е част от спора, но не е част от предмета на иска. Следователно, по този въпрос не се формира сила на присъдено нещо, нито мотивите на съда имат доказателствено значение в отношенията между насрещните страни по иска. По друг спор, ако се позовават на съществуването или не на същото преюдициално правоотношение, страните следва да изложат фактическите си твърдения и правни доводи по новия спор, както и да проведат доказване с оглед доказателствените си задачи.
Видно от изложеното по-горе, въззивният съд не е приел нещо различно в обжалваното въззивно решение, а като е установил пълна идентичност на двете дела, включително – относно твърдените от жалбоподателя правопораждащи юридически факти, съставляващи основанието на иска му за нищожност и по двете дела, е приел, че спорът вече е разрешен със силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. дело № 1750/2009 г., като по този начин е разрешил и втората част от този въпрос – „…произнасянето по тези факти кога обосновава непререшаемост на съдебен спор на основание чл. 299 от ГПК“. Неоснователно касаторът поддържа, че тази част от въпроса е разрешена от въззивния съд в противоречие със същото решение на ВКС, което не дава отговор на тази част от въпроса. В тази връзка жалбоподателят некоректно цитира и се позовава само на тази част от решението на ВКС, в която е прието, че когато едно правоотношение се явява преюдициално за правните спорове по различни искове между същите страни, произнасянето в мотивите на съда относно това правоотношение по повод един от тези искове, не формира сила на пресъдено нещо, а такава се формира само ако е предявен нарочен инцидентен установителен иск. Разглежданият случай, както стана ясно, обаче не е такъв, тъй като и по двете дела жалбоподателят е предявил един и същи иск за нищожност на процесния договор за продажба, сочейки едно и също преюдициално заемно правоотношение.
Вторият и петият процесуалноправни въпроси, формулирани от касатора, не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение, тъй като в мотивите към него не е обсъждано дали, респ. – не е и прието за установено, твърдените от ищеца правопораждащи факти, съставляващи основанието на иска му, да са обсъдени единствено в мотивите и да не са посочени в диспозитива на влязлото в сила решение, каквато е постановката на тези два въпроса. Поради това, тези два процесуалноправни въпроса не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая. В тази връзка следва да се посочи и че тъй като предметът на делото се очертава от ищеца с изложеното от него в исковата му молба (предвид и евентуалните ? уточнения и допустими изменения), то съгласно трайно установената съдебна практика, включително тази на ВКС, преценката по чл. 299, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за наличие или липса на идентичност на спора по двете дела (включително относно твърдените правопораждащи факти, съставляващи основанието на иска по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК) се извършва чрез съпоставка на двете искови молби – тази, по която вече е постановено влязлото в сила решение, и тази, чиято процесуална допустимост се преценява; както в случая е процедирал и съдът по настоящото дело. Дори в такива случаи твърдените от ищеца правопораждащи факти, съставляващи основанието на иска му, да са обсъдени единствено в мотивите и да не са посочени в диспозитива на влязлото в сила решение, то силата на пресъдено нещо се формира и по отношение на тях – в този смисъл са и имащите задължителен характер, разяснения, дадени в мотивите към т. 2.А от тълкувателно решение № 4/2014 от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС. От изложеното следва и че петият процесуалноправен въпрос не е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Третият и четвъртият процесуалноправен въпрос също нито съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, нито по отношение на тях е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това е така, защото при формулировката на третия въпрос касаторът не прави разграничение, а напълно недопустимо и погрешно смесва обстоятелствата, съставляващи основанието на иска (твърденията за които се излагат в обстоятелствената част на исковата молба, а не в петитума ?, който съдържа единствено искането към съда, т.е. – вида на търсената искова защита – чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК), и правната квалификация (правното основание) на иска – подвеждането на тези обстоятелства и искането под приложимата материалноправна норма (която дори не е необходимо да се сочи в исковата молба, тъй като е от компетентостта на съда). Този въпрос, освен че е ненадлежно формулиран, не съответства и на установеното по делото, а е свързан единствено с изхождащата от същата погрешна постановка, теза на жалбоподателя, че след като с влязлото в сила решение по гр. дело № 1750/2009 г. е отхвърлен искът му с правна квалификация (правно основание) чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД – за нищожност поради противоречие със закона, а в исковата молба по настоящото дело той излага правни съображения, че искът е с правна квалификация (правно основание) чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД – за нищожност поради заобикаляне на закона, то двата иска били различни, тъй като нямало идентичност между двата петитума. Както вече беше посочено, обаче, и както е установил и въззивният съд, идентични в двете искови молби са както исканията към съда (петитумите) – да са прогласи нищожност на процесния договор, респ. – на тази част от него, по която касаторът е продавач, така и твърдените от последния обстоятелства, на които се основава това искане. Именно в отговор на горните доводи на жалбоподателя, въззивният съд е изложил и съображенията си, че въпросът, дали изложените от ищеца обстоятелства и петитум очертават фактическия състав на нищожност на договора поради противоречие на закона – чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, или поради заобикаляне на закона – чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, е въпрос на правна квалификация, а не на петитум. Във връзка с тези правни съображения в обжалваното определение, е формулиран и четвъртият процесуалноправен въпрос в изложението на касатора, но и този въпрос е некоректно поставен, тъй като не въззивният съд, а самият жалбоподател свързва дадената от самия него правна квалификация на иска с допустимостта на същия, изхождайки от същата погрешна теза, че тя е част от неговия петитум, и погрешно смесвайки фактическото и правното основание на иска.
Неснователно жалбоподателят поддържа и че касационното обжалване на въззивното определение следва да се допусне поради очевидна неправилност на последното. При съпоставката на исковите молби по двете дела, предвид и всичко гореизложено, очевидна е единствено пълната идентичност между предявените с тях искове на касатора за нищожност на процесния договор за продажба, респ. – очевидна е недопустимостта на повторно предявения по настоящото дело иск, спорът по който е вече разрешен с влязло в сила решение.
В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 164/13.04.2018 г., постановено по частно възз. гр. дело № 186/2018 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: