2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 519
гр. София, 13. юни 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1197 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Български пощи“ ЕАД срещу решение № 61/04.01.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 4255/2018 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 313358/15.01.2018 г. по гр. дело № 23061/2017 г. на Софийския районен съд, дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на ищцата Ц. Ц. Р. сумата 8 010.30 лв., на основание чл. 200 от КТ, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, ведно със законната лихва от 16.08.2016 г. до изплащането; в тежест на касатора са възложени и разноските и държавната такса по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи както за недопустимост на обжалваното решение, като се поддържа, че работодател на ищцата по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ било, не дружеството-касатор, а негово поделение – Регионално управление (РУ) „Западен регион“, поради което жалбоподателят не бил процесуално легитимиран да отговаря по иска по чл. 200 от КТ; така и за неправилност на решението поради нарушение на материалноправната норма на чл. 52 от ЗЗД и необоснованост на изводите на въззивния съд при определяне на размера на процесното обезщетение; т.е. – навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Ц. Р. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора се сочи, че с обжалваното въззивно решение СГС се произнесъл по материалноправни въпроси, които разрешил в противоречие с практиката на ВКС, и които били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като се поддържа, че това били „касационни основания“ по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. В изложението, обаче, не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а се преповтарят изложените в касационната жалба оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение.
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и задължителните разяснения и указания, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационното обжалване поначало се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за недопустимост и за неправилност на въззивното решение (каквито единствено е навел касаторът в случая) представляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК от касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, поначало е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, освен при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивното решение. Последните (вероятната нищожност, вероятната недопустимост и очевидната неправилност на въззивното решение) също са основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК, но и те са различни от касационните оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на решението, съставляващи касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
От изложеното следва, че жалбоподателят не е навел основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Наведено е основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, но обективно то не е налице. Както е установил и въззивният съд, трудовият договор между страните по делото е сключен от ищцата Ц. Ц. Р. – „работник“ и ответното дружество (сега касатор) „Български пощи“ ЕАД – „работодател“, представлявано от главния му изпълнителен директор Д. С. Д., чрез пълномощника му Р. П. Д. – директор на РУ „Западен регион“. Така сключеният трудов договор изрично сочи като страна по него, респ. – като работодател по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ – ответното дружество-касатор „Български пощи“ ЕАД – юридическо лице, което самостоятелно (чрез органния си представител по закон и устройствен акт – главния изпълнителен директор) наема работници или служители по трудово правоотношение. Обстоятелството, че в случая трудовият договор е сключен чрез пълномощник, действал от името на дружеството, който същевременно е и директор на неговото поделение РУ „Западен регион“, не прави последното работодател по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ. Само по себе си обстоятелството, че директорът на поделението е била упълномощена, т.е. – нуждаела се е от пълномощно, за да сключи трудовия договор, означава, че това поделение (дори договорът да беше сключен от негово име, а не от името на дружеството) не може самостоятелно (чрез управителния си орган по устройствения акт – директора) да наема работници или служители по трудово правоотношение, т.е. да е работодател по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ. При това положение, не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, като постановено срещу ненадлежен ответник.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ? в касационното производство, а именно – сумата 1 260 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 61/04.01.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 4255/2018 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА „Български пощи“ ЕАД да заплати на Ц. Ц. Р. сумата 1 260 лв. (хиляда двеста и шестдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: