2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 366
гр. София, 17.03.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 185 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1743/22.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1906/2014 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 1906/08.05.2014 г. по гр. дело № 4279/2013 г. на Пловдивския районен съд – в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на С. К. С. сумата 5 400 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване за ползването през периода 14.03.2008 г. – 14.03.2013 г. на част с площ 270.51 кв.м. от имот с идентификатор …., находящ се в [населено място], м. „Б..”, с обща площ 980 кв.м., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.03.2013 г. до окончателното й заплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата С. К. С. в отговора си излага становище и съображения за процесуална недопустимост на жалбата, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
Възражението за процесуална недопустимост на касационната жалба е неоснователно. Делото не е търговско, както се поддържа в отговора, а е гражданско, като цената на предявения иск е 11 160 лв., поради което въззивното решение подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е изведен и формулиран следният материалноправен въпрос: дали с предоставеното от закона – чл. 60, ал. 2, т. 1 от ЗЕЕЕ (отм.), запазил действието си съгласно § 26, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ, сервитутно право се ползва всеки енергиен обект по смисъла на § 1, т. 23 от ДР на ЗЕ, или то възниква единствено в случаите на изграждане на обекта при спазване на строителните правила и норми за отстояние и безопасност. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че този материалноправен въпрос е разрешен с обжалваното въззивно решение, в противоречие с решение № 807/01.12.2010 г. по гр. дело № 1081/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС и с влязлото в сила решение № 294/10.07.2013 г. по възз. гр. дело № 255/2013 г. на Смолянския окръжен съд (СмОС). Касаторът поддържа противоречие и с определение № 135/27.03.2014 г. по гр. дело № 1062/2014 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, но последното е постановено по реда на чл. 288 от ГПК и не е годно да формира противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ГПК.
Въззивният съд е намерил за неоснователно основното възражение по чл. 60, ал. 2, т. 1 от ЗЕЕЕ (отм.), във вр. с § 26, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ на касатора-ответник срещу предявения по делото иск по чл. 59 от ЗЗД, като е приел, че същият не е доказал твърдението си по делото, че намиращият се в имота на ищцата електрически стълб (респ. – въздушният електропровод от който той е част) е изграден и въведен в експлоатация към 16.07.1999 г., когато е влязъл в сила ЗЕЕЕ (отм.). С оглед на това, съдът е приел и че в полза на ответника не е възникнало сервитутно право върху имота на ищцата по чл. 60, ал. 2, т. 1 от ЗЕЕЕ (отм.). Въззивният съд е приел за неоснователно и евентуалното възражение на жалбоподателя-ответник, – че ако обезщетение се дължи, то е еднократно, а не за определен период от време. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че дори и да се приеме, че процесният енергиен обект е изграден след влизане в сила на ЗЕЕЕ (отм.), за което доказателства по делото няма, то по делото не е доказано, и да е била инициирана процедура и да е било извършено отреждане на процесния терен, както изисква разпоредбата на чл. 60, ал. 2, т. 2 от ЗЕЕЕ (отм.), нито да има влязъл в сила подробен устройствен план, с който да е определено местоположението на съответните имоти, както изискват разпоредбите на чл. 64, ал. 4, т. 1 и т. 2, във вр. с ал. 2 от ЗЕ.
С така приетото, въззивният съд е разрешил материалноправния въпрос, изведен от касатора, не в противоречие, а в пълно съответствие с посочената и цитирана от последния съдебна практика. Както в решение № 807/01.12.2010 г. по гр. дело № 1081/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, така и в решение № 294/10.07.2013 г. по възз. гр. дело № 255/2013 г. на СмОС (а също и в определение № 135/27.03.2014 г. по гр. дело № 1062/2014 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС) е прието, че по силата на чл. 60, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЕЕЕ (отм.) около енергийния обект възниква сервитутна зона, респ. – и сервитутни права, като законът не държи сметка дали се касае за законно изграден или за незаконен от гледна точка на изискванията на З. (отм.) енергиен обект; единственото условие, което законът поставя, е обектът да е съществувал при влизането му в сила.
В пълно съответствие с тази цитирана от касатора съдебна практика, и в обжалваното по настоящото дело решение въззивният съд е изследвал единствено обстоятелството, дали процесният електрически стълб (респ. – въздушният електропровод от който той е част) е изграден и въведен в експлоатация към 16.07.1999 г., когато е влязъл в сила ЗЕЕЕ (отм.) – досежно основното възражение на жалбоподателя-ответник по чл. 60, ал. 2, т. 1 от ЗЕЕЕ (отм.), във вр. с § 26, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ. Във връзка с това възражение, окръжният съд не е обсъждал дали са спазени строителните правила и норми за отстояние и безопасност, в какъвто смисъл – некоректно – е формулиран (в края на формулировката) правният въпрос от касатора. Едва по повод неговото евентуално възражение, въззивният съд е обсъждали и хипотезите по чл. 60, ал. 2, т. 2 от ЗЕЕЕ (отм.) и по чл. 64, ал. 4, т. 1 и т. 2, във вр. с ал. 2 от ЗЕ, които също е приел за недоказани по делото. Този извод също не е в противоречие с решенията, на които се позовава жалбоподателят.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Предвид крайния изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за защитата й пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 1 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1743/22.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1906/2014 г. на П. окръжен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на С. К. С. сумата 1 500 лв. (хиляда и петстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.