2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 839
гр. София, 21.11. 2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3507 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 542/24.03.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 4862/2015 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение от 11.08.2015 г. по гр. дело № 3424/2013 г. на Софийския градски съд (СГС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу Р. М. В. – в качеството ? на частен съдебен изпълнител (ЧСИ), иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ за обезщетение общо за сумата 28 035.42 лв. – главница и разноски по изпълнителното дело, представляващи претърпяна вреда; в тежест на касатора са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие с материалния закон и процесуалните правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В пункт 1 от изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК жалбоподателят сочи, че е налице хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – въпрос, решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, но такъв въпрос не е формулиран в този пункт на изложението, а единствено са посочени и цитирани решение № 120/08.07.2011 г. по търг. дело № 1123/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 196/20.07.2012 г. по гр. дело № 1555/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 238/30.01.2013 г. по гр. дело № 1668/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 251/04.09.2012 г. по гр. дело № 517/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 505/01.07.2011 г. по търг. дело № 872/2010 г. на I-во търг. отд. на ВКС. В пункт 2 от изложението жалбоподателят сочи, че е налице хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че въпросът относно отговорността на ЧСИ по ЗЧСИ в случай на неизпълнение на възложените му правомощия по реда на чл. 18 от ЗЧСИ при действие или бездействие, довело до причиняването на имуществени вреди, е решаван противоречиво от съдилищата, като в тази връзка касаторът сочи и представя (в преписи) решение от 14.04.2010 г. по възз. гр. дело № 307/2010 г. на Варненския окръжен съд, решение № 121/05.05.2011 г. по възз. гр. дело № 66/2011 г. на Великотърновския апелативен съд и решение № 185/01.07.2011 г. по възз. гр. дело № 224/2011 г. на Старозагорския окръжен съд. В пункт 3 от изложението жалбоподателят сочи, че е налице хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, са следните въпроси: 1) какъв е пределът на имуществената отговорност на ЧСИ по чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ и в кои случаи на действие или бездействие от страна на ЧСИ същата е реализирана; 2) след упълномощаване по реда на чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ, ЧСИ следва ли да бъде овластяван изрично от взискателя за извършването на всеки един способ за принудително изпълнение срещу длъжника и носи ли отговорност в случай на неизпълнение на задълженията му по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ, касаещи действие или бездействие, довели до причиняване на имуществени вреди на взискателя по изпълнителното дело; 3) следва ли ЧСИ да предприеме действия по принудително изпълнение и срещу солидарно отговорния длъжник, в случай, че същият не е изрично посочен в молбата за образуване на изпълнителното дело; 4) счита ли се за проявено бездействие от страна на ЧСИ неизвършването на конкретен вид действие, за което същият е овластен, като например – непреместването на изпълнителното дело към друг ЧСИ една година след депозиране на молба за това; и 5) след упълномощаване на ЧСИ по реда на чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ и постъпила впоследствие молба за преместване на делото, длъжен ли е ЧСИ да извършва изпълнителни действия до фактическото преместване на същото.
Ответниците по касационната жалба – ответницата по иска ЧСИ Р. М. и третото лице – неин помагач по делото [фирма], в отговорите си излагат съображения, че няма основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въпросът „какъв е пределът на имуществената отговорност на ЧСИ по чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ и в кои случаи на действие или бездействие от страна на ЧСИ същата е реализирана“, е правно значим по всяко дело, по което е предявен иск за обезщетение по чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ. Той обаче, не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, тъй като по него има обилна, трайно установена съдебна практика, включително – задължителна такава на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която са и представените и цитирани от самия касатор, решение № 120/08.07.2011 г. по търг. дело № 1123/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 196/20.07.2012 г. по гр. дело № 1555/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази задължителна практика на ВКС, която няма никакво основание да бъде изменяна или осъвременявана, фактическият състав на отговорността на ЧСИ по чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ обхваща: неправомерни действия на ЧСИ, настъпила при упражняване на дейността му, вреда и причинна връзка. Частните съдебни изпълнители дължат обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пряка означава, че увреденият не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие или бездействие на частния съдебен изпълнител, тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т.е. които са адекватно следствие от увреждането. При иск, предявен на основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, отговорността ще е налице когато има неправомерни действия на ЧСИ, настъпила вреда, причинена при изпълнение на дейността на ЧСИ, и причинна връзка. Съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител. Принудителното изпълнение е процесуално законосъобразно, когато изпълняемото вземане е удостоверено в изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на принудително изпълнение и са спазени другите изисквания на процесуалния закон. Противоправността, която е елемент от фактическия състав на вземането за обезщетение, се състои в процесуалната незаконосъобразност на действието или бездействието на съдебния изпълнител.
В мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд също е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, ЧСИ отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност, както и че при конкретните твърдения в исковата молба, по делото следва да бъде доказано, че ЧСИ противоправно не е изпълнил уредени в закона свои задължения и че ищецът е претърпял вреда, както и причинна връзка между вредата и соченото неизпълнение. След обсъждане на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че в случая не са налице два от елементите на фактическия състав на деликтната отговорност на ЧСИ по чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ – противоправно бездействие на ответницата-ЧСИ и вреда за касатора-ищец, като относно последното апелативният съд е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първата инстанция.
От изложеното следва, че изведеният от касатора въпрос относно пределите на имуществената отговорност на ЧСИ по чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ и в кои случаи на действие или бездействие от страна на ЧСИ същата се реализира, нито е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, нито е разрешен от въззивния съд в противоречие, а напротив – в пълно съответствие с цитираната и от самия жалбоподател задължителна практика на ВКС, поради което не е налице допълнително основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, по което да се допусне касационното обжалване по този въпрос (в този смисъл са и т. 2 и т. 4 от тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.).
Другият правен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба, който в случая е обуславящ част от правните изводи в обжалваното въззивно решение и е от значение за изхода на правния спор по делото, е: „следва ли ЧСИ да предприеме действия по принудително изпълнение и срещу солидарно отговорния длъжник, в случай, че същият не е изрично посочен в молбата за образуване на изпълнителното дело“. По отношение и на този въпрос, обаче не е налице, наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съображенията за това са следните:
Апелативният съд е установил, че искът на касатора по чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ за обезщетение за имуществени вреди се основава на твърденията му, че процесната сума не е събрана от страна на ответницата-ЧСИ по образувано при нея изпълнително дело, тъй като в продължение на три месеца тя не е предприела действия по установяване на имуществото на единия от двамата солидарни длъжници – М. К., който се е разпоредил с притежаван от него недвижим имот и по този начин ищецът-взискател бил лишен от възможността да се удовлетвори от него. За да отхвърли иска, въззивният съд е приел за установено по делото, че молбата от 29.07.2010 г. на ищеца (сега касатор) за образуването на изпълнителното дело е подадена само срещу другия, посочен в приложения към нея изпълнителен лист, солидарен длъжник [фирма], както и че са били внесени такси за образуването, за покана за доброволно изпълнение и за проучване на имуществото само на един длъжник, както и за налагане на два броя запори в банки. Съдът е установил и че ответницата-ЧСИ е извършила проучване на имущественото състояние на посочения в молбата за образуване на изпълнителното дело длъжник [фирма] и е предприела действия по налагането на запори върху банкови сметки на същия и върху два броя, притежавани от него автомобили. Прието е за установено и че не са извършвани действия срещу солидарно осъдения длъжник М. Кулеша, който на 20.04.2011 г. е продал на трето лице собствения си недвижим имот – апартамент (ведно с принадлежностите му) в [населено място], придобит по наследство от майка му, починала на 11.03.2011 г. При така приетите за установени обстоятелства по делото, въззивният съд е намерил, че няма поведение на ответницата-ЧСИ, което да е в нарушение на нейно законово задължение, и конкретно – не е налице бездействие по отношение реализиране правата на ищеца по отношение на посочения длъжник. В тази връзка съдът е изложил съображения, че изпълнителният процес започва с писмена молба на взискателя, с която той очертава обема на принудителното изпълнение, и след като в молбата е посочен длъжникът, против когото да бъде образувано производството и са внесени такси за извършване на действия само срещу един длъжник, то овластяването на ЧСИ по реда на чл. 18 от ЗЧСИ включва действия само против посоченото в молбата лице, но не и против лица, за които не е направено искане в тази насока.
Така възприетото в обжалваното решение, отрицателно разрешение на разглеждания правен въпрос, е очевидно и ясно следва от процесуалноправните норми на чл. 18 и чл. 19 от ЗЧСИ и на чл. 426 от ГПК, регламентиращи молбата за образуване на изпълнително производство, тълкувани във връзка с общата разпоредба на чл. 26, ал. 1 от ГПК, съгласно която, страни по граждански дела са лицата, от чието име и срещу които се води делото. Последната разпоредба е в общата част на ГПК и се отнася, както до исковото съдебно производство, така и до изпълнителното производство, от което ясно следва, че страна (длъжник) и в последното може да е само лицето, посочено като такъв в молбата на взискателя, и само срещу него съдебният изпълнител може законосъобразно да извършва действия по изпълнението. При ясната процесуалноправна уредба, формулираният от касатора въпрос „следва ли ЧСИ да предприеме действия по принудително изпълнение и срещу солидарно отговорния длъжник, в случай, че същият не е изрично посочен в молбата за образуване на изпълнителното дело“, не създава затруднения при правоприлагането от съдилищата и не би се стигнало до противоречива практика по него, респ. – същият не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Останалите четири правни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателя не съставляват в случая общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не са обуславящи правните изводи в обжалваното въззивно решение и са без значение за изхода на правния спор по делото. Тези въпроси отразяват единствено позицията на самия жалбоподател, че ответницата-ЧСИ му е причинила процесните имуществени вреди чрез бездействие по отношение на непосочения в молбата му като взискател солидарен длъжник, но по никакъв начин нямат връзка с възприетото в мотивите към обжалваното решение, където съдът е достигнал до противоположни на тезата на касатора правни изводи и по никакъв начин не е обсъждал „преместване“, респ. „непреместване“ на изпълнителното дело към друг ЧСИ, нито дали след упълномощаване по реда на чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ, ЧСИ следва да бъде овластяван изрично от взискателя за извършването на всеки един способ за принудително изпълнение срещу длъжника, от каквато постановка изхождат тези въпроси. Както неведнъж е разяснявано в определенията на ВКС по чл. 288 от ГПК, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, дори когато това несъгласие е намерило израз във формулировката на правните въпроси в изложението към касационната жалба, както в случая, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. Това е така, защото основанията за касационно обжалване (касационните основания) по чл. 281 от ГПК и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни и не се припокриват. Както е разяснено и в мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване, са различни от основанията за неправилност на въззивното решение.
Следва да се отбележи, че не е налице и каквото и да било противоречие между обжалваното по настоящото дело въззивно решение и посочените и представени от касатора, три влезли в сила въззивни решения (изброени по-горе), които са постановени по искове за вреди по чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ по напълно различни казуси от настоящия – незаконосъобразно определени от ЧСИ разноски по изпълнението, неправомерно разпореждане от ЧСИ със задатък, внесен за участие в публична продан, незаконосъобразни постановления на ЧСИ за освобождаване на купувач от внасяне на цена по публична продан и за възлагане на недвижим имот. Тези решения нямат никакво отношение и към формулирания във връзка с тях в изложението на касатора въпрос относно отговорността на ЧСИ по ЗЧСИ в случай на неизпълнение на възложените му правомощия по реда на чл. 18 от ЗЧСИ при действие или бездействие, довело до причиняването на имуществени вреди.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Предвид крайния изход на правния спор по делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата ? пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 2 711.46 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 542/24.03.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 4862/2015 г. на Софийския апелативен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Р. М. В. – в качеството ? на частен съдебен изпълнител, сумата 2 711.46 лв. (две хиляди седемстотин и единадесет лева и четиридесет и шест стотинки) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.