2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 549
гр. София, 25.04. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 2181 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. М. Д. срещу решение № 310/21.12.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 622/2012 г. на Сливенския окръжен съд. С него е отменено решение № 716/19.07.2012 г. по гр. дело № 766/2012 г. на Сливенския районен съд (СлРС) и е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу Т. Г. Т. иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК за изменение на постановените с решение № 449/26.05.2011 г. по гр. дело № 7346/2010 г. на СлРС, мерки относно упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете Д. И. Д., ведно с всички последици от това; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответницата Т. Г. Т. в отговора на касационната жалба излага становище и подробни съображения за неоснователност на жалбата, както и че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (както и в самата касационна жалба) от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните (уточнени от съда, предвид правомощието му, съгласно т. 1, изр. 2 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както и предвид правомощието му служебно да следи за интересите на малолетното дете) четири правни въпроса, а именно: 1) допустимо ли е в решението си въззивният съд да извършва преценка за правилността на първоинстанционното решение и да разреши делото съгласно така извършената преценка; 2) допустимо ли е при необходимост от специални знания въззивният съд да разреши даден въпрос, който е от значение за решаването на делото, преценявайки събраните по делото доказателства, без да назначи експертиза, поради липса на искане за това или на оспорване на прието по делото заключение на вещо лице; 3) следва ли при съмнение в годността или пълнотата на заключението на вещото лице въззивният съд съгласно чл. 195, ал. 2 от ГПК да назначи разширен състав на експертизата по същите въпроси, съответно – служебно да допълни поставените въпроси, или следва да е налице оспорване и/или искане от страните за това; и 4) относно преценката на изменението на обстоятелствата, като основание за промяна на мерките по упражняването на родителските права, и конкретно – на поведението на родителите и на останалите установени по делото причини, довели до категорично нежелание у детето да живее с родителя, на когото е било предоставено упражняването на родителските права с предходното съдебно решение.
По отношение и на четирите правни въпроса се навеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Във връзка с първото от тях (по т. 1) се поддържа, че правните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката ВС и ВКС, и конкретно: първият въпрос – в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2011 г. на ОСГК на ВКС; вторият и третият въпрос – в противоречие с т. 10 от ТР № 1/04.01.2011 г. на ОСГК на ВКС, с постановените по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 108/16.05.2011 г. по гр. дело № 1814/2009 г. на ІV-го гр. отд. на ВКС, решение № 415/21.05.2010 г. по гр. дело № 1077/2009 г. на ІІІ-го гр. отд. на ВКС, решение № 141/08.10.2012 г. по търг. дело № 806/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и с постановените по реда на чл. 288 от ГПК: определение № 282/18.04.2012 г. по гр. дело № 1386/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС и определение № 306/13.05.2011 г. по търг. дело № 963/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС; и четвъртият въпрос – в противоречие с ППВС № 1/12.11.1974 г.
С бракоразводното решение № 449/26.05.2011 г. по гр. дело № 7346/2010 г. на СлРС е било утвърдено споразумение по чл. 51 от СК между страните, с което родителските права спрямо малолетното дете са предоставени за упражняване от ответницата, като е определен режим на лични отношения и контакти на жалбоподателя с детето и жалбоподателят се е задължил да заплаща месечна издръжка в размер 120 лв. С иска, предявен по настоящото дело, жалбоподателят е поискал съдът да промени тези мерки относно упражняването на родителските права, като предостави упражняването на същите на него, като определи по своя преценка режим на лични контакти на детето с ответницата и последната да заплаща издръжка в минимален размер. Първоинстанционният съд е уважил иска, като е предоставил за упражняване родителските права на касатора-ищец, определил е режим на лични контакти между ответницата и детето, осъдил е ответницата да заплаща месечна издръжка в размер 72.50 лв. и е определил местоживеене на детето при жалбоподателя – на неговия адрес в [населено място].
За да отмени първоинстанционното решение и за да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че възприетата в мотивите на първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна и кореспондираща с доказателствата по делото, поради което е препратил към нея, макар да не споделя крайния извод за основателност на иска. В тази връзка е посочено, че неправилността на първоинстанционното решение се дължи на недостатъчен анализ на доказателствата и невникване в дълбочината на проблема, която се разкрива най-вече от съдебно-психологическата експертиза по делото, която първоинстанционният съд преценил избирателно, чрез посочване на отделни изолирани изводи на вещото лице, без да е взето предвид становището му при изслушването му в съдебно заседание, което въззивният съд е намерил за съществено при разрешаването на правния спор. Посочено е и че районният съд декларативно е посочил, че се ръководи от висшите интереси на детето и като такъв е изтъкнал многократно заявеното от него желание да живее при баща си. В тази връзка въззивният съд е цитирал ППВС № 1/12.11.1974 г., съгласно което (т. V от него) във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали и как промяната на обстоятелствата се отразява на положението на децата и на ефикасността на определените в предходното съдебно решение родителски права и мерки за лични контакти.
Окръжният съд е споделил извода на районния, че е налице промяна в обстоятелствата, релевантни за упражняването на родителски права и на мерки за лични контакти, изразяващи се в промяна поведението на детето и изразяване от негова страна на желание да живее с баща си и на категорично нежелание да живее с майка си, но е приел, че тези промени не налагат промяна в титулярството на родителските права. След обстоен анализ на обясненията на страните и на доказателствата по делото, и най-вече – на експертното заключение и на заявеното от вещото лице – психолог пред съда, въззивният съд е приел, че по несъмнен начин се установява, че у детето е налице „синдром на родителско отчуждение” спрямо майката – ответницата, като с оглед причините, довели до промяната в поведението на детето, е приел, че родителските права не следва да бъдат променяни и искът следва да се отхвърли. Въз основа съдебно-психологическата експертиза, окръжният съд е приел за установено, че майката, под влияние на своя гняв, директно е проектирала негативно отношение към бащата, чрез използване на обидни думи и обвинения по негов адрес. Бащата е реагирал по подобен начин, като индиректно е отрекъл майката у съзнанието на детето; неговото отношение е имало по-силно въздействие върху детето, тъй като емоционалната връзка помежду им е добра, ресурсите и условията му на живот – също. Посочено е и че за да се чувстват по-силни, децата приемат позицията на възприемания от тях за по-силен родител, което се случва и за защита на силните страхове, предизвикани у детето – лицето, което постоянно действа върху другия родител, се подкрепя, за да не се превърне самото то в мишена на неговата неопределена ярост. Също предвид съвкупната преценка на доказателствата по делото и най-вече на експертното заключение, въззивният съд е приел, че детето е било поставено в условията на висококонфликтен развод, характеризиращ се с интензивно и протакащо се разделяне, с голяма враждебност между родителите, вербална и психологическа агресия и тактика на саботажи и обезценяване; че родителите са поставили детето в дисфункционална среда, като са го направили свидетел на различни видове насилие и манипулации в отношенията, поради което детето е станало лесен обект на манипулации от страна и на двамата родители, тъй като неговият собствен „Аз” в момента отсъства; че тази травмираща за детето среда е обусловила усвояването на такъв модел на поведение у него, при който то, персонално въведено от родителите да участва в конфликта между тях, и при невъзможността да се справи със ситуацията на афекти, е взело страната на единия родител срещу другия, което е обусловило и желанието му да живее при баща си, но този избор е несъстоятелен, най-вече заради предварителната нагласа за отричане на другия родител. С оглед това е прието, че новите обстоятелства, установени по делото, са свързани с по-агресивна промяна в поведението на детето, елемент от която е и категорично изразеното му желание да живее при баща си и нежелание да живее с майка си, като е посочено, че детето се научава да манипулира и да остойностява в зависимост от степента на лоялност към отчуждаващия родител. Въззивният съд, също в съответствие с съдебно-психологическата експертиза, е приел, че в основата на това поведение на детето е синдромът на родителско отчуждение, от който то страда. Прието е и че процесът на зараждане на този синдром е започнал още преди развода между родителите, че проблемът се е задълбочил през годините и е стигнал почти крайна фаза, изразяваща се в пълното отричане на майката, за което принос имат и двамата родители. Посочено е и че външно това състояние се обективира в нежеланието на детето да се върне при майката, като от лятото на 2012 г. то е при бащата и не желае осъществяване на контакт с майката. Прието е и че съзнателно или не, бащата води до задълбочаване на проблема, тъй като не насърчава срещите на детето с майката, а напротив – предявил е иска за промяна в упражняването на родителските права. Изтъкнато е и заявеното от вещото лице при изслушването му в съдебно заседание, че ако детето остане да живее при баща си проблемът ще се задълбочи, както и че мнението на експерта, в което съдът е посочил, че няма основание да се съмнява, е, че се създава впечетление, че детето се чувства спокойно при бащата, но това е само временно, тъй като бащата му осигурява емоционален и материален комфорт, като подтиснатите чувства към майката са свързани със защитен механизъм, който до голяма степен се нуждае от енергия и ако това състояние продължи, би довело до разцепване на психиката, дисоцииране на образа на майката, което неизменно би засегнало психиката на детето необратимо. С оглед това окръжният съд е приел, че декларираното от детето желание да остане при баща си е резултат на описаното от вещото лице отчуждаващо поведение на този родител, изключващо добри възпитателски качества у бащата, като е изтъкнато, че родителските качества са основен критерий по чл. 59, ал. 4 от СК за определяне положението на детето. Прието е, че нови мерки спрямо детето ще доведат до прогресиране на синдрома на родителското отчуждение и до разрушаване на връзката между него и майка му – във вреда и на двамата. Въззивният съд е намерил и че при преценката на основания въпрос по делото трябва да се съобрази и психичното състояние на майката, която очевидно е с по-ясно изразена чувствителност и емоционалност; че детето и родителите са оплетени в еднаква степен в един междучовешки проблем на отношенията; както и че вещото лице дава категорично становище, че проблемът ще се задълбочи, ако и двете страни продължават да преекспонират развода върху детето си; че като всяка жизнена криза разводът засяга непреодолени чувства и теми от миналото (преди брака), които чувства се добавят към моментните и обясняват интензивността на емоционалното изживяване и поведение. С оглед това, съдът е намерил, че „единственото ефективно лекарство” при тежкия синдром на родителско отчуждение у детето, е даване на родителските права на отчуждения родител, както и че уважаването на предявения по делото иск няма да постигне целените резултати, а и това не е най-добрият интерес на детето, защото по този начин окончателно ще се прекъсне връзката син – майка, която безспорно е необходима за дете в неговата възраст. Въззивният съд е приел и че „запазването на статуквото също не е панацея за създадения проблем”, ако двамата родители не осъзнаят грешките си и не поправят поведението си към детето и един към друг. В тази връзка и предвид заявеното от вещото лице при изслушването му, че в случаите на семейства, преминали през синдрома на родителско отчуждение, възвръщането в нормалността може да отнеме години или никога да не се случи, но зависи от техния избор, като гневът и безпокойството, преживени през целия процес на раздяла, показват тенденция на изчезване, щом децата се върнат в рутината на живота си, съдът е оценил като положителен факт, с цел преодоляване на кризата от детето, чрез връщане към старите навици, закупуването на жилище от родителите на майката в [населено място].
Предвид гореизложеното, въззивният съд е извел и крайния си извод по делото, че има изменение на част от обстоятелствата по чл. 59, ал. 4 от СК, но преценени с оглед интереса на детето, изменените обстоятелства не налагат промяна в титуляра на родителските права. Прието е и че като е извел друг правен извод и е уважил иска по член 59, ал. 9 от СК, първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт, и тъй като крайните правни изводи на двете инстанции не съвпадат, въззивната жалба се явява основателна и следва да се уважи, като решението на районния съд бъде отменено, а предявеният иск – отхвърлен.
Настоящият съдебен състав намира, че вторият и третият от изведените от касатора правни въпроси, не са обуславящи изводите на въззивния съд в обжалваното решение и не са от значение за изхода на спора по делото. По делото е прието заключение на съдебно-писхологичната експартиза, което е изключително подробно и компетентно изготвено; подробни са и обясненията на вещото лице при изслушването му пред съда. Въззивният съд е възприел изцяло изводите на експерта, без да е изразил „съмнения в годността или пълнотата” на заключението му, като е разрешил въпросите по делото, за които са били необходими специалните знания на вещото лице, именно в съответствие с изложеното от него по делото. Видно от мотивите към въззивното решение, те в голямата си част са основани на експертното заключение. В този смисъл, като не е допуснал служебно нова, допълнителна или разширена експертиза по делото, въззивният съд не е влязъл и в противоречие с практиката на ВКС, а напротив – съобразил се е с нея. По тези съображения, касационното обжалване не следва да се допуска по втория и третия от изведените от касатора правни въпроси, тъй като те не представляват общи основания за това по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като не са налице и наведените във връзка с тях допълнителни основания по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Първият правен въпрос в изложението на касатора, също не е разрешен от въззивния съд в противоречие, а при съобразяване с практиката на ВКС, и конкретно – с посочената от касатора, т. 19 от ТР № 1/04.01.2011 г. на ОСГК на ВКС. Преценката на въззивния съд относно правилността на първоинстанционното решение е не само допустима, а и задължителна. Именно в извършването на тази преценка, предвид оплакванията и доводите във въззивната жалба и съображенията в отговора на същата (наред със служебната преценка относно валидността и допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение) се състои същността на дейността на въззивния съд, като втора по ред съдебна инстанция по съществото на правния спор. Извършването на тази преценка може да се основава не единствено на констатацията за съвпадане, респ. – несъвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния. Наред с това, тази преценка може да се изразява и в посочване във въззивното решение на конкретните нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати от първоинстанционния съд – в отговор на оплакванията във въззивната жалба. Това обаче не прави дейността на въззивния съд контролно-отменителна (както неоснователно се поддържа от касатора в случая), след като в мотивите към въззивното решение той е обсъдил доказателствата по делото, установил е въз основа на тях релевантните факти, подвел ги е под приложимата според него правна норма и е извел по този начин своите правни изводи относно съществото на правния спор по делото. По тези съображения, касационното обжалване не следва да се допуска и по първия от изведените от касатора правни въпроси, тъй като не са налице наведените във връзка с него допълнителни основания по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира обаче, че четвъртият изведен от жалбоподателя правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. V, във вр. с т. ІІ от ППВС № 1/12.11.1974 г., съгласно които под „изменение на обстоятелствата” се разбират, както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при новото разрешение, като във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на по-рано взетите мерки, при която преценка следва да се изхожда изключително от интересите на детето.
По горните съображения, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но само по изведения от страна на касатора правен въпрос по приложението на чл. 51, ал. 4 и чл. 59, ал. 9, във вр. с чл. 59, ал. 4 от СК, а именно – относно преценката на изменението на обстоятелствата, като основание за промяна на мерките по упражняването на родителските права, и конкретно – на поведението на родителите и на останалите установени по делото причини, довели до категорично нежелание у детето да живее с родителя, на когото е било предоставено упражняването на родителските права с предходното съдебно решение.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 77.20 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 310/21.12.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 622/2012 г. на С. окръжен съд;
УКАЗВА на жалбоподателя И. М. Д. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 77.20 лв.; в противен случай касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.