2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 486
гр. София, 19.04. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети април през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1360 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадени от ищеца С. А. Б. и от ответника Прокуратура на Р. България (П.), касационни жалби срещу решение № 131/16.05.2011 г., постановено по гр. дело № 93/2011 г. на Великотърновския апелативен съд. С него, като е потвърдено решение № 238/12.11.2010 г. по гр. дело № 392/2010 г. на Шуменския окръжен съд, е осъден ответника П. да заплати на ищеца, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на незаконно обвинение в извършване на 17.04.1996 г. на престъпления по чл. 199, ал. 2, т. 3 и по чл. 346, ал. 1, б. „а” от НК, за които впоследствие е оправдан, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.07.2008 г. до окончателното й изплащане, като тази искова претенция е отхвърлена в останалата й част до пълния й предявен размер от 200 000 лв.; отхвърлени са изцяло и предявените от касатора-ищец срещу Разградския окръжен съд (РзОС) и срещу Варненския апелативен съд (В.), искове за заплащане на сумите от по 150 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от осъждане на наказание за извършване на престъпления по чл. 199, ал. 2, т. 3 и по чл. 346, ал. 1, б. „а” от НК и последващо оправдаване, претендирани на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
Ищецът С. А. Б. обжалва въззивното решение в отхвърлителните му части, а ответникът П. – в осъдителната му част. И двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете касационни жалби се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение. Никоя от насрещните страни по делото не е подала отговор на съответната касационна жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца С. А. Б., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат (доколкото може да се приеме, че такива са формулирани точно и ясно) следните два правни въпроса: 1) относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди; и 2) относно отговорността на съдилищата за продължителността на съдебния процес. Ищецът сочи допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка в изложението му се поддържа, че е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, „в която са присъждани по-високи по размер обезщетения”, но без да са посочени такива конкретни решения на ВКС. Изтъква се и че размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи на базата на критерия на обществото за справедливост, с оглед чл. 52 от ЗЗД, като размерът на търсеното от ищеца обезщетение се сочи като обусловен от продължителността на образуваното наказателно производство, тежестта на обвинението, вида на взетата мярка за неотклонение, степента на уронване престижа и доброто име в обществото и настъпилите в резултат на това негативни последици, степента и интензитета на негативните емоционални преживявания. По отношение на втория изведен в изложението му правен въпрос (относно отговорността на съдилищата за продължителността на съдебния процес), ищецът по никакъв начин не е аргументирал наличието на някое от посочените от него допълнителни основания по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Вместо това, в изложението му се изтъкват множество процесуални нарушения на ответните РзОС и В., довели до забавяне на наказателното производство.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната П. (предвид и уточняването и допълването му с „допълнително изложение” от 14.06.2011 г.), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните три правни въпроса: 1) относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди; 2) незаконно ли е упражнявана процесуална принуда – мярка за неотклонение „задържане под стража”, когато ищецът е оправдан само за част от обвиненията, по които мярката е била приложена; и 3) относно липсата на мотиви към въззивното решение за наличие на пряка причинна връзка между действията на прокуратурата и причинените на ищеца вреди. По отношение на първия от тези правни въпроси се поддържа, че той бил разрешен в противоречие с практиката на ВКС, „в която, при настъпили съществено по-сериозни вреди, са били присъждани по-ниски по размер обезщетения”. В тази връзка са посочени и представени (в преписи) следните решения: решение № 23/03.02.2009 г. по гр.д. № 816/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 78/10.02.2009 г. по гр.д. № 5920/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 148/11.02.2008 г. по гр.д. № 1518/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС и решение № 1305/06.01.2009 г. по гр.д. № 5736/2007 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., предвид което, това сочено от ответната П. допълнително основание за допускане на касационното обжалване следва да се квалифицира по т. 2 (а не по т. 1) на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). По отношение на втория правен въпрос, ответната П. поддържа, че същият е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона – чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но наличието на това допълнително основание за допускане на касационното обжалване не е аргументирано по никакъв начин в изложението на ответника П. (предвид и „допълнението” му). По отношение на третия правен въпрос се поддържа, че той бил разрешен в противоречие с т. 19 от тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС, т.е. навежда се допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка се поддържа, че от доказателствата по делото се установявало, че откроените като негативни последици – събития и състояния от живота на ищеца са произтекли от законно повдигнатото обвинение по чл. 399, ал. 2 от НК, а някои въобще не се намирали във връзка на обусловеност с действия и актове на прокуратурата, поради което следвало ясно да се отграничат и посочат вредите, възприети от въззивния съд като специално следствие от двете обвинения по чл. 199, ал. 2, т. 3 и по чл. 346, ал. 1, б. „а” от НК, и получилото се надлежаване на мярката за неотклонение „задържане под стража”, като се обоснове причинно-следствената им връзка с точно тези незаконосъобразни действия на прокуратурата.
За да постанови обжалваното решение в частта му по първия иск, предявен срещу П., въззивният съд, след подробно обсъждане на доказателствата по делото и установените от тях елементи на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (основанието на този иск, предявен срещу П.), при определяне размера на процесното обезщетение, е отчел следните правнорелевантни за това факти: Ищецът е бил обвинен в извършване на две престъпления: 1) престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или смърт (редакцията на чл. 199 от НК към ДВ, бр. 50/1995 г.), впоследствие изменена с предвидени наказания лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна; и 2) в престъпление по чл. 346, ал. 2, б. ”а” от НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода до пет години. Наказателното производство срещу ищеца, от привличането му като обвиняем до влизане на сила на присъдата, с която е оправдан по тези две обвинения, е продължило 11 години и 2 месеца. Периодът от 1 година и 16 дни, през които задържането му под стража (продължило общо 3 години и 16 дни) се явява незаконно, като за останалите 2 години задържането му е зачетено при изтърпяване на наказанието, наложено му за престъплението по чл. 339, ал. 2 от НК, за което е осъден с влязла в сила присъда. Преди обвиняването му ищецът не е бил осъждан, имал е наложено административно наказание по чл. 78а от НК. Преживените негативни страдания от повдигнатите му обвинения и задържането: в затвора отслабнал с 20 кг, бил нервен, избухлив, подтиснат, трудно общувал, от затвора излязъл с влошено състояние на зъбите. С публикациите в местната преса повдигнатите обвинения станали достояние на обществото в региона и ищецът имал лошата слава на въоръжен обирджия. Преустановяване на развивания преди задържането бизнес и невъзможността да го развие отново след излизането си от затвора. Степента на отражението, което фактът на повдигнатите му и поддържани обвинения по чл. 199, ал. 2, т. 3 от НК и по чл. 346, ал. 2, б. ”а” от НК, както и на задържането му е имало сред неговите близки, познати, приятелите, семейството. Свидетелите установяват, че ищецът е прекъснал връзките с приятелите и семейството си, децата му се отдръпнали от него, отношенията със съпругата се влошили, а след излизането му от затвора, те се разделили. Въззивният съд е приел, че повдигнатите обвинения, и преди всичко обвинението за тежкото престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3 от НК, в известна степен са допринесли за прекъсване на отношенията с приятелите, съпругата и децата, като изрично е приел, че за това прекъсване от друга страна следва да се има предвид, че причина е и другото обвинение по чл. 339, ал. 2 от НК, за което ищецът е бил осъден с влязла в сила присъда и му е било наложено наказание от две години лишаване от свобода. Апелативният съд е приел и че за прекъсването на отношенията със съпругата е допринесло и обстоятелството, че ищецът, както преди задържането, така и след изменението на мярката за неотклонение „задържане под стража” в „подписка” и освобождаването му, е поддържал връзка с друга жена – свидетелката Д. Х..
С оглед всички гореизложени обстоятелства и като се е позовал на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд е намерил, че дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди следва да се определи в размер на 20 000 лв., която сума ответникът П. е осъдена по делото да заплати на ищеца, ведно със законната лихва, считано от 16.07.2008г., когато е влязла в сила оправдателната присъда, до окончателното изплащане. Въззивният съд е приел, че няма основание за присъждане на обезщетение в по-голям размер, както се претендира от ищеца, тъй като няма данни да се претърпени от него вреди в по-голям размер.
Въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че в случая се касае до частично оправдаване, при която хипотеза според задължителната съдебна практика – т. 11 от тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС (ТР № 3/22.04.2005 г.), при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден ищецът, съответно с тези, за които е оправдан. В тази връзка, въззивният съд е взел предвид, че ищецът е оправдан по две обвинения, при посочените по-горе наказания, които НК предвижда за всяко едно от тях, като е съобразил и обстоятелството, че в хода на воденото срещу него наказателно производство срещу него има повдигнато и друго обвинение, извън двете обвинения, за които е бил оправдан, а именно – обвинението по чл. 339, ал. 2 от НК, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода от три до осем години, и по което обвинение ищецът е бил признат за виновен и осъден на наказание лишаване от свобода от две години с влязлата в сила на 16.07.2008 г. присъда. Взел е предвид и че престъплението, за което ищецът е осъден, е значително по-леко наказуемо в сравнение с обвинението по чл. 199, ал. 2, т. 3 от НК, за което е бил оправдан; а обвинението за престъплението по чл. 346, ал. 2, б. ”а” от НК, за което ищецът също е бил оправдан, е по-леко наказуемо от престъплението, за което е бил осъден. Изрично е отчел е и че установената продължителност на наказателното преследване и постановената мярка за неотклонение „задържане под стража” по отношение на ищеца се отнасят и за обвинението по чл. 339, ал. 2 от НК, по което той е признат за виновен и осъден. Като е отчел частичното осъждане на ищеца и останалите обстоятелства по делото, посочени по-горе, въззивният съд е приел, че няма основание да се определи обезщетение в по-голям размер, както и че при определяне размера на обезщетението първостепенният съд също се е съобразил с цитираната от въззивния съд съдебна практика (т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г.).
За да отхвърли исковете с правни основания чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, предявени срещу РзОС и В., въззивният съд е споделил (съгласно чл. 272 от ГПК) съображенията на първоинстанционния съд, че отговорността за вреди от осъждане на наказание по НК, когато лицето бъде оправдано, по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, възниква само при наличие на влязла в сила присъда, с която лицето е признато за виновно и осъдено на наказание по НК, и когато по реда на извънредните способи за отмяна (възобновяване на наказателното производство – чл. 419-426 от НПК) присъдата бъде отменена и бъде постановена оправдателна присъда. В тази връзка е съобразено, че в конкретния случай РзОС и В. са постановявали осъдителни присъди, съответно потвърждавали такава, по отношение на ищеца, но тези присъди не са влезли в сила, тъй като по реда на инстанционния контрол са били отменяни от горната съдебна инстанция – ВКС. С оглед на това е прието, че в този случай съдилищата не носят отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, каквито са предявените по делото искове срещу РзОС и В..
Видно от така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ срещу П., в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, вида на взетата мярка за неотклонение, продължителността на задържането под стража; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведения, както от ищеца, така и от ответника първи правен въпрос относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ срещу П., не е налице никое от сочените от ищеца и от ответника П. допълнителни основания, съответно – по т.т. 1 и 3, респ. по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, за допускане на касационното обжалване по този правен въпрос относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди.
Видно от цитираните мотиви на въззивния съд, последният стриктно се е съобразил и конкретно с т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г., съгласно които обезщетение за вреди се дължи и в случай на частично оправдаване, при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди; като обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, съгласно чл. 52 от ЗЗД, като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан; и като обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“. В случая въззивният съд, излагайки подробни мотиви за това, е съобразил броя и тежестта на предвидените в НК наказания по двете повдигнати от прокуратурата срещу ищеца обвинения по чл. 199, ал. 2, т. 3 и по чл. 346, ал. 1, б. „а” от НК, като ги е съпоставил с тежестта на престъплението по чл. 339, ал. 2 от НК, за извършването на което ищецът е признат за виновен и осъден с влязлата в сила присъда. В тази връзка въззивният съд подробно е обсъдил и обусловеността на приетите за установени по делото процесни неимуществени вреди за ищеца, от наказателното преследване във връзка с повдигнатите и поддържани от прокуратурата две обвинения (и най-вече от това по чл. 199, ал. 2, т. 3 от НК, като по-тежко), по които ищецът е оправдан – от една страна, и от наказателното преследване за извършеното от ищеца престъпление, за което той е осъден – от друга страна; като същевременно – при обсъждането на тази причинна връзка, въззивният съд е отчел и другите странични фактори (като например поддържаната от ищеца извънбрачна връзка), които също са допринесли за настъпването на процесните неимуществени вреди. Също в тази връзка, въззивният съд изрично е отчел и че постановената спрямо ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража” с обща продължителност 3 години и 16 дни е взета, както по повод обвиненията, по които той е оправдан, така и по повод престъплението, за което той е осъден на 2 години лишаване от свобода. Именно с оглед зачитането от наказателния съд на задържането при изтърпяване на това наложено на ищеца наказание, въззивният съд е приел, че е незаконно задържането само за останалия период от 1 година и 16 дни, което е в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в цитираните т. 13, във вр. с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г.
От горното следва, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване и по втория и третия от посочените в изложението на ответната П. правни въпроси: незаконно ли е упражнявана процесуална принуда – мярка за неотклонение „задържане под стража”, когато ищецът е оправдан само за част от обвиненията, по които мярката е била приложена; и относно липсата на мотиви към въззивното решение за наличие на пряка причинна връзка между действията на прокуратурата и причинените на ищеца вреди. Първият от тези два правни въпроса е разрешен от въззивния съд в съответствие с посочената задължителна практика на ВКС, поради което не е налице соченото във връзка с него допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване; още повече, че ответникът по никакъв начин не е обосновал и аргументирал в изложението си (и в допълнението към него) наличието на това допълнително основание. Предвид посочените подробни мотиви на въззивния съд досежно причинната връзка между процесните неимуществени вреди за ищеца и повдигнатите от прокуратурата обвинения срещу ищеца и задържането му под стража, последният посочен от ответната П. правен въпрос не е разрешен в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., както неоснователно се поддържа от този касатор.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и по втория изведен в изложението на ищеца правен въпрос – относно отговорността на съдилищата за продължителността на съдебния процес. Този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с константната задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, която е намерила израз в решение № 345/27.05.2010 г. по гр.д. № 5076/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 316/20.04.2010 г. по гр.д. № 503/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 479/09.12.2011 г. по гр.д. № 1684/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 32/21.09.2010 г. по гр.д. № 3137/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В тях еднозначно е прието, че отговорността за вреди от осъждане на наказание по НК, когато лицето бъде оправдано по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, възниква само при наличие на влязла в законна сила присъда, с която лицето е признато за виновно и е осъдено на наказание по НК, и по реда на извънредните способи за отмяна е признато за невиновно и е оправдано. Само в тази хипотеза съдът отговоря за вреди по посочения текст. Когато постановената осъдителна присъда е отменена по реда на инстанционния контрол (какъвто е и настоящия случай) съдът не отговаря по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. При отменена осъдителна присъда от по-горестоящия съд по реда на инстанционния контрол, т.е. преди присъдата да е влязла в сила, отговорността за незаконно обвинение в извършване на престъпление може да се ангажира на правозащитните органи по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, но не и на съда, тъй като за деянията по отношение на които е повдигнато обвинение ищецът е оправдан, като в този случай съдът може да отговаря само солидарно с други правозащитни органи по т. 2 на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ. Такъв иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за солидарно осъждане на П. с РзОС и В. по настоящото дело, обаче не е предявен (в този смисъл – също решение № 345/27.05.2010 г. по гр.д. № 5076/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС). Отделно от това, неизлагането на никакви обосновка и аргументи от ищеца за наличие на посочените от него допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по отношение на този изведен от него правен въпрос, също само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване по този въпрос.
Предвид всичко гореизложено, тъй като не са налице сочените и от двамата жалбоподатели общи и допълнителни основания за това, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 131/16.05.2011 г., постановено по гр. дело № 93/2011 г. на Великотърновския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.