2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 474
гр. София, 17.07. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети юли през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 2857 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 130, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на О. Р. П. срещу определение № 270/20.03.2013 г., постановено по частно гр. дело № 297/2013 г. на Русенския окръжен съд. С него е потвърдено определение (имащо характера на разпореждане) № 1398/18.02.2013 г. по гр. дело № 511/2013 г. на Русенския районен съд (Р.), с което е върната, на основание чл. 130 от ГПК, исковата молба на жалбоподателя срещу В. П. П. и е прекратено, образуваното по тази искова молба, производство по същото първоинстанционно гр. дело.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на въззивното определение.
В представеното от страна на жалбоподателя, писмено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, се съдържат следните седем формулировки, сочени като правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно: 1) „Допуснал ли е нарушение въззивният съд, представляващо неспазване разпоредбите на чл. 56 КРБ, чл. 2 ГПК и чл.124 ГПК, като е възприел с определението си, че не е налице субективно материално право, което да обуславя правото на иск на жалбоподателя, респ. не е налице граждански спор, който да бъде разрешен със сила на пресъдено нещо, въпреки че е допуснал, че с действията си ответницата действително нарушава фактически лични права на жалбоподателя възпрепятства упражняването режима му на лични отношения с детето им, определен с влязло в сила съдебно решение?”; 2) „Допуснал ли е нарушение въззивният съд, като е постановил в определението си, че при наличие на влязло в сила решение, с което е определен режим на лични отношения на жалбоподателя със сина му, единственият път за защита на този режим срещу действия на ответницата, целящи възпрепятстването му, е изпълнителното производство?”; 3) „Допуснал ли е нарушение въззивният съд, като без да направи задълбочен анализ на повода, обосновал предявения иск и на изчерпаната възможност на жалбоподателя да получи защита на правото си на лични отношения със сина си – неуспешно, фактически е постановил, че жалбоподателят е загубил безвъзвратно правото си на 20 дни режим на лични отношения със сина си, предвидени за лятото на 2012г., съгласно влязъл в сила съдебен акт?; 4) Допуснал ли е нарушение въззивният съд като е мотивирал определението си чрез препращане към
мотивите на първаинстанционното определение, без да обсъди и да даде становище по конкретните основания за предявяване на ищцовите претенции, развити в жалбата, а именно: гарантиране правото му да вижда сина си за в бъдеще, като се парират всякакви незаконосъобразни и неоснователни опити в тази връзка от страна на ответницата: А) неведението, в което ответницата държи жалбоподателя, относно периода и продължителноспа на платения й годишен отпуск; Б) липсата на правна регламентация за компенсиране на пропуснат режим на лични отношения в българското право, която поражда интерес у жалбоподателя да се установи от съда действителното правно положение чрез приложение разпоредбите на чл. 5 ГПК, във вр. с чл. 46, ал. 2 ЗНА; В) практическата невъзможност която и да било от предявените ищцови претенции да бъде удовлетворена в рамките на изпълнителения процес, тъй като съдебните изпълнители не разполагат с правомощието да пристъпят към извършване на принудително предаване на дете за осъществяване режим на лични отношения, при наличие на представен болничен лист от страна на родителя, упражняващ родителските права, нито да задължат родителят упражняващ родителските права да заявява информацията, касаеща периода и продължителноспа на платения си годишен отпуск за следващата календарна година до края на текущата година, нито да го задължат да компенсира родителя, имащ право на режим на лични отношения с детето, който режим е пропуснат по вина на първия родител (упражняващ родителските права)?; 5) Допуснал ли е нарушение въззивният съд, като не се е произнесъл по възраженията на жалбоподателя срещу последното изречение в определението на първаинстанционния съд „а доколко е съобразено с най добрия интерес на детето, който би следвало да е водещ в упражняването на процесуалните права от страна на неговите родители, е отделен въпрос“, което изречение е израз на субективно отношение към спор, който Р. изначално отказва да постави за разглеждане като недопустим, и не е ли резултат това отношение на вече формулирано у съда убеждение по повдигнат пред него от същите страни въпрос в друго производство (макар и неразрешено с влязло в сила решение по гр.д. N 2392/2012г. на Р.. 1 гр.с.) и не представлява ли сериозно съмнение за безпристрастността на първоинстанционния съд?”; 6) Допуснал ли е нарушение въззивният съд, като не се е произнесъл по възраженията на жалбоподателя срещу мотивите на състава на първаинстанционния съд за липса на основания за отвод, предвид факта, че преди това други два състава са преценили, че са налице законните предпоставки за промяна на местната подсъдност в производства, по които страна е ответницата, с оглед на факта, че освен в жалбата срещу определението за прекратяване на производството, жалбоподателят не разполага с възможност да обжалва разпореждането, с което съдебният състав е отказал да се отведе?”; и 7) Допуснал ли е нарушение въззивният съд, като не се е произнесъл по възраженията на жалбоподателя, че с определението за прекратяване на производството, респ. с действията на ответницата, nредизвикали инициирането на nроцеса, се ограничават незаконосъобразно най- вече правата и интересите на сина му, което всъщност е най- важният въnрос, касаещ nринциnите за найдобър интерес на детето, за отговорното родителство и за законовата защита на nравото на лични отношения с детето си, с която следва да разnолага всеки родител, срещу възnреnятстването на тези лични отношения от страна на другия родител, посредством средства, като оnисаните в исковата молба?”.
Жалбоподателят поддържа, че така формулираните от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като в тази връзка сочи: „Отговорът на тези въпроси ще доведе до точното прилагане на закона чрез запълване на съществуващи в него празноти, а също и до развитие на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, както и до постановяване на съдебна практика в областта на проблеми от семейното право, засягащо упражняването на родителски права и режима на лични отношения”. В изложението се поддържа се и че обжалваното определение „…е порочно, тъй като в действителност противоречи на практиката на ВКС и е решавано противоречиво от съдилищата, в който смисъл са определение № 311/19.09.2012 г. на ВКС по гр.д. № 488/2012 г., І г.о. и определение № 189/13.10.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1247/2010 г., ІІІ г.о., ГК”.
Ответницата В. П. П., в отговора на частната касационна жалба поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, като излага съображения, че липсва изведен от жалбоподателя правен въпрос, който да има отношение към съображенията на въззивната инстанция за постановяването на атакувания резултат, както и че не са налице предпоставките (допълнителните основания) по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Излага и съображения за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на направените разноски в настоящото производство.
В обстоятелствената част на исковата си молба, жалбоподателят е изложил твърдения, че ответницата, включително след намесата на съдебен изпълнител по образувано от него изпълнително производство, препятства осъществяването на определения с влязло в сила съдебно решение, режим на лични отношение между жалбоподателя и малолетното дете на двете страни К. О. П., родено на 01.05.2009 г. В петитума на исковата молба са формулирани следните четири искания към съда: 1) „да осъди ответницата да му предаде сина му К. за периода от 20 дни, представляващ компенсация за неосъществения режим на лични отношения с него през лятото на 2012 г. по вина на ответницата, заедно с летния режим през 2013 г., общо в размер на 40 дни, независимо от периода и продължителността на платения годишен отпуск на ответницата, алтернативно – съдът да постанови осъществяването на неосъществения за лятото на 2012 г. режим, по негова преценка”; 2) „да осъди ответницата до края на всяка календарна година, докато упражнява родителските права върху детето, да го информира в писмен вид за периода и продължителността на платения си годишен отпуск за следващата календарна година, с който да може да се съобразява при осъществяване на режима на лични отношения със сина си”; 3) „да признае за установено, че при възпрепятстване контактите му с детето от страна на ответницата, последната му дължи компенсиране на пропуснатия не по негова вина режим на лични отношения, независимо от сезона и отпуските на ответницата; и 4) „да задължи ответницата да не възпрепятства контактите му със сина му, определени с влязлото в сила решение по гр. дело № 3133/2011 г. на Р., в случаите, когато разполага с болничен лист, според който детето не е хоспитализирано”. Първоинстанционният съд е намерил така предявените „искове” за процесуално недопустими, предвид което е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото.
За да достигне до същия извод и за да потвърди разпореждането на първоинстанционния съд, въззивният съд е изложил съображения, че принципът, регламентиран в чл. 2 от ГПК задължава съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, както и че личните и имуществени права, установени със закон и гражданският процес, като задължение на съда да разреши със сила на пресъдено нещо конкретен правен спор, се намират във функционална връзка и обусловеност, предвид което в полза на ищеца следва да е налице накърнено или застрашено установено от закона субективно материално право, за да възникне в полза на същия процесуалното право на иск, респ. задължение за съда да го разгледа и разреши. Окръжният съд е приел, че в конкретния случай жалбоподателят-ищец е получил защита на личните си права, в качеството си на баща на малолетното дете, с влязлото в сила съдебно решение, с което е бил определен режим на лични отношения. Изложени са и съображения, че при липсата на доброволно изпълнение от страна на другия родител, на определения със съдебен акт режим на лични отношения, в полза на жалбоподателя са налице правото да образува изпълнително производство и да потърси изпълнение на решението по реда на чл. 528 и чл. 529 от ГПК, в които правни норми са посочени и действията, които са в правомощията на съдебният изпълнител да извърши в случаите, в които родителят не оказва съдействие за изпълнение на задължението си да предаде детето. Прието е, че посочените в исковата молба на жалбоподатиеля, действия от страна на ответницата попадат в приложното поле на тези правни норми, и по същността си представляват действия, свързани с изпълнението на влязлото в сила съдебно решение, както и че същите не сочат в полза на жалбоподателя да е възникнало ново субективно материално право, различно от вече признатото му от съда, право на лични отношения с детето К., и не обуславят наличието на правен спор, по който съдът да дължи произнасяне и то по претендирания от жалбоподателя начин. В заключение въззивният съд е приел, че в полза на жалбоподателя не е налице твърдяно субективно материално право, което да обуслови право на иск, респ. не е налице граждански спор, който да бъде разрешен със сила на пресъдено нещо.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая не са налице основания за допускане на касационното обжалване, по следните съображения:
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на частното гр. производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно задължителните указания и разясненията по приложението на процесуалния закон, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да е ясно и точно формулиран от жалбоподателя, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението му, а може само да го уточни и конкретизира. Правните въпроси, представляващи общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускането на касационното обжалване, са различни от основанията за касационно обжалване (т.нар. „касационни основания”) по чл. 281 от ГПК, които жалбоподателят навежда с касационната си жалба, респ. – с частната си касационна жалба, като оплаквания за нищожност, недопустимост или неправилност на обжалвания акт на въззивния съд.
Предвид задължителните за съда указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, депозираното в случая по делото писмено изложение на жалбоподателя по никакъв начин не съдържа извеждане и формулировка на материалноправни или процесуалноправни въпроси, представляващи общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Самите формулировки в изложението, макар и във въпросителна форма, но всяка от тях започваща с израза „допуснал ли е нарушение въззивният съд”, преповтарят и доразвиват, наведените с частната касационна жалба, оплаквания на жалбоподателя за неправилност на въззивното определение, поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тези формулировки по своята същност могат да бъдат основания за касационно обжалване (касационни основания) по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Тези оплаквания на касатора за неправилност на определението на въззивния съд не са и не могат да бъдат предмет на обсъждане от ВКС, ако не са налице, както в случая, надлежно изведени и формулирани общи и допълнителни основания за допускането на касационното обжалване.
Също съгласно т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
В случая не е налице основание за допускане на касационното обжалване, и предвид задължението на съда служебно да следи за интересите на ненавършилите пълнолетие деца. За да достигне до извода си за процесуалната недопустимост на предявените от жалбоподателя искове, въззивният съд е разрешил процесуалноправните въпроси относно дължимата от съда защита на субективни граждански права, относно съотношението между съдебното исково производство и изпълнителното производство, както и относно приложното поле на разпоредбите на чл. 528 и чл. 529 от ГПК в случай на липса на доброволно изпълнение на влязло в сила решение относно режима на лични отношения между родител и ненавършило пълнолетие дете, в пълно съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 и чл. 274, ал. 3 от ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че и самият жалбоподател не сочи конкретни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и чл. 274, ал. 3 от ГПК, респ. – представляващи задължителна за въззивните и първоинстанционните съдилища съдебна практика, в които да е прието нещо различно от това, което е прието в мотивите към обжалваното определение.
Посочените в изложението, определение № 311/19.09.2012 г. по гр.д. № 488/2012 г. на І-во гр. отд. на ВКС и определение № 189/13.10.2010 г. по гр.д. № 1247/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, с които член на съдебния състав, респ. – целият съдебен състав на ВКС са се отвели от разглеждането на конкретното дело, не представляват такава задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито пък е налице противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Такива въпроси, свързани с основание за отвод на съдебния състав, не са и обсъждани в мотивите към обжалваното определение. Такива въпроси са и без значение за изхода на делото, тъй като жалбоподателят-ищец не е искал отвод на състава на въззивния съд, а пред първоинстанционния съд е искал (което искане се поддържа и в частната касационна жалба) делото да бъде разгледано в съдебен район, различен от този на русенските районен и окръжен съд, което е възможно единствено в хипотезата на чл. 23, ал. 3 от ГПК (ако поради отвеждане на съдии разглеждането на делото в съответния съд е невъзможно), до която хипотеза в случая не се е стигнало и каквато хипотеза не е налице.
Въззивният съд не е препращал и към мотивите на първоинстанционния съд, както също се сочи в едната от формулировките в изложението на жалбоподателя.
К. по никакъв начин не е навел и конкретни аргументи във връзка с твърдяното от него допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК
В заключение – касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с 274, ал. 3 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 4 от ГПК, касаторът-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, претендиарните и направени от нея разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция по делото, в размер 650 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 270/20.03.2013 г., постановено по частно гр. дело № 297/2013 г. на Русенския окръжен съд;
ОСЪЖДА О. Р. П. да заплати на В. П. П. сумата 650 лв. (шестстотин и петдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.