6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 327
София, 01.04.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 998 по описа за 2016 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени против въззивно решение № 179/10.11.2015 г., постановено от Варненския апелативен съд по въззивно гр.д. № 408/2015 г. в частта, с която П. … е осъдена да заплати на Р. И. Р. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, в размер на 7 000 лв. и е отхвърлил иска за разликата до 15 000 лв.
Ищецът Р. И.Р., чрез адв. Д. Д. от АК Д., обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска му за разликата над 7 000 лева до 15 000 лева. Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД и необоснованост в извода за наличие на причинноследствена връзка между заболяването на ищеца и обвинението му в извършване на престъпление.
Насрещната страна не е отговорила по жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Ответникът П. … обжалва въззивното решение в частта, с която искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди е уважен за сумата от 7 000 лева, тъй като намира тази стойност за прекомерно висока и несъответстваща на обществено-икономическите условия на живот. Оплакванията са за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.
Насрещната страна по жалбата Р. Р., не е подал отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, а към касационната жалба на Р. – и копия на съдебните актове, на които се позовава касаторът, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, за да се произнесе, установил, че с постановление от 04.08.2008 г. по ДП № 49/2008 г., по описа на РПУ Албена, Р. Р. е привлечен като обвиняем за извършено на 03.06.2008 г., в качеството на длъжностно лице, престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, във връзка с чл. 201 НК и чл. 20, ал. 4 НК. Наложена му е мярка за неотклонение „подписка“. На 20.06.2008 г. му е връчена заповед, с която е дисциплинарно уволнен. Срещу Р. и съпругата му е образувано НОХД № 26/2009 г. по описа на Районен съд Балчик за това, че на 03.06.2008 г. участвал в подготовка и осъществяване на длъжностно присвояване на хранителни продукти – собственост на дружеството на работодателя на Р. – [фирма]. В хода на наказателния процес са постановени три поредни осъдителни първоинстанционни присъди. С решение № 7/04.03.2014 г., постановено по ВНОХД № 421/2013 г. по описа на Добрички окръжен съд, потвърдено с решение № 186/09.05.2014 г. на ВКС, присъдата на първоинстанционния съд е отменена, а обвиняемите са оправдани.
Съдът приел, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ. На Р. са причинени неимуществени вреди – стрес, чувство за унижение и накърнено достойнство, семейни проблеми и трудности в започване на нова работа. Въззивната инстанция установила, че във връзка с наказателното дело са публикувани две статии в печатни издадения, но имената на Р. са изписани с инициали. Установено е също така, че той страда от хронично заболяване – диабет тип две и при анализ на съдебната експертиза и обясненията на вещото лице съдът е заключил, че липсва пряка причинноследствена връзка между заболяването и обвинението. Отчетено е обаче, че последното е рисков фактор и се е отразило върху развитието му. Така е съобразено и чистото съдебното минало на Р., личността и начина му на живот, което е допринесло за засилване на негативните последици по отношение на душевното му състояние. В заключение съдът приел, че справедливото обезщетение за причинените неимущетвени вреди е в размер на 7000 лв. Посочил е, че при определянето му е отчел продължителността на наказателното производство, тежестта на предвиденото наказание за повдигнатото обвинение, средата и личността на пострадалия, наложената мярка за неотклонение, вида и интензитета на страданията и отражението в емоционален, личностен и професионален план. Съдът е приел, че обезщетение в размер над 7 000 лв. няма да съответства на общоприетото разбиране за справедливост, а и би довело до неоснователно обогатяване.
Ищецът – касатор Р. обосновава допускане на касационно обжалване със следните правни въпроси: как следва да се прилага принципът за справедливост, установен с чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди; кои са обективните критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди; кои факти и обстоятелства са значими и кои не при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост; следва ли да се приеме, че ако настъпилият вследствие на наказателното преследване диабет е в лека форма, то това е критерий, който определя по-нисък размер на обезщетяване.
Въпросите са от значение за постановения резултат (с изключение на последния), но не се установява допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Решение № 153/10.05.2012 г. на Върховния касационен съд по гр.д. № 489/2011 г., с което е изяснено, че конкретни обстоятелства – тежест на обвинение, липсата на съдопроизводствени действия през продължителни периоди от време, през които пострадалият е бил задържан, имат отношение към прилагане принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, съставлява задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В съответствие с това тълкуване и въззивният съд в обжалваното решение е отчел тежестта на повдигнатото на Р. обвинение, а също, както принципно е застъпено в акта по чл. 290 ГПК, е отчел онези обективно установени обстоятелства, които в конкретния случай са повлияли върху нематериалните вреди на пострадалия и на техния интензитет.
От другите представени към изложението съдебни актове единствено решение № 119/24.04.2015 г. на Добричкия окръжен съд по гр.д. № 124/2015 г. съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – въззивното решение е влязло в сила, тъй като не е допуснато до касационно обжалване, видно от определение по гр.д. № 3623/2015 г. на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение. Няма данни въззивно решение № 46/06.06.2013 г. на Бургаския апелативен съд по въззивно гр.д. № 102/2013 г. да е влязло в сила и не може да служи като доказателство за наличие на противоречива съдебна практика, както е изяснено в ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Независимо дали част от приложените решения попадат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 или на т. 2 ГПК, то в тях не се съдържат противоречия при разрешаване на поставените в изложението правни въпроси, като и в обжалваното решение съдът не е постановил нещо различно. Следва да се посочи, че съществува трайна, многобройна и непротиворечива, задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК, която е изцяло съобразена от въззивния съд – принципът за справедливост, установен с чл. 52 ЗЗД, както е указано още в Постановление № 4/23.12.1968 г. на П. РБ изисква от съда да извършва преценка на всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, от които се гради заключение за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, като в Постановлението са примерно изброени някои от тях. Специално по исковете с правно осн. чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдебната практика е установила, че други такива обстоятелства са личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот, ценностна система и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност на обвинението; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, не само по искове с правно осн. чл. 2 ЗОДОВ, за база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, намерили израз в съдебната практика при сходни хипотези. Не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде и източник на обогатяване за пострадалия, като следва да се отчита това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното.
Относно въпроса дали настъпил, вследствие на наказателно преследване, диабет в лека форма определя по-нисък размер на обезщетяване на претърпени неимуществени вреди, следва да се посочи, че въззивната инстанция не е намерила пряка причинноследствена връзка между установеното заболяване и обвинението, а е посочила, че наказателно преследване, следва да се отчете, като един от множеството фактори, които са повлияли върху регулирането на нивото на кръвната захар на Р.. В съответствие с трайноустановената съдебна практика по чл. 290 ГПК въззивният съд е преценил вида на заболяването и формата (тежестта) на развитие и възможното лечение, именно като конкретни обстоятелства, носещи обективни характеристики, от които се гради заключение за причинените морални вреди, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на пострадалия. Върховният касационен съд многократно е изяснявал също, че справедливостта не допуска обезщетение за установено заболяване, ако то не е в пряка причинноследствена връзка с обвинението, но следва да се отчита, ако се е повлияло от причинения във връзка с наказателното преследване стрес.
В заключение не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищеца Р. Р..
По касационната жалба на ответника по иска – П….:
Уточнени от касационната инстанция, поставените в изложението правни въпроси, с които страната обосновава допускане на касационно обжалване са: въззивният съд длъжен ли е да изложи собствени мотиви и как следва да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, ако липсват конкретни обстоятелства, които обуславят тези вреди и значението им за възприетия паричен еквивалент на настъпилите последици.
Въпросът за мотивиране на въззивния съдебен акт не е разрешен в противоречие с указанията на ППВС № 4/1968 г. на ВС и ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС по т.д. № 1/2000 г., т.19. Въззивният съд е изложил мотиви за приетите от него, като съд по съществото на спора, факти и правни изводи; изразил е ясно и точно волята си, като сам е обсъдил всички събрани по делото и в двете инстанции доказателства, доводи и възражения на страните.
Въпросът за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, ако липсват конкретни обстоятелства, които обуславят тези вреди, е неотносим към постановеното от въззивния съд. Той подробно и ясно е установил обстоятелствата, имащи отношение към вида, интензитета и продължителността на причинените от незаконното обвинение неимуществени вреди и както стана ясно по-горе е приложил чл. 52 ЗЗД съобразно трайно установената задължителна съдебна практика по тълкуване на правната норма.
В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по касационната жалба на ответника по иска – П. ….
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 179/10.11.2015 г., постановено от Варненски апелативен съд по в.гр.д. № 408/2015 г. в частта, с която П. … е осъдена да заплати на Р. И. Р. обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, в размер на 7 000 лв. и е отхвърлил иска за разликата до 15 000 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: