2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 909
гр. София, 25.07. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 193 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Н. К. срещу решение от 01.07.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 1168/2010 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, при постановени частична отмяна и частично оставяне в сила на решение от 15.04.2009 г. по гр. дело № 4936/2007 г. на Софийския районен съд, като краен резултат са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу М. на отбраната, искове с правни основания чл. 224 от ЗОВСРБ (отм., в редакциите до 01.01.2006 г.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата 6 160.46 лв. – неизплатена част от възнаграждение по договор за кадрова военна служба за периода 01.01.2002 г. – 31.12.2005 г. и сумата 2 392.80 лв. – мораторна лихва за забава за периода 01.02.2002 г. – 19.06.2007 г., като в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното М. на о (МО) не е подало отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два (уточнени от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) материалноправни въпроса, а именно: 1) може ли държавата, като гражданско-правен субект и страна по договор за кадрова военна служба, да изменя едностранно посредством закон свое облигационно задължение за заплащане на възнаграждение на военнослужещ, респ. – да променя самоволно договорната клауза, уреждаща начина на формиране размера на това възнаграждение; и 2) кои от материалноправните норми на § 11 от ПЗР на ЗДБРБ за 2004 г. (отм.) и § 11 от ПЗР на ЗДБРБ за 2005 г. (отм.) – от една страна, и на чл. 224, ал. 2 от ЗОВСРБ (отм., в редакциите до 01.01.2006 г.) – от друга страна, са в съотношение на специална към обща правна норма, при приложението им спрямо договора за кадрова военна служба, и конкретно – относно базата за изчисляване на възнаграждението на военнослужещ. По отношение на първия правен въпрос жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 7/10.04.2001 г. по конст. дело № 1/2001 г. на Конституционния съд (КС). По отношение на втория правен въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че по този правен въпрос няма съдебна практика, от него зависи изхода на делото и той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, следва да е включен в предмета на спора по конкретното дело, да е разрешен в обжалваното въззивно решение и да е обусловил правните изводи на въззивния съд, и следва да е от значение за изхода спора по делото.
В случая, първият изведен в изложението на касатора материалноправен въпрос не е разрешен с обжалваното въззивно решение, не е обусловящ правните изводи на въззивния съд и не е от значение за изхода спора по делото.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че договорът за кадрова военна служба, на който касаторът-ищец основава паричните си претенции по делото за заплащане на неплатена дължима част от възнаграждението му и за обезщетение за забава, е сключен и е породил облигационни правоотношения по повод процесното възнаграждение между страните по делото: касатора – кадрови военнослужещ и ответното М. на о (МО). СГС е приел и че последното не дължи на жалбоподателя-ищец, претендираното от него възнаграждение, тъй като е изплатен пълният дължим размер на същото, определен законосъобразно от ответното министерство – в съответствие с § 11 от ПЗР на ЗДБРБ за 2004 г. (отм.) и § 11 от ПЗР на ЗДБРБ за 2005 г. (отм.). В тази връзка въззивният съд е приел и че тези две правни норми са специални по отношение на общата норма на чл. 224 от ЗОВСРБ (отм., в редакциите до 01.01.2006 г.) и изключват приложението на последната.
Видно от горното, държавата, в качеството си на гражданскоправен субект, не е страна по процесния договор за кадрова военна служба и по облигационните правоотношения по повод процесното възнаграждение, страни по които са касаторът-ищец и ответното МО, като последното е самостоятелно юридическо лице – гражданскоправен субект, различен от държавата. Поради това, въззивният съд по никакъв начин не е обсъждал и приемал в решението си държавата да има каквото и да било облигационно задължение към касатора-ищец за заплащане на възнаграждение, респ. не е обсъждал и разрешавал с решението си, и тя да е изменяла със закон такова свое облигационно задължение, нито клаузи от процесния договор за кадрова военна служба, каквато е постановката на първия материалноправен въпрос, изведен от касатора. В случая изобщо и не стои въпрос за изменяне на този договор със закон, а е налице промяна по законодателен път на базата за формиране размера на възнаграждението на военнослужещите, което възнаграждение и начинът на формирането му, поначало са нормативно установени – регламентирани са със закони и подзаконови нормативни актове, както при всяко друго възнаграждение, което се дължи на лица, заети и полагащи труд в бюджетната сфера.
По горните съображения, първият изведен от касатора материалноправен въпрос не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззовното решение.
За пълнота следва да се отбележи, че не е налице и наведеното от касатора, по повод този първи въпрос, допълнително основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Конституционният съд (КС) е орган, стоящ извън съдебната система, поради което неговите актове не формират съдебна практика, а още по-малко – практика на Върховния касационен съд, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поради това, евентуалното наличие на противоречие при разрешаването на даден правен въпрос между обжалвано въззивно решение и решение на КС, не е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Видно от цитираните по-горе мотиви на въззивния съд, вторият изведен от касатора материалноправен въпрос, е включен в предмета на спора по делото, разрешен е с обжалваното въззивно решение и е обусловил правните изводи на въззивния съд, а също така е от съществено значение за изхода спора по делото. С оглед това, следва да се приеме, че този втори правен въпрос поначало представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не е налице обаче, наведеното от жалбоподателя по повод този втори материалноправен въпрос, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на възивния съд. Съображенията за това са следните:
По този материалноправен въпрос действително (както поддържа касаторът) не е налице установена съдебна практика. Освен това, както е приел и въззивният съд, на пръв поглед е налице колизия между нормата на чл. 224, ал. 2 от ЗОВСРБ (отм., в редакциите до 01.01.2006 г.), съгласно която базата за формиране размера на месечните възнаграждения на военнослужещите е средното месечно възнаграждение на заетите в бюджетната сфера съобразно данните на Националния статистически институт (НСИ) – от една страна, и нормите на § 11 от ПЗР на ЗДБРБ за 2004 г. (отм.) и § 11 от ПЗР на ЗДБРБ за 2005 г. (отм.), които установяват тази база във фиксиран номинален размер (конкретна парична сума) за всяко от двете полугодия на съответната бюджетна година (2004 и 2005) – от друга страна.
Съотношението между тези материалноправни норми, обаче е пределно ясно – няма никакво съмнение, че нормите на § 11 от ПЗР на ЗДБРБ, съответно за 2004 г. и за 2005 г. (отм.), които установяват в конкретен номинал (парична сума) базата за формиране размера на възнагражденията на военнослужещите само за съответната конкретна бюджетна година, са специални и дерогират в това отношение (относно размера на базата) приложението на общата материалноправна норма на чл. 224, ал. 2 от ЗОВСРБ (отм., в редакциите до 01.01.2006 г.), чието действие е поначало неограничено във времето, и която по общ начин сочи (установява общо правило) как се формира тази база (съобразно данните на НСИ). Ясно указание за това съотношение е не само поместването на първите две – специални норми – в съответния закон за държавния бюджет, имащ поначало действие само за съответната бюджетна година, а и тяхното систематично място – в преходните и заключителни разпоредби на тези закони, докато общата норма на чл. 224, ал. 2 от ЗОВСРБ (отм., в редакциите до 01.01.2006 г.) очевидно няма такъв преходен характер. Освен това, след като законодателят инцидентно е използвал този законодателен подход в продължение на няколко последователни години (виж и § 10 от ПЗР на ЗДБРБ за 2003 г., отм.), впоследствие той го е възприел принципно, считано от 01.01.2006 г. и до настоящия момент (виж в тази връзка чл. 224, ал. 3 (нова – ДВ, бр. 105/2005 г., в сила от 01.01.2006 г.) от ЗОВСРБ (отм.) и чл. 212, ал. 3 от действащия ЗОВСРБ), което ясно сочи на тенденцията в развитието на този законодателен подход, и съответно – ясно сочи волята на законодателя в горния смисъл, както е приел и въззивният съд.
По горните съображения, след като е напълно ясно съотношението между горните материалноправни норми, относно което е поставен вторият изведен от касатора материалноправен въпрос, и след като въззивният съд е разрешил този въпрос в посочения смисъл – при точно приложение на закона, то този материалноправен въпрос не е от значение за последното, нито за развитието на правото, т.е. не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
С оглед гореизложеното, – тъй като не са налице наведените от жалбоподателя, общо, респ. допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд, касационното обжалване на същото не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 01.07.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 1168/2010 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.