2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1174
гр. София, 15.12.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2049 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на ищеца по делото М. Й. К. срещу решение № 855/09.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 5898/2016 г. на Софийския градски съд (СГС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено решение № I-42-156/08.01.2016 г. по гр. дело № 50363/2015 г. на Софийския районен съд (СРС), искът му с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу П. на Р. Б. (ПРБ) е отхвърлен за разликата над сумата 1 500 лв. до предявения по делото размер от 15 000 лв. като частичен от сумата 35 000 лв., претендирана като обезщетение за причинени му неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 196, във вр. с чл. 194, ал. 1 от НК, по което той е оправдан с присъда по н.о.х.д. № 8077/2012 г. на СРС, влязла в сила на 05.05.2015 г.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; 2) при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по ЗОДОВ, до каква степен и следва ли да се вземат предвид конкретно установените факти и обстоятелства, обусловили повдигането на обвинение срещу ищеца, по което същият е оправдан с влязла в сила присъда, както и отзвука сред обкръжението на ищеца на тези конкретно установени факти и обстоятелства; и 3) до каква степен и следва ли да се вземат предвид осъжданията на ищеца, като обстоятелство, водещо до намаляване на определеното по справедливост обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ. Жалбоподателят поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., както и че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа също, че въззивният съд разрешил първия въпрос в противоречие и с решение № 197/07.02.2011 г. по възз. гр. дело № 842/2010 г. на Софийския апелативен съд (САС); втория въпрос – в противоречие и с решение № 1557/27.12.2006 г. по гр. д. № 2800/2005 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 156/10.05.2006 г. по гр. д. № 2633/2004 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 153/10.05.2012 г. по гр. д. № 489/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; третия въпрос – в противоречие и с решение № 483/09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
След обсъждане на писмените доказателства, въззивният съд е приел за установено по делото, че на 26.04.2012 г. срещу ищеца е бил внесен обвинителен акт за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 194, ал. 1 и с чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК – кражба, извършена при условията на опасен рецидив, както и че с присъда, влязла в сила на 05.05.2014 г., той е бил признат за невиновен и оправдан по това обвинение. Установил е и че ищецът има осем предходни осъждания с влезли в сила присъди. След обсъждане и на свидетелските показания по делото, СГС е приел, че искът е доказан по основание – установените по делото негативни изменения в емоционалното състояние на ищеца – той станал нервен, избухлив, крещял, ядосвал се, изпитвал притеснение и тревога от евентуалното му ново осъждане, са закономерна последица от незаконното обвинение за тежко престъпление, за което се предвижда лишаване от свобода, и същите се намират в причинно-следствена връзка с него. Въззивният е изложил съображения, че с присъждането на обезщетение за неимуществени вреди се цели да бъде обезвредено увреденото лице за причинените болки, страдания и негативни изживявания, предизвикани от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение, и тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Позовавайки се на соченото и от касатора, ППВС № 4/1968 г., градският съд е приел, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразят от съда при определяне размера на обезщетението – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. При съвкупната преценка на фактите по настоящото дело, съдебният състав е намерил за справедлив размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, определен от първоинстанционния съд. За да достигне до този извод, въззивната инстанция е споделила и извода на първата такава за наличието и на други факти и обстоятелства, различни от незаконното обвинение, които са повлияли на негативните преживявания и емоции на ищеца, а именно – че заживяването в чужбина с друга жена е довело до прекъсване на емоционалната връзка между ищеца и децата му, респ. до проблеми в общуването между тях, т.е. тези негативни изживявания и тормоз се дължат и на причини от чисто личен характер, а не само на воденото срещу ищеца наказателно производство. В тази връзка е посочено и че по делото не е установено, твърдяното от ищеца влошаване на личните му отношения с неговата сестра – те са били в добри отношения, като тя дори му е помагала по време на престоя му в затвора. Въззивният съд е споделил и изводите на първата инстанция при отчитането, във връзка с размера на процесното обезщетение, на продължителността на наказателното производство – около 3 години, времето на реалното участие на ищеца в него и процесуалното му поведение предвид неговата ангажираност във връзка с изпълнението на присъда по друго наказателно дело (той е бил обявен за издирване и екстрадиран от Германия за изпълнението на тази друга присъда), които са повлияли върху продължителността на производството. Въззивният съд, позовавайки се на решение № 112/14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, е приел, че обремененото съдебно минало на ищеца, също представлява обстоятелство, което е относимо към преценката за действително претърпените вреди, съвкупно с всички обстоятелства по делото. Предвид установените по делото осем предходни осъждания на ищеца за извършени от него престъпления, съдът е намерил, че негативните изживявания, свързани с повдигнатото процесно обвинение и мерките за неотклонение са се отразили на ищеца в относително по-малка степен и интензитет, в сравнение с лице, което не е извършвало престъпление и не е било обект на наказателно преследване. Също в тази връзка СГС е приел и че множеството предходни осъждания представляват обстоятелство, което също благоприятства за създаването на негативно отношение у околните, като и този извод на първоинстанционния съд е споделен от въззивната инстанция. По така изложените съображения, градският съд е приел, че няма основание да присъди по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, от приетия от първоинстанционния съд, тъй като с оглед установените по делото обстоятелства сумата 1 500 лв. репарира вредите, които ищецът е понесъл от незаконно повдигнатото обвинение.
С така изложените мотиви, въззивният съд е разрешил първия правен въпрос, формулиран от касатора, не в противоречие, както неоснователно поддържа последният, а в съответствие с т. 11 (т. ІІ) от ППВС № 4/23.12.1968 г., която е и изрично цитирана в обжалваното решение, и е съобразена при формиране на правните изводи на съда при определяне размера на процесното обезщетение. След като обжалваното въззивно решение е съобразено с тази задължителна практика на ВКС, то не са налице и трите допълнителни основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия въпрос (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от това следва да се отбележи, че не е налице противоречие по първия въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД между обжалваното въззивно решение и посоченото и представено (в препис) от касатора, влязло в сила решение № 197/07.02.2011 г. по възз. гр. дело № 842/2010 г. на САС, с което е определено по-голямо по размер обезщетение, но при обстоятелства, които съществено се различават от приетите за установени от СГС по настоящото дело, а не са сходни, както неоснователно поддържа жалбоподателят.
Третият правен въпрос, формулиран от него, също е разрешен с обжалваното решение не в противоречие, а в съответствие както с посоченото от въззивния съд решение № 112/14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, така и с посоченото от касатора решение № 483/09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС. В първото от тях е прието, че съдебното минало на пострадалия несъмнено е фактор, който следва да бъде отчетен при преценка на личността му, но доколко повдигането на обвинение за деяние, което лицето не е извършило се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот следва да бъде преценявано с оглед конкретиката на случая. Прието е и че обремененото съдебно минало на пострадалия от незаконно обвинение не е фактор, имащ отношение към хипотезата на чл. 5, ал.2 ЗОДОВ – съдебното минало на лицето няма отношение към законността на действията на правозащитните органи при привличане на едно лице към наказателна отговорност и осъществяването спрямо него на процесуална принуда. Прието е също, че претърпените от ищеца вреди следва да бъдат ценени с оглед доказателствата за предишни ефективно изтърпени присъди, както и че повдигнатото неоснователно обвинение се посреща различно от лице, спрямо което никога не е била упражнявана процесуална принуда, в сравнение с лице, което е извършвало престъпления и е било обект на наказателно преследване. Същото е прието и в обжалваното въззивно решение. В посоченото от касатора решение на ВКС е прието, че се допуска нарушение на принципа на чл. 52 от ЗЗД, ако при обезщетяване на вреди от незаконно обвинение в умишлено престъпление въззивният съд значително занижава общия размер на обезщетението поради асоциални характеристики на личността и липса на вреди, свързани с накърняване на добро име и авторитет в обществото. В това решение на ВКС също е прието, че наличието на други приключили с осъдителна присъда наказателни производства срещу същото лице и характеризиране на личностния му профил като „диссоциално личностово разсторйство” не е основание за прилагане на чл. 5 от ЗОДОВ, когато се определя размера на неимуществените вреди. Прието е и че наличието на осъждане за други престъпления е основание за намаляване размера на обезщетението по чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ. Нищо различно не е прието и в обжалваното въззивно решение. СГС нито е приемал наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 5 от ЗОДОВ, нито при обсъждане съдебното минало на ищеца във връзка с размера на процесното обезщетение е приемал наличие на асоциални характеристики на личността на ищеца, нито е приел, че липсват вреди, свързани с накърняване на добро име и авторитет в обществото, а приел е, че множеството предходни осъждания също (наред с процесното обвинение) благоприятстват за създаването на негативно отношение у околните. Така приетото в обжалваното въззивно решение е в съответствие и с посочената и по-горе т. 11 (т. ІІ) от ППВС № 4/23.12.1968 г.
От изложението на касатора не става ясно какво се има предвид под „…факти и обстоятелства, обусловили повдигането на обвинение срещу ищеца…“, което води до яснота и на целия втори формулиран от него правен въпрос. Освен това, такъв въпрос, съдържащ подобна или сходна формулировка, респ. – и подобни обстоятелства, от които изхожда неясната постановка на този въпрос, не са обсъждани в никое от трите решения на ВКС (решение № 1557/27.12.2006 г. по гр. д. № 2800/2005 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 156/10.05.2006 г. по гр. д. № 2633/2004 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 153/10.05.2012 г. по гр. д. № 489/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), посочени и представени (в преписи) от жалбоподателя във връзка с този въпрос, нито в обжалваното въззивно решение. Поради това, касационното обжалване не следва да се допуска и по този въпрос (в този смисъл – също ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 855/09.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 5898/2016 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 1 500 лв. до предявения по делото размер от 15 000 лв. като частичен от сумата 35 000 лв.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: