О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 617
С., 28.05. 2012 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 610 по описа за 2012 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма] – В., представлявано от управителя И. М. И. чрез адв. Я. И. К. от АК – В. срещу въззивно решение № ІІ-18/07.02.2012 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по гр.д. № 49/2012 г.
Излага доводи за противоречие с материалния закон и необоснованост.
Насрещната страна З. А. К. чрез адв. Л. Г. от АК – Б. е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
З. А. К. е предявила иск против [фирма] – В. за отмяна на заповед от 08.07.2011 г. на управителя на дружеството, с което е уволнена, за възстановяване на заеманата до тогава длъжност ”технически сътрудник” и за присъждане на обезщетение, поради оставането й без работа за периода 09.07.2011 г. – 09.01.2011 г.
Първостепенният Бургаски районен съд с решение № 1440/07.10.2011 г., поправено с решение № 2021/08.12.2011 г. е уважил изцяло исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Присъдил обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода 09.07. – 09.10.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 20.07.2011 г.
И двете страни са подали въззивни жалби срещу решението на районния съд в частите, които не ги удовлетворяват.
Бургаският окръжен съд е приел, че заповедта, с която е уволнена З. К. е незаконосъобразна поради липса на яснота за фактическите причините, поради които работодателят едностранно е прекратил трудовото правоотношение и е потвърдил първоинстанционното решение, с което заповедта за уволнение е отменена и служителят възстановен на заеманата преди това длъжност.
Съдът, също така, установил, че за времето от прекратяване на трудовото правоотношение К. не е постъпила на работа по трудово правоотношение, включително и за периода, настъпил сред произнасянето на районния съд – до края на шестмесечния срок по чл. 225, ал. 1 КТ. Искът й по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е уважен изцяло, поради което решението на районния съд е отменено само в частта, с която претенцията е отхвърлена за периода след 09.10.2011 г.
В изложението към касационната жалба е повдигнат единствено въпроса за съдържанието „мотивираност на заповедта за уволнение”, като се поддържа, че вложеният от законодателя смисъл е различен за мотивираността на съдебните актове по ГПК. Според касатора въззивният съд приравнява ролята на мотивите на заповедта за уволнение с тази на съдебното решение. Посочено е, че съществува трайна съдебна практика, която, обаче била автоматична, като съдът решава делата безусловно в полза на работника, което нарушава равнопоставеността между страните.
Съставът на Върховния касационен съд приема, че допускането на касационното обжалване се основава на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която не може да се приложи в конкретния случай.
Поставеният правен въпрос е от значение за постановения от съдилищата резултат по материалноправиня спор, но разглеждането му не се налага с оглед точното приложение на закона и развитие на правото.
Правната норма е ясна, с утвърдената съдебна практика, включително и множество решения, постановени от Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК и никога изискванията за яснота на основанието за уволнение не е приравнявана към изискванията за мотивираност на съдебните решения. Възприетото от въззивния съд не й противоречи – изложени са съображения, че работникът/служителят трябва да е наясно с причините, поради което се прекратява трудовото правоотношение, като за законосъобразността на уволнението е достатъчно основанието да е изяснено чрез препращане към друг документ, стига той да е станал известен на уволнения. Няма препращане към текстове на ГПК, не е правена аналогия с мотивираността на съдебните актове, нито по някакъв друг начин може да се приеме, че съдът е поставил към работодателя изискване за мотивираност на заповедта за уволнение като за съдебно решение.
От друга страна, никога не е имало съмнение в теорията и практиката за значението, което има яснотата на причината за уволнение за неговата законосъобразност и то няма нищо общо със значението на мотивите и тяхното съдържание за валидността и правилността на съдебния акт.
Няма съображения защо касаторът смята, че е нужно изоставяне на формираната по поставения правен проблем задължителна съдебна практика. Твърдението, че делата се решават в полза на работника е естествена последица от незаконосъобразността на заповедта за уволнение, но не и основанието поради което е изтълкуван материалния закон от Върховния касационен съд в решенията му по чл. 290 ГПК. Настоящият състав не намира, че създадена съдебна практика се нуждае от промяна поради неточното й тълкуване. Няма развити доводи, но и не съществуват основания да се приеме, че поради изменения на законодателството и обществените условия, утвърдената задължителна практика по повдигнатия правен въпрос се нуждае от осъвременяване.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
К. следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията разноски – 800 лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № ІІ-18/07.02.2012 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по гр.д. № 49/2012 г. от съд.
ОСЪЖДА [фирма] – В., представлявано от управителя И. М. И. да заплати на З. А. К. сумата в размер на 800 лв. – съдебноделоводни разноски, сторени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: