2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 902
гр. София, 10.07. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1827 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. П. И. срещу решение от 29.01.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 353/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено (с изключение досежно част от разноските) решение № 171/11.04.2014 г. по гр. дело № 2780/2012 г. на Кюстендилския районен съд (КРС), е уважен, предявеният от В. П. И. срещу жалбоподателя, конститутивен иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в” от ЗЗД, като е отменено дарението, извършено с нотариален акт № …, дело № . на нотариус с № 188, с който договор ищцата е дарила на брат си – жалбоподателя-ответник, недвижим имот, представляващ жилище № 10, находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А”, ет. 4, ап. 10, с идентификатор № .. (подробно описан ведно с принадлежностите му), и жалбоподатеят е осъден да заплати по сметка на КРС държавна такса и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради съществени процесуални нарушения, противоречие с материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните шест правни въпроса: 1) при предявен иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в” от ЗЗД, следва ли да се включат в предмета на делото факти и обстоятелства относно поведението на ответника-надарен, преди уведомяването му от дарителя чрез нотариална покана, както и след предявяване на иска, без да се претендират последиците след предявяването на иска чрез неговото изменяване по основание; 2) как следва да се преценява нуждата на дарителя от издръжка – конкретно за всеки отделен случай на основание събраните доказателства по делото или единственият критерий за размера на издръжката на дарителя е определеният по статистически данни размер за разходи на едно лице, и може ли съдът при тази дейност да се позовава на данни отпреди датата на връчената нотариална покана от дарителката-ищца на ответника-надарен; 3) ако дарителят не прави разходи за жилище, тази липса води ли до намаляване на нуждата от издръжка, и притежаването от дарителя на земеделски земи или на идеални части от такива, следва ли да се отчитат като намаляване на разходите за издръжка; 4) финансовите затруднения с оглед условията на живот, сами по себе си покриват ли се от установеното от съдебната практика понятие „изпадане в трайна нужда”; 5) постановяването на тълкувателно решение по реда на чл. 292 от ГПК по време на висящ процес, с което се преодоляват противоречия в съдебната практика в съдебни актове на ВКС, може ли да служи като основание ищецът да сочи доказателства извън срока по чл. 143, ал. 2 и чл. 146, ал. 3 от ГПК, по своевременно направените от ответника оспорвания с отговора на исковата молба; и 6) при установяване възможността на надарения да дава издръжка на дарителя, следва ли към неговите доходи да се прибавят доходите на съпругата му, която той трябва да издържа по закон.
Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези правни въпроси в противоречие с решения на ВКС и ВС, както следва: първият въпрос – в противоречие с решение № 177/14.04.2011 г. по гр. дело № 209/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 751/28.09.2001 г. по гр. дело № 132/2001 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 1077/28.06.1994 г. по гр. дело № 922/1994 г. на ІV-то гр. отд. на ВС, решение № 688/18.11.2010 г. по гр. дело № 1699/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 526/03.02.2012 г. по гр. дело № 681/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 26/22.02.2010 г. по търг. дело № 1069/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 15/01.03.1972 г. по гр. дело № 8/1972 г. на ОСГК на ВС; вторият въпрос – в противоречие с решение № 473/20.01.2012 г. по гр. дело № 263/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 293/14.07.2011 г. по гр. дело № 1302/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; третият въпрос – в противоречие с решение № 526/03.02.2012 г. по гр. дело № 681/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 198/08.01.2014 г. по гр. дело № 1619/2013 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 126/15.08.2014 г. по гр. дело № 5207/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 388/17.10.2011 г. по гр. дело № 1975/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и т. 19 от тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; четвъртият въпрос – в противоречие с решение № 238/22.04.2009 г. по гр. дело № 6538/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; петият въпрос – в противоречие с решение № 38/29.03.2010 г. по гр. дело № 1276/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 310/30.07.2010 г. по гр. дело № 1086/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; и шестият въпрос – в противоречие с тълкувателно решение № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на петия правен въпрос жалбоподателят навежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В останалата част от изложението си (пунктове 4 и 8 от него) касаторът също поддържа наличие на противоречие между обжалваната част от въззивното решение и решения на ВКС и ВС, но в тази връзка не е извел и не е формулирал материалноправни или процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК, които да съставляват общи основания за допускане на касационното обжалване. Вместо това той е преповторил част от оплакванията си (основанията си за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК – за неправилност на въззивното решение, които нямат отношение към допускането на касационното обжалване и не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по чл. 288 от ГПК (в този смисъл – и т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Ответницата по касационната жалба – ищцата В. П. И. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е разрешил първия правен въпрос и последната част от втория правен въпрос в изложението на касатора-ответник (които по съдържание и смисъл съставляват един правен въпрос), като е намерил за неоснователен довода във въззивната му жалба, че исковият период, за който се преценяват нуждата на дарителя от издръжка и възможността на надарения да я дава, само в рамките на периода от датата на поканата (поискването) на издръжката до датата на предявяването на иска. Съобразно с това, в обжалваното решение са обсъждани както нуждата от издръжка на ищцата-дарител, така и възможността на ответника-надарен (сега касатор) да й я дава, а също и обстоятелството, че той не й я е давал, през целия период от време – още отпреди нотариалната покана, с която ищцата е искала ответникът да й заплаща издръжка в размер 150 лв., връчена му на 06.02.2012 г., както и след подаването на исковата молба по делото на 28.12.2012 г.
За да възприеме това разрешение, окръжният съд се е позовал и се е съобразил с трайно установената задължителна практика на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 473/20.01.2012 г. по гр. дело № 263/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 293/14.07.2011 г. по гр. дело № 1302/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, които са цитирани в обжалваното решение (и на които се позовава и жалбоподателят в изложението си по отношение първата част от втория въпрос). В тези решения на ВКС е прието следното: Нуждата от издръжка трябва да е трайна и да съществува към датата на поканата или поне към датата на формиране на сила на присъдено нещо по делото. Възможно е дарителят да не е бил изпаднал в нужда към датата на поканата, но такава да е възникнала към датата на подаване на исковата молба, която също има значението на покана. Нуждата може да е възникнала и по-късно, или пък да е отпаднала. Продължителността на периода, през който дарителят е имал необходимост от издръжка, непосилна за него самия, обуславя доколко е трайно това състояние. Силата на пресъдено се формира към датата на устните състезания пред въззивната инстанция при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), съответно – към датата на приключване на съдебното дирене при действието на ГПК от 2007 г. Поради това, съдът в съответствие с чл. 188, ал. 3 ГПК от 1952 г. (отм.) и с чл. 235, ал. 3 от ГПК от 2007 г. е длъжен да вземе предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, които са от значение за спорното право. В заключение е прието, че е важно дарителят да е изпаднал в трайна нужда и това да е било факт, било към датата на поканата, отправена преди исковата молба, или към датата на исковата молба, или към датата на приключване на устните състезания, съответно – датата на приключване на съдебното дирене във въззивна инстанция.
Тезата на касатора, че исковият период по иска по чл. 227, ал. 1, б. „в” от ЗЗД е от датата на получаването от ответника на поканата за заплащане на издръжка до датата на подаването на исковата молба, е застъпена в посоченото в изложението, решение № 526/03.02.2012 г. по гр. дело № 681/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Там е прието, че дарителят-ищец може да се позове на нужда от издръжка и недаване на такава за периода след предявяването на иска само при изрично направено изменение на неговото основание по реда на чл. 214 от ГПК. Това решение, макар и постановено също по реда на чл. 290 от ГПК, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, тъй като остава изолирано и е в противоречие с трайно установената задължителна практика на ВКС, съгласно която самата искова молба по делото има значението на покана до ответника да заплаща издръжка на дарителя-ищец (в този смисъл са не само цитираните по-горе две решения, а и решение № 172/16.05.2013 г. по гр. дело № 1203/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 194/02.10.2013 г. по гр. дело № 130/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 435/02.11.2011 г. по гр. дело № 1370/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр.). Тази практика по приложението на чл. 227, ал. 1, б. „в” от ЗЗД изхожда от също трайно застъпваното в задължителната практика на ВКС принципно становище по приложението на чл. 188, ал. 3 ГПК от 1952 г. (отм.) и чл. 235, ал. 3 от ГПК от 2007 г., че съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, настъпили след предявяването на иска, които са от значение за спорното право и са установени от доказателствата по делото, като в тези случаи въпрос за изменение на основанието на иска по реда на чл. 214 от ГПК изобщо не стои. От това принципно становище изхождат и разрешенията, дадени в т. 9, т. 11.в. и т. 13 от приетото по-късно тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като последното е задължително за всички съдилища в страната, следва да се приеме, че дори и да е било налице противоречие в съдебната практика по приложението на чл. 188, ал. 3 ГПК от 1952 г. (отм.) и чл. 235, ал. 3 от ГПК от 2007 г. (предвид и посочените и представени в препис от касатора, решение № 26/22.02.2010 г. по търг. дело № 1069/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 15/01.03.1972 г. по гр. дело № 8/1972 г. на ОСГК на ВС, които като постановени съответно – по реда на чл. 307, ал. 2 от ГПК и по реда на отменения ГПК от 1952 г., не съставляват задължителна практика на ВКС), то това противоречие е преодоляно.
Не е налице твърдяното противоречие по първия правен въпрос и със сочените от касатора в тази връзка, решение № 688/18.11.2010 г. по гр. дело № 1699/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което няма отношение към този въпрос, и решение № 177/14.04.2011 г. по гр. дело № 209/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В последното е прието, че до момента, до който дарителят не поиска издръжка от надарения, независимо от обективната му трайна нужда от такава, задължението на надарения остава само морално, както и че в случай, че е налице такова искане, неизпълнението на трансформираното задължение е основание за предявяване на иска по чл. 227, ал.1, б.”в” от ЗЗД и при доказването му същият следва да бъде уважен. В заключителната част от мотивите към обжалваното въззивно решение е прието именно това, – че дарителката-ищца е изпаднала в трайна нужда, и че това се констатира, и към датата на поканата, отправена преди исковата молба, и към датата на исковата молба, както и към датата на приключване на устните състезания, като не е установено през този период да са били отделяни средства за подпомагането й от страна на ответника в какъвто и да е размер; прието и че моралното задължение се е трансформирало в правно задължение за даване на издръжка предвид настъпване на посочените в закона обстоятелства, а именно изпадане на ищцата в нужда и отправено от нейна страна до надарения искане последният да й дава издръжка, което последният не е изпълнил, поради което искът по чл. 227, ал. 1, б. „в” е намерен за основателен и от въззивния съд, който е потвърдил първоинстанционното решение в тази част.
Няма противоречие и по разрешаването на първата част от втория правен въпрос – как следва да се преценява нуждата на дарителя от издръжка – конкретно за всеки отделен случай на основание събраните доказателства по делото или единственият критерий за размера на издръжката на дарителя е определеният по статистически данни размер за разходи на едно лице. В сочените в тази връзка от касатора, решение № 473/20.01.2012 г. по гр. дело № 263/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 293/14.07.2011 г. по гр. дело № 1302/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, по този въпрос е прието следното: Нуждата от издръжка по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в” от ЗЗД се установява при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва за съответните месеци (определени в цифрова величина) и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди. За целта е необходимо да се установи какъв е размерът на средно-месечната издръжка на едно лице за процесния период според статистиката, като съдът съобрази от какви пера е формирана тя и да я отнесе към специфичните нужди на дарителя и прецени кои от сумите могат да отпаднат или да бъдат коригирани – повишени или намалени; трябва ли да се прибавят и нови пера, напр. за лечение, за придружител с оглед конкретното здравословно състояние на дарителя и т.н. Сумата, съставляваща месечните средства, които дарителят има на свое разположение, се формира от заплати, пенсии, добавки, спестявания, получени суми от продажби, наеми, реализирани печалби и др. подобни, както и допълнителните доходи, които реално е могъл да реализира – наеми или цена на друго имущество.
Очевидно съобразявайки се с тази задължителна практика на ВКС, окръжният съд също е приел, че нуждата от издръжка по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в” от ЗЗД се установява при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди, както и че тази нужда от издръжка следва да се преценява с оглед фактическите обстоятелства на всеки конкретен случай, като съдът следва да вземе предвид личността на дарителя, неговите конкретни битови и здравословни нужди, индивидуални потребности, социална среда, както и условията на икономическия живот в страната, при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди. В тази връзка е прието, че обективно установеният размер на средно-месечната издръжка на едно лице за процесния период, при съобразяване и със специфичните нужди на дарителката, в началото на периода – преди отправяне на поканата, е бил 189.59 лв., респ. – за І-то тримесечие на 2013 г. – възлиза на 234.78 лв., като доходите на ищцата са в размер на пенсията й от 145.15 лв. Прието е и че при тази диспропорция не би се отразило дори и прибавянето на стойността на притежавания от ищцата земеделски имот или годишна рента за него, както и че този недостиг е траен и ако в началото е възлизал на около 45 лв., разликата към момента на предявяване на иска е вече в размер към 90 лв., или – средно около 67.50 лв. За да достигне до тези изводи, преди това в мотивите към решението си въззивният съд подробно е обсъдил събраните по делото доказателства, включително експертните заключения по делото. Въз основа на тях от една страна е приел за установено, че ищцата, която е 91-годишна, страда от множество хронични и други заболявания (хроничен атрофичен гастрит и хроничен колит, които не подлежат на пълно излекуване, протичащи с периоди на ремисия и обостряния, без да изискват постоянно поддържащо медикаментозно лечение, но за поддържане периода на ремисия и избягване или намаляване възможността за обостряне се налага спазване на определен диетичен режим на хранене – механично и химично щадяща храна, съдържаща всички необходими хранителни съставки; хроничен двустранен пиелонефрит с лекостепенна левостранна хидронефроза, без данни за бъбречна недостатъчност – също протичащи с периоди на ремисия и обостряне, като за лечението му в периодите на обостряне е необходима антибактериална терапия – антибиотици, химиотерапевтици и други, болкоуспокояващи антипиретични, други медикаменти за симптоматично лечение в зависимост от конкретната обща симптоматика, като в периодите на ремисия също не се изисква постоянно поддържащо медикаментозно лечение, но е необходимо да се спазва определен диетичен режим, лесно усвоима и богата на витамини храна; епизодични прояви на анемия и повишено артериално налягане – вторични симптоми, дължащи се на наличните хронични заболявания на стомашно-чревния тракт и бъбреците и проявяващи се най-вероятно в периодите на обостряне на тези заболявания, за които също не изисква постоянно поддържащо медикаментозно лечение, а при проявата им се прилага симптоматично лечение с железни препарати, витамини, антихипертензивни и други; трайно и значително отслабване на зрението на двете очи, в резултат на хронична старческа катаракта (пердета) по-изразена вляво, като след оперативно лечение с имплантиране на вътреочна леща не се изисква последващо продължително поддържащо лечение; значително и трайно намаляване на слуха на двете уши, в резултат на възрастови съдови атеросклеротични и нервни нарушения на слуховия анализатор, неподлежащи на излекуване, неизискващи специфично поддържащо медикаментозно лечение, с възможно ползване на слухов апарат; данни за хроничен бронхит, с вероятно еднократно обостряне, без необходимост от постоянно лечение; ингвинална херния – проведено успешно оперативно лечение през 2009 г., без данни за последващ рецидив и необходимост от допълнително лечение – извън спазване на щадящ двигателен режим в следоперативния период за няколко месеца; данни за хемороидални възли; данни за преболедуване или хроничен неактивен хепатит В и С; данни за смъкване на долни коремни органи – хронични състояния, без данни за обостряне; отслабване и изнемощяване – в някаква степен нормално състояние в резултат на естествения процес на стареене на организма), като въпреки данните за необходимост при нужда от периодично медикаментозно лечение на наличните хронични болестни увреждания, вещото лице, извършило медицинската експертиза, е посочило, че не може да се определи точен вид и количество на необходимите медикаменти. С оглед на това, въззивният съд не е завишил с такива специфични разходи за лечение на ищцата, установените от счетоводната експертиза по делото, необходими средства за издръжка на едно лице според статистиката, а напротив – занижил ги е, както следва: За І-то тримесечие на 2012 г. необходимите средства за издръжка на едно лице са намалени от 255.69 лв. на посочения по-горе размер от 189.59 лв. месечно, като са приспаднати (поначало включените в заключението на вещото лице) разходи за алкохолни напитки и тютюневи изделия, жилищно обзавеждане, свободно време, културен отдих, разнообразни стоки и услуги, както и консумативи в размер на 25.43 лв. месечно, предвид данните за получени помощи през 2012 г. Изключвайки същите по вид разходи от средствата за издръжка на едно лице за ІV-то тримесечие на 2012 г., въззивният съд ги е редуцирал от 308.53 лв. на 228.68 лв. месечно, а за І-то тримесечие на 2013 г. – на посочения по-горе размер от 234.78 лв. месечно. От друга страна, съдът е установил, че единственият доход на ищцата е от пенсията й в размер 145.15 лв. месечно.
В соченото от касатора решение № 526/03.02.2012 г. по гр. дело № 681/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, по третия правен въпрос е прието, че липсата на разходи за жилище намалява нуждата от издръжка, както и че притежаването на земеделски земи или на идеални част от тях позволява на трудоспособния дарител да обработва тези земи и да консумира или реализира доходи от събраната реколта, а ако дарителят е нетрудоспособен или няма условия да обработва земите, той може да ги даде под аренда или да ги продаде. Обжалваното въззивно решение е съобразено и с тази задължителна практика на ВКС. Окръжният съд е отчел, че ищцата си е запазила пожизнено правото на ползване върху дарения имот, като в приетите за установени разходи по заключението на вещото лице са включени единствено консумативни разходи за вода, електроенергия, горива, жилищно обзавеждане и поддържане на дома, но не и други разходи за осигуряване на жилище (като например за наем или други подобни). Освен това, както беше посочено, тези консумативни разходи са и намалени от съда, предвид данните за получени от ищцата социални помощи, като изцяло са изключени разходите за жилищно обзавеждане. Въззивният съд е приел за установено и че притежаваният от ищцата земеделски имот – пасище е с пазарна цена 252 лв., както и че средната годишна рента за него е в размер 15 лв., с оглед което е достигнал и до посочения и по-горе извод, че дори те да бъдат прибавени към дохода на ищцата, не биха се отразили на установената диспропорция между него и необходимите разходи за издръжката й.
Останалите посочени от жалбоподателя решения на ВКС във връзка с третия въпрос, нямат никакво отношение към този материалноправен въпрос, а се свързват в изложението с касационното оплакване, че въззивният съд не коментирал наведени с въззивната жалба доводи и съображения по този въпрос. Както вече беше посочено, основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК са различни от основанията за допускането на същото, и доколкото във връзка с оплакванията не са изведени и формулирани правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, те не могат да се обсъждат от ВКС в производството по чл. 288 от ГПК – по повод допускането на касационното обжалване.
В посоченото и представено (в препис) от кастора решение № 238/22.04.2009 г. по гр. дело № 6538/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, четвъртият материалноправен въпрос е разрешен, като е прието, че финансовите затруднения с оглед условията на живот, сами по себе не се покриват с установеното от съдебната практика понятие „изпадане в трайна нужда”. По конкретния правен спор по това дело е било установено, че ищцата има подслон без да заплаща наем, работи в търговско дружество и получава трудово възнаграждение в размер 165 лв., при необходим доход 178 лв., в наследство със сестра си имат земеделски имоти и липсват данни, че тя има нужди, които не може да посрещне. При тези обстоятелства съдът е приел, че ищцата не е изпаднала в състояние на трайна нужда. Това решение е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г. и не съставлява задължителна практика на ВКС, респ. – не може да обуслови наличие на противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 и мотивите към тях от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Между това решение на ВКС и обжалваното въззивно решение не е налице противоречие и по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като обстоятелствата по двете дела се различават значително. Освен това, понятието „нужда от издръжка” по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в” от ЗЗД, както вече беше посочено по-горе, е изяснено в задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК – включително посочената от касатора такава, и обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с нея.
Въззивният съд е разрешил петия – процесуалноправен въпрос, като в отговор на оплакване във въззивната жалба на касатора е приел в мотивите към обжалваното решение, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, като във връзка с междувременно постановеното тълкувателно решение № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС, е допълнил доклада си относно въведеното по делото възражение за недостиг на средства и у жалбоподателя-ответник, в това число – е допуснал и събиране на доказателства. Това разрешение не е в противоречие с приетото в посочените в тази връзка от касатора, решение № 38/29.03.2010 г. по гр. дело № 1276/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 310/30.07.2010 г. по гр. дело № 1086/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, които и не дават разрешение на този процесуалноправен въпрос. С оглед на това, по него не е налице, твърдяното в изложението към касационната жалба, противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Този процесуалноправен въпрос не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Няма никакво съмнение и е пределно ясно, че първоинстанционният съд не допуска процесуално нарушение, когато в течение на производството пред него поправи, допълни или отстрани по друг начин, допуснати от самия него грешки, непълноти, неяснота или други пороци на доклада си по делото, включително относно подлежащите на доказване обстоятелства по делото, разпределението на тежестта за доказването им, възможността на страните да сочат доказателства за тях и пр. (чл. 253, във вр. с чл. 146 и чл. 140 от ГПК). Без никакво значение е дали повод за това е дало междувременно постановено тълкувателно решение, решение по чл. 290 от ГПК, друга съдебна практика, обосновано искане на страна по делото и пр. Това ясно следва от особеното значение на доклада по делото, който е предназначен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права, поради което извършването на непълен или неточен доклад, а не отстраняването на такива негови пороци, представлява съществено процесуално нарушение (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). В съдебната практика няма никакво съмнение и че допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада не водят до съответната преклузия на процесуални права на страните (аргум. от чл. 266, ал. 3 от ГПК), поради което и отстраняването на тези процесуални нарушения от самия първоинстанционен съд не води до събиране на доказателства извън съответните преклузивни процесуални срокове, в какъвто смисъл е постановката на този процесуалноправен въпрос, която е и некоректно формулирана.
При преценката дали жалбоподателят-ответник има възможност да дава поисканата от ищцата издръжка, окръжният съд е приел за установено, че ответникът и съпругата получават пенсии в общ размер 709.10 лв. месечно (от които ответникът – 564.10 лв., а съпругата му – 145 лв.), респ. – средно по 354.55 лв. за всеки от тях. Приел и че при отделяне на средства за необходимата на ищцата издръжка – по 67.50 лв. месечно, за ответника и съпругата му остават по 320.80 лв. С оглед на това, въззивният съд е намерил, че по отношение на ответника-надарен не е налице липса на достатъчно средства и при даването на издръжка на ищцата той не би поставил себе си и съпругата си в по-лошо положение от това на дарителката-ищца. Това разрешение на шестия материалноправен въпрос не е в противоречие с тълкувателно решение № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС, където е прието, че при иск за отмяна на дарение на основание чл. 227, ал. 1, б. „в” от ЗЗД не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която той трайно се нуждае, ако поради липса на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. В мотивите към тълкувателното решение е разяснено, че обективна невъзможност за изпълнение няма да има, когато дареният е в състояние да задоволи собствените си нужди и тези на лицата, към които е задължен по закон с останалите си доходи и имущество, или с тези, които би могъл да реализира, ако положи всички усилия, изисквани от дължимата грижа и добросъвестността – при подобни обстоятелства отказването на издръжка ще бъде проява на непризнателност. В заключителната част на мотивите изрично е подчертано, че предвид характера на обсъжданата материя, свързана с множество морални елементи, съдебното разглеждане се състои в цялостна и конкретна преценка на всички обстоятелства във всеки отделен случай. При това положение е ясно, че ако не само дареният, а и съпругата му има доходи, те следва да се вземат предвид при преценката относно възможността на ответника да дава издръжка на ищеца-дарител, както при тази преценка се вземат предвид и нуждите на двамата съпрузи, които живеят в едно общо домакинство.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Независимо от крайния изход на спора, на ищцата не следва да се присъждат разноски за касационното производство по делото, каквито тя претендира, тъй като не се установява тя да е направила такива разноски.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 29.01.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 353/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд – в обжалваната част, с която е уважен искът с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в” от ЗЗД, предявен от В. П. И. срещу М. П. И., и последният е осъден да заплати държавна такса и разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.