О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 654
гр. София, 12 юли 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1031 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото [фирма] срещу решение № 7861/23.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 14276/2016 г. на Софийския градски съд (СГС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частични отмяна и потвърждаване на решение № I-043-8592/14.06.2016 г. по гр. дело № 66427/2015 г. на Софийския районен съд, като краен резултат, жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца Д. Р. С., на основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от това, че на стр. 44 в бр. 11/21-27.03.2015г. на вестник „У.“ ответникът е публикувал изразите: „Всички са впечатлени от разголените снимки, които 28-годишният наследник на изявения Б. деец пуска не само в сайта Atol.bg, но и на места, които се посещават от много хора в банката по съвсем човешки и обясними нужди.“; „…новоизлюпеният шеф редовно обикалял сайтове за запознанства, където открито предлагал сериозна връзка на дами от различни възрастови категории.“; „Назначаването на С.-младши като мениджър не било толкова страшно до момента, в който клиентите на банката не започнали да закриват сметките си там и да търсят нова финансова институция, на която да поверят авоарите си.“; „По време на срещи той се появявал във видимо нетрезво състояние и обичал да налага непосилни условия по договорите за кредит освен ако нямал лична изгода от отпуснатите пари.“; „Редовно с табелки на „банкерки“ се обзавеждали девойки, с които се запознавал по обява в малките часове на нощта.“; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. Р. С. в отговора на жалбата излага съображения за недопустимост на същата, като подадена след преклузивния срок за това и поради неотстраняване в срок на нередовността ? – внасянето на държавната такса, както и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, а също и – за неоснователност на жалбата.
Възраженията за процесуална недопустимост на жалбата са неоснователни. Съобщение с препис от въззивното решение са връчени на касатора на 27.11.2017 г. и касационната жалба е подадена в съда на 19.12.2017 г. – в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 от ГПК. Съобщение с препис от разпореждането на въззивния съд, съдържащо указанията до жалбоподателя да представи документ за внесена държавна такса по жалбата, са връчени на касатора на 24.01.2018 г. и това писмено доказателство за внасянето на таксата е представено, приложено към молба, подадена в съда на 29.01.2018 г. – в рамките на едноседмичния преклузивен срок по чл. 285, ал. 1 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД – относно определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 49/27.04.2011 г. по гр. дело № 697/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 123/23.06.2014 г. по гр. дело № 254/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 11/27.01.2014 г. по гр. дело № 3684/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 202/05.11.2013 г. по гр. дело № 1304/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 69/18.03.2014 г. по гр. дело № 4686/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 369/26.11.2015 г. по гр. дело № 2098/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови решението си в обжалваната част, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че изложените в процесната публикация твърдения надхвърлят допустимите предели на свободата на словото, като в тази връзка е изложил подробни съображения, позовавайки се на практиката на ВКС. Приел е, че в случая, в резултат на процесната публикация в обществото се създава един негативен и непрофесионален образ за личността на ищеца, от естество да повлияе на мнението както на близки и познати, така и на трети непознати му лица, като по делото не са ангажирани доказателства за верността на изнесената в печатното издание информация, както и че същата е в резултат на добросъвестно журналистическо разследване. По така изложените съображения, въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки по чл. 49 от ЗЗД за ангажиране отговорността на жалбоподателя-ответник, като издател на печатното издание. СГС е намерил за изцяло неоснователни доводите на последния във въззивната му жалба за недоказаност на претърпени от ищеца, в резултат на процесната публикация, неимуществените вреди. В тази връзка градският съд е изложил съображения, че неимуществените вреди се изразяват в накърняването на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси; освен болки и страдания в резултат на телесни увреждания, такива са и нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Съдът е приел, че в случая, с оглед събраните по делото доказателства, безспорно се установява, че ищецът е претърпял неимуществени вреди в резултат на процесната публикация, изразяващи се в негативни емоционални и психически преживявания поради изнесените в процесната статия неверни и позорящи твърдения, накърняващи достойнството и личния му авторитет. Приел е също, че наличието на пряка причинна връзка между противоправното действие и неимуществените вреди се установява категорично чрез показанията на разпитания по делото свидетел, който е възприел непосредствено отражението на написаното върху психиката на ищеца. Относно размера на дължимото обезщетение на ищеца за претърпените от него неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Позовавайки се на т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. (сочено и от касатора), съдът е приел, че понятието ,,справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като: вида и характера на увреждането, начина на извършването му и обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. Позовавайки се и на решение № 253/29.01.2014г. по гр. дело № 1251/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, градският съд е приел и че при искове по чл. 49 от ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди от публикации, съдържащи обидни или клеветнически твърдения, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са въздействието на противоправния акт на издателя върху здравето на ищеца, субективните негативни преживявания на последния, отражението на противоправния акт върху социалната сфера на общуване и работата, контактите и взаимоотношенията на ищеца със семейството и приятелите му, както и други подобни обстоятелства; видът на противоправния акт – дали е клевета или обида, тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и морал; като база за определяне на обезщетението служи още икономическият растеж и стандарта на живот в страната към датата на деликта. Съобразявайки се с това, при определяне размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид следните обстоятелства, релевантни в конкретиката на процесния случай, а именно: характера на противоправното деяние, изразяващо се в разпространяване на неверни твърдения и факти, накърняващи доброто име, честта и професионално достойнство на ищеца, представяйки го като човек с неморално и неприемливо с оглед общоприетите норми за етика и морал поведение в личен и професионален план; обстоятелството, че позорящите ищеца неверни твърдения са изразени публично, чрез средство за масова информация – вестник, и са станали достояние на широк кръг читатели, включително на широк кръг лица от професионалната и лична среда на ищеца; негативните емоционални преживявания и дискомфорт на ищеца, отразили се върху социалната сфера на общуване и работатата му, на личните му и служебни контакти; съдът е взел предвид и обществено-икономическите условия в страната към момента на осъществяване на деликта. При съобразяване на тези конкретни обстоятелства, установени по делото, въззивният съдебен състав е намерил, че обезщетение в размер от 3 000 лв. съставлява справедлив паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди, с който същите да бъдат съразмерно компенсирани, като е приел, че обезщетение в по-нисък или в по-висок размер би довело до нарушение на критериите на чл. 52 от ЗЗД за справедливо възмездяване на вредите, с оглед техния вид, характер и интензитет.
С така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, СГС е разрешил изведения от касатора правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, не в противоречие, а в пълно съответствие със задължителната съдебна практика, намерила израз в указанията и разясненията, дадени с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., цитирани и съобразени в обжалваното въззивно решение, както и в пълно съответствие с базираната на тези задължителни указания и осъвременена, трайно установена практика на ВКС, намерила израз в посочените както в изложенито на касатора, така и в обжалвания въззивен акт, решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, в които не е прието нищо различно по поставения правен въпрос, в сравнение с разрешението му, възприето от въззивния съд.
По изложените съображения, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, а именно – сумата 840 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 7861/23.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 14276/2016 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е уважен за сумата 3 000 лв.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Д. Р. С. сумата 840 лв. (осемстотин и четиридесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: