О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1491
София,23.12. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3550 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Р. И. И., чрез адв. М. С. от АК София, срещу въззивно решение от 14.01.2014 г., постановено от Софийски градски съд, по гр.д. № 11723/2012 г.
Излага касационни доводи за направилност поради противоречие с материалния закон. Иска отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете, както и присъждане на съдебноделоводни разноски по делото.
Насрещната страна [фирма] е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално, че жалбата е неоснователна и моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Р. И. И. е предявила против [фирма] обективно съединени искове в условията на евентуалност по чл. 259, ал. 1 КТ, чл. 286, ал. 1 ЗЗД чл. 59 ЗЗД.
Р. И. твърди, че в периода от 01.07.2008 г. до 15.02.2011 г. е имала сключен трудов договор с ответника [фирма] за длъжността „финансов мениджър“. Със заповед № 515/01.12.2009 г. изпълнителният директор на дружеството й възложил извършване на трудовите функции на административен директор, изразяващи се в подписване на текущи документи, касаещи дейността, управлението и организацията на ответното дружество. Освен това, за същия период – по възлагане от изпълнителния директор на дружеството със заповеди № № 546/17.12.2009 г., 302/05.07.2010 г., 348/18.08.2010 г., 448/10.11.2010 г., 483/15.12.2010 г. е изпълнявала и трудовите функции на изпълнителен директор, тъй като в периодите от 19.12.2009 г. до 30.12.2009г., от 07.07.2010 г. до 20.07.2010 г., от 23.08.2010 г. до г., от 15.11.2010 г. до 26.11.2010 г. и от 20.12.2010 г. до 30.12.2010г. изпълнителният директор на дружеството отсъствал. Счита, че освен полученото от нея възнаграждение за длъжността, която заема по трудов договор, работодателят й дължи и трудово възнаграждение, в пълен размер, за длъжностите „административен директор” и „изпълнителен директор” за периода, включително и парични добавки за прослужено време и научна степен, както и 5 760, 00 лева – премии за исковия период, определими пропорционално според реализираната дейност на лекарския състав /от тях 1 800, 00 лева -полагащи се премии за длъжността „административен директор“, представляващи пропорционални доплащания въз основа на реализираната дейност на лекарския състав, а сумата от 3 960, 00 лева – полагащи се премии за длъжността „изпълнителен директор“, представляващи пропорционални доплащания въз основа на реализираната дейност на лекарския състав, и двете суми за периода от 01.12.2009 г. до 15.02.2011 г./, както и 1 240, 00 лева – бонуси, представляващи парични суми за празници, от която сумата от 420, 00 лева – бонуси, представляващи парични суми за празници за същия период за длъжността „административен директор“, а сумата от 820, 00 лева – бонуси, представляващи парични суми за празници за същия период за длъжността „изпълнителен директор“. Общо претендира сума в размер на 200 000, като трудово възнаграждение, дължимо й по вътрешно съвместителство, наред с полученото от нея по основното й трудово правоотношение. В условията на евентуалност е предявила частични искове от общо дължимите й 200 000 лв., с които търговското дружество – ответник се е обогатило неоснователно, спестявайки си разходите по заплащане на дължимото възнаграждение, като счита, че сумите й се дължат по чл. 286 ЗЗД, евентуално по чл. 59 ЗЗД.
Исковете са отхвърлени.
Съдът установил, че от 30.06.2008 г. до 15.02.2011г. страните са били в трудови правоотношения по трудов договор, като Р. И. е заема длъжността „финансов мениджър”, а впоследствие „финансов директор”. Със Заповед № 515/01.12.2009 г. на изпълнителния директор й било възложено да подписва текущи документи, касаещи дейността, управлението и организацията на болницата, а със Заповед № 546/17.12.2009 г. била определена да замества изпълнителния директор, с право, за посочения период, да подписва текущи документи относно икономическата, административната и финансовата дейност, управлението и организацията на търговското дружество, да го представлява пред Министерството на здравеопазването, Националната здравноосигурителна каса, НАП, НОИ, както и пред всички държавни органи, във връзка с дейността на лечебното заведение, както и с право на разпоредителни действия. Със Заповед № 302/05.07.2010 г. , във връзка с отсъствието на изпълнителния директор за периода 07.07.2010 – 20.07.2010 г., И. е определена да го замества относно икономическата и административната дейност и финансовата част по организацията на работата в МБАЛ, като подписва текущи документи, касаещи икономическата, административната и финансовата дейност, управлението и организацията на представляваното дружество.
Въззивният съд посочил, че и заместването, и вътрешното съвместителство, са резултат на съгласуваната воля на двете страни по трудовото правоотношение, която, според изричното изискване на закона, трябва да бъде изразена в писмена форма. Липсата на такава обаче не е пречка за получаване на допълнително възнаграждение, което е и допълнителна гаранция за служителя.
При липса на договореност за плащане на възнаграждение за извършената по заместване работа за работника или служителя не възниква правото да му се плати допълнително трудово възнаграждение. Изрично предвиденото с чл.259 ал.1, изр.2 от КТ изискване за договаряне на заплащането на допълнително трудово възнаграждение за заместването изключва възможността съдът, при условията на чл.162 от ГПК, сам да определи размер на възнаграждението.
Съдът намерил, че сумите не са дължими от ответника и на евентуално заявените правни основания. Посочил е, че между сраните липсва валидно възникнало правоотношение по договор за възлагане на управление на търговско дружество, по който ищцата И. да е извършвала от името и за сметка на доверителя действия по управлението и представителство на дружеството, като от своя страна ответното дружество, в качеството му на доверител, не дължи възнаграждение за това; нормата на чл. 286 ЗЗД е неприложима. Наличието на трудово правоотношение между страните е основание за престиране на работна сила от ищцата И., включително и за трудови функции, които съвместява, наред с тези по трудовия договор, съответно основание за плащане от работодателя на трудово възнаграждение, поради което се изключва приложението на чл. 59 ЗЗД.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставил е следните правни въпроси: допустимо ли е, съгласно българското законодателство, полагане на труд по смисъла на чл. 259, ал. 1 КТ, без заплащане; възможно ли е полагането на труд по смисъла на чл. 259, ал. 1 КТ да бъде извършено преди уговаряне на конкретен размер на заплащане; каква е правната възможност за защита на работника или служителя, при положение, че е положил труд, включително и по смисъла на чл. 259, ал. 1 КТ, уговарянето на конкретен размер на заплащането е било отложено, а в последствие работодателят се е отметнал от обещанието; възможно ли е да се престира възмезден труд, като договарянето на размера на заплащането стане след полагането на труда; законосъобразно ли е длъжностните „административен директор”, „и.д. изпълнителен директор” да се изпълняват безвъзмездно.
Касаторът е посочил, че касационното обжалване следва да се допусне поради „недостатъчна яснота в извършването на процесуалните действия от страна на съдилищата при наличието на подобна на нашия казус хипотеза”. Следва тълкуване на вложения от законодателя смисъл в понятията „точно приложение на закона” и „развитие на правото” в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Относно фактическите и правни изводи на въззивния съд по евентуално предявените искове по чл. 286 и чл. 59 ЗЗД няма повдигнати правни въпроси. Всички въпроси са материалноправни и са поставени единствено във връзка с тълкуването на чл. 259 КТ, като разглеждането им не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въззивният съд не е изключил правото на работник или служител да получи трудово възнаграждение за трудови функции, които е осъществявал по заместване и, безспорно, няма никакво значение дали става реч за длъжностите „административен директор” и „и.д. изпълнителен директор” или за трудови функции на други длъжности. В случая е без значение и това, дали страните по трудовото правоотношение, в хипотезата на вътрешно съвместителство, могат преди или след заместването, да уговорят размера на трудовото възнаграждение за допълнително извършената работа – по настоящия казус подобна уговорка, безспорно, няма, а и същественото по настоящото дело е, че съдът не може сам да замести волята на сраните и да определи дали и в какъв размер се дължи трудово допълнително възнаграждение за допълнително извършена работа. Следва да се посочи, че ищецът – сега касатор, прави смешение между двете хипотези на чл. 259, ал. 1 КТ, уредени съответно в изр. първо и изр. второ. При вътрешно заместване, когато работникът или служителят изпълнява вместо своята длъжност, тази на отсъстващ работник или служител, той получава изцяло трудовото възнаграждение само за една от длъжностите – това, което е по-благоприятно за него. Поради това, и в тази хипотеза, не е нужно уговаряне на допълнителното възнаграждение с работодателя; допълнително възнаграждение не се дължи. При спор, съдът не замества волята на страните по трудовото правоотношение, а преценява кое възнаграждение е по-благоприятното за работника или служителя и дали именно то е изплатено от работодателя. В хипотезата, когато при вътрешно замесване, работникът или служителят, освен своята длъжност изпълнява и тази на отсъстващ работник или служител, има право на възнаграждението за своята длъжност (изцяло) + допълнително възнаграждение, което се уговаря между страните по договора, като съгласно чл.259, ал. 3 КТ уговорката може и да е в устна форма. В случая, безспорно, уговорка не е била постигната, нито устно, нито писмено, преди, по време, или след завършване на заместването. Отделно, от правата по чл. 259, ал. 1 КТ не може да се ползва работник или служител, който по длъжност е заместник на отсъстващия. По делото е установено, че финансовият директор (мениджър) по длъжностна характеристика замества изпълнителния директор, при негово отсъствие, с предоставените му, съгласно Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на МБАЛ [фирма], пълномощия, включително подписва от името на изпълнителния директор документи.
Тълкуването на чл. 259 КТ не създава затруднения при правоприлагането, няма и противоречива съдебна практика, нито са налице изменения в обществените и/или икономически отношения, които да налагат промяна в трайното и безпротиворечивото приложение на правната норма. Ясно е, че няма основание при вътрешно заместване да се получават едновременно трудовите възнаграждения – изцяло, плюс бонуси, награди и премии, за всички длъжности. В хипотезата на чл. 259, ал. 1, изр. 2 КТ, доколкото не е налице пречката по чл. 259, ал. 2 КТ, работникът или служителят има право да получи наред с възнаграждението за длъжността по основното трудово правоотношение още и допълнително трудово възнаграждение, чийто размер зависи изцяло от постигнатото споразумение между насрещните страни по трудовото правоотношение (напр. решение № 238/2006 на ІІІ г.о. на ВКС по гр.д. № 2021/2003 г., решение № 2160/2004 г. на ІІІ г.о. на ВКС по гр.д. № 3211/2002 г.).
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 5000 лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение от 14.01.2014 г., постановено от Софийски градски съд, по гр.д. № 11723/2012 г.
ОСЪЖДА Р. И. И. да заплати на [фирма] сумата в размер на 5000 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: