О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 121
София, 29.01. 2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 207 по описа за 2012 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от С. А. А. чрез адв. Б. Б. от АК – Варна срещу въззивно решение № 116/14.11.2011 г. по гр.д. № 1241/2010 г. на Варненския окръжен съд.
Излага доводи за неправилност. Иска отмяна на решението е постановяване на друго, с което исковете му да бъдат уважени, както и да му бъдат присъдени съдебноделоводните разноски за всички инстанции по делото.
Насрещната страна [фирма], ЕИК[ЕИК], Варна, представлявано от управителя Д. П. А. чрез адв. И. З. е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата по същество. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски..
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, в което ясно и точно са формулирани правни въпроси и е изложена подробна аргументация за наличието на допълнителните условия по т. 1, т.2 т. 3 от същата правна норма, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С. А. А. предявил против [фирма], , Варна иск за установяване факта на трудова злополука. Производството по този иск е било прекратено поради това, че законът изрично е посочил за кои правно – релевантни факти е допустимо да се предявява установителен иск, сред които не попада трудовата злополука. Определението е влязло в законна сила.
По същество са разгледани исковете на С. А. за заплащане на обезщетения за причинени имуществени и неимуществени вреди от трудова злополука, както и лихва върху главниците, считано от увреждането.
Исковете са отхвърлени, тъй като трудовата злополука не е установена по предвидения в КСО административен ред. В обжалваното решение са изложени съображения за характера на процедурата по чл. 57 КОСО и приетата в изпълнение на същия Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, приета с ПМС № 263 /ДВ бр.6/2000г, в сила от 01.01.2000г/ – специална, която изключва от приложение общия исков ред.
Съдът, също така се е позовал и на практика на Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК.
В изложението към касационната жалба са повдигнати въпросите: Представляват ли решенията на ВКС, допуснати за разглеждане на осн. чл. 280, ал. 2 ГПК задължителна съдебна практика /касаторът има предвид хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/; какви са способите за установяване на трудова злополука в съдебното производство по чл. 200 КТ; възможно ли е претенциите да се реализират по общия ред по чл. 49 ЗЗД и допустимо ли е дружеството-работодател да черпи права от собственото си незаконосъобразно поведение, с оглед факта, че е изпълнило задължението си да уведоми НОИ Д. и прокуратурата за настъпилия трудов инцидент.
Съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Повдигнатите въпроси са от значение за постановения резултат, но разрешението им не се налага, защото не са осъществени допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първият поставен въпрос е за задължителния характер на решенията, постановени от ВКС и той има своето разрешение в ТР 1-2009-ОСГТК, което касаторът неправилно интерпретира.
В тълкувателния акт, цитиран и от касататора е прието, че решенията по чл. 290 ГПК съставляват задължителна съдебна практика, когато са постановени по уеднаквяване на съдебната практика /именно това е хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/ и точното прилагане на закона, както и за развитие на правото /това е хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/. В случаите на допуснато касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдът в отговора по повдигнатия правен въпрос не тълкува закона,а „поправя” тълкуването на въззивната инстанция, като го съобразява с съществуващо задължително тълкуване.
В случая, въззивният съд по въпроса за начина, по който се установява трудова злополука при действието на КСО се е съобразил със съществуващо задължително тълкуване, дадено от състав на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК, уеднаквявайки противоречива съдебна практика. За въззивната инстанция това тълкуване е задължително, както е стана ясно.
От изложеното следва още и това, че към момента противоречието в съдебната практика е преодоляно по реда на чл. 290 ГПК, така, че не е налице подържаното искане за уеднаквяване на съдебната практика по въпроса за способите за установяване на трудова злополука в съдебното производство. Съществува многобройна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК и е ясно, че отговорът на въпроса зависи от това дали правоотношенията се уреждат при вече действащ КСО, с който възможността за установяване на трудова злополука в общия исков процес, отпадна.
Не е налице и противоречие с Решение № 753/2011 г. на III г.о. на ВКС по гр.д. № 457/2010 г. относно възможността за търсене на отговорност по общия исков ред. Както е посочено в цитираното решение има се предвид случай на виновно поведение на длъжностното лице, в резултат на което е причинена вредата. В случая, подобни твърдения, обуславящи предмета на иска няма и той правилно е квалифициран от съда по чл. 200 КТ. И преди действието на КСО и сега, ако увреждането е умишлено или представлява престъпление, пострадалият при трудова злополука може да търси заплащането на обезщетение и от прекия причинител по общия исков ред. От друга страна, ясно е, а също така има и многобройна задължителна съдебна практика, че пострадалият работник при наличието на специалната разпоредба на чл.200 КТ не може да търси обезщетение за претърпените вреди на основание чл.49 във връзка с чл.45 ЗЗД, щом трудовата злополука е настъпила след 01.01.1987 г.
Последният въпрос за допустимостта работодателят да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение в случая също е неотносим към спора, защото трудовата злополука не е установена не само поради бездействието на работодателя, но и поради бездействието на самия работник. Именно за случаи, когато работодателят не предприеме нужното, законът предвижда възможност и за работника – той има право да подаде декларацията в срок от една година от настъпването на злополуката в ТП на НОИ. Упражняването на права зависи от носителя им и, както е посочил въззивния съд, при бездействие, не може да ги реализира, позовавайки се на бездействието на насрещната страна. В случая, непредприемането на действия от страна на работодателя не е пречка за работника да реализира сам правата си. Само разпореждането на органа по чл.60 ал.1 КСО удостоверява по надлежен ред наличието на трудова.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Ответникът по касационната жалба има право на съдебноделоводни разноски за инстанцията, но не е представил доказателства, да е сторил такива, поради което не следва да му се присъждат.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 116/14.11.2011 г. по гр.д. № 1241/2010 г. на Варненския окръжен съд
РАЗНОСКИ не се присъждат.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ