2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 324
гр. София, 29.06.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 2536 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Б. Г. срещу определение № 6270/02.03.2017 г., постановено по частно гр. дело № 1570/2017 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу определение № 20305/06.12.2016 г. по гр. дело № 54645/2016 г. на Софийския районен съд, с което е прекратено производството пред последния по същото първоинстанционно гр. дело, образувано по искова молба на жалбоподателя срещу В. М. Х., с правно основание чл. 127а, ал. 2 от СК относно малолетното им дете А. А. Г., и делото е изпратено по подсъдност на Кулския районен съд (КРС).
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение.
Ответницата В. М. Х. в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на частната касационна жалба.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, от който зависи изходът на спора по частното производство пред въззивния съд, и по отношение на който е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК.
Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос относно местната подсъдност и как се определя настоящият адрес на детето към датата на подаването на исковата молба по чл. 127, ал. 2 и чл. 127а, ал. 2 от СК – дали това е фактическото му пребиваване на даден адрес или следва да се приложи формалният признак по ЗГР. Жалбоподателят навежда и трите допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като излага съображения, че този въпрос е решен с обжалваното определение в противоречие с определение № 185/23.04.2013 г. по частно гр. дело № 2198/2013 г. на II-ро гр. отд. ВКС (постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК) и определение № 21691/19.09.2016 г. по частно гр. дело № 10019/2016 г. на СГС (постановено между същите страни относно местната подсъдност на иск по чл. 127, ал. 2 от СК и влязло в сила), както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено следното: малолетното дете на страните има регистриран през 2014 г. настоящ адрес в [населено място], където е регистриран и настоящият адрес на майката (ответницата); постоянният адрес на детето е в [населено място]; то постоянно е посещавало детска градина в [населено място] през периода 01.09.2014 г. – 15.09.2015 г., когато е било отписано, защото е заживяло с майка си в [населено място], за да може бащата (жалбоподателят-ищец) да го вижда; през периода 15.09.2016 г. – 02.12.2016 г. детето отново постоянно посещава детската градина в [населено място].
При така установеното от фактическа страна, СГС е намерил от правна страна следното: Съгласно чл. 127а, ал. 2 от СК, спорове, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, се решава от районния съд по настоящия адрес на детето. Настоящият адрес на детето не е неговият административно вписан настоящ адрес, а адресът, на който детето пребивава, разбирано като трайно пребиваване – съгласно § 1, т. 15 от ДР на ЗЗакрД. Така уредената местна подсъдност е специална и е съобразена с най-добрия интерес на детето – спорът да бъде разгледан от районния съд, който има най-добра възможност да прецени този интерес, а при нужда – да го изслуша, без детето да бъде принуждавано да изминава голямо разстояние и да променя ежедневието си. Въззивният съд е приел и че предвид данните по делото, че детето променя своето местопребиваване, като за дълги периоди от време живее при майка си, но също и при своите баба и дядо в [населено място], като от 15.09.2016 г. насетне живее с тях и посещава местната детска градина, без данни да е променило местопребиваването си, то компетентен да се произнесе по иска по чл. 127а от СК на бащата (жалбоподателя-ищец) е КРС, в чийто съдебен район е [населено място]. СГС е намерил и че въпросите дали майката (ответницата) законосъобразно е изпратила детето при своите родители, дали живее с него и дали се грижи за него са ирелевантни за настоящото производство.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените мотиви към обжалваното въззивно определение, изведеният от жалбоподателя правен въпрос е разрешен, не в противоречие, а в пълно съответствие с посоченото от него определение № 185/23.04.2013 г. по частно гр. дело № 2198/2013 г. на II-ро гр. отд. ВКС, формиращо задължителна практика по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Там е прието за правилно именно становището, според което за настоящ адрес на детето се приема неговото фактическо местопребиваване към момента на предявяването на исковете по чл. 127, ал. 2 СК, както и че в този смисъл следва да се тълкува това понятие в законовата разпоредба, изхождайки от характера на производството по споровете за местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с него и издръжката му, в което съдебно производство основната цел е закрилата на интересите именно на детето. В тази връзка съставът на ВКС е изложил и съображения, че определянето на специална местна подсъдност по тези спорове, изключваща общата такава по чл. 105 ГПК, респ. чл. 112 ГПК, е обусловено именно от тази цел, поради което и при изясняване на понятието настоящ адрес на детето следва да се държи сметка за неговото пребиваване, което е свързано и с последващите процесуални действия по разглеждането на спора. Прието е също, че този извод не противоречи на уредбата в ЗГР – съгласно чл. 94, ал. 1 настоящ адрес е адресът, на който лицето живее, а заявяването му, предвидено в чл. 96, ал. 1 и срокът за това по чл. 99, ал. 1 се явяват последица от факта на местоживеенето на определен адрес, а не необходима предпоставка за определянето му, като липсата на заявление за промяна на настоящия адрес не променя установения факт на живеене на детето на определен адрес, определящ се като настоящ такъв. С оглед това, съставът на ВКС е приел и че не е налице противоречие между разпоредбите на ЗГР и § 1, т. 15 от ДР на ЗЗакрД, съгласно който настоящ адрес на детето е този, на който то пребивава. В същия смисъл е и постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 187/25.03.2013 г. по частно гр. дело № 1956/2013 г. на IV-то гр. отд. ВКС.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя така установената задължителна практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното въззивно определение, и която не се нуждае от осъвременяване или промяна, поради което не са налице и трите наведени от жалбоподателя допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК (в този смисъл са и т. 2, т. 3 и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В тази връзка следва да се отбележи, че не е налице и соченото от жалбоподателя противоречие между обжалваното въззивно определение и влязлото в сила определение № 21691/19.09.2016 г. по частно гр. дело № 10019/2016 г. на СГС, постановено между същите страни. В последното спорът между тях относно местната подсъдност на иска по чл. 127, ал. 2 от СК е разрешен, като е установен настоящият адрес на детето – също по смисъла на чл. 127, ал. 2 (респ. – чл. 127а, ал. 2) от СК, във вр. с § 1, т. 15 от ДР на ЗЗакрД, към релевантния за това момент – датата на подаването на исковата молба – 07.10.2015 г., докато по настоящото дело този релевантен момент е година по-късно – 29.09.2016 г., при настъпила през този период промяна на обстоятелствата.
В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не е налице никой от допълнителните селективни критерии по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1, от ГПК, наведени от жалбоподателя.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 6270/02.03.2017 г., постановено по частно гр. дело № 1570/2017 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.