2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 124
гр. София, 29.01.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 907 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 283/27.02.2012 г., постановено по гр. дело № 1400/2011 г. на Софийския апелативен съд. С него, като е оставено в сила решение от 15.11.2010 г. по гр. дело № 568/2008 г. на Софийския градски съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу Л. Т. К., А. С. К., В. А. З., С. И. А., Л. И. П., Н. Г. Г., С. Г. Р., К. В. П., Р. В. П. и А. Н. И., иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор, сключен на 03.10.2005 г., за проектиране, учредяване право на строеж и строеж на жилищна сграда.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответниците по касационната жалба – изброените по-горе ищци по делото не са подали отговори на жалбата в срока за това.
За да отхвърли предявения от касатора иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, въззивният съд е приел следното: На първо място – че процесният предварителен договор не е подписан от ответниците А. С. К. и С. Г. Р.. В тази връзка са изложени съображения, че подписите им са оспорени от други двама ответници по делото – К. В. П. и Р. В. П., поради което съгласно чл. 154, ал. 3 от ГПК от 1951 г. (отменен, но по реда на който се е развило въззивното производство) тежестта да се установи истинността на тези подписи е върху касатора-ищец, който, като не е представил оригинала на предварителния договор за изследване от вещото лице, е създал пречки за изготвянето на съдебно-почерковата експертиза със задача да установи автентичността на оспорените подписи. Въззивният съд е приел и че тъй като неподписалите предварителния договор ответници се сочат по делото като съсобственици на процесния имот, а учредяването на ограниченото вещно право на строеж може да се извърши само по съгласието на всички съсобственици, защото това ограничено вещно право се упражнява върху цялата вещ (процесното дворно място), а не върху идеална част от нея, то само поради това предявеният иск е неоснователен. Наред с това, въззивният съд е намерил и че касаторът-ищец не е доказал по делото идентичност между имота, който е собственост на ответниците съгласно нотариален акт № 44/1999 г. (поземлен имот № 519 от кв. 50), и имота, който е предмет на предварителния договор (УПИ VІІ-958 от кв. 518). На трето място, апелативният съд, след обсъждане на писмените и гласните доказателства по делото, е прел и че касаторът-ищец не е доказал да е изпълнил задълженията си по процесния предварителен договор да представи на ответниците идеен архитектурен проект и одобрен архитектурен проект за 5-етажната, която е следвало да проектира и построи съгласно договора, в 10-дневен срок от представянето на които проекти ответниците е следвало, съответно – да изберат обекти от сградата, върху които да се запазят право на строеж, респ. – да учредят по нотариален в полза на касатора-ищец правото на строеж за останалите обекти. С оглед на това въззивният съд е приел, че последният е неизправна страна по договора и няма право да иска обявяване на окончателен договор по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, като не е възможно съдът да го задължи с решението си да изготви идеен и одобрен архитектурен проект за сградата, тъй като изготвянето им е свързано с административна процедура и издаването на индивидуален административен акт. На последно място, апелативният съд е намерил за неоснователен иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, и тъй като касаторът-ищец, макар изрично да е бил задължен от съда, не е представил актуални скица и данъчна оценка на процесния имот.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (наименовано „уточнение към касационна жалба”), както и в самата касационна жалба жалбоподателят е посочил допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, като в тази връзка, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулирал следният въпрос, сочен като неправилно разрешен от апелативния съд, а именно: „че ние сме създали пречка за доказването на иска си, като предварително (съдът) е оставил без уважение нашите доказателствени искания, направени в тази насока”. Дори и да се приеме, че тази формулировка представлява, не навеждане на касационно основание (оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила) по чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК, а представлява ясно и точно изведен процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК (както изисква т. 1, изр. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), то същият се свързва единствено с първото от четирите решаващ исъображения на въззивния съд за отхвърлянето на предявения от касатора иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Два от останалите три решаващи мотива в обжалваното решение, а именно – че по делото не е доказано ответниците да са собственици именно на имота, който е предмет на предварителния договор и върху който те са обещали да учредят право на строеж в полза на касатора, както и че последният не е изправна страна по договора, тъй като не е изпълнил задълженията си по него да представи на ответниците идеен и одобрен архитектурен проект на бъдещата сграда, от изпълнението на което е зависело и изпълнението на задължението на ответниците да учредят в нотариална форма правото на строеж, са достатъчни – всеки един от тези решаващи мотиви на въззивния съд, сам по себе си – за отхвърлянето на иска на касатора по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД.
От изложеното следва, че касаторът не е извел правен въпрос, разрешаването на който от въззивния съд да е обуславящо крайния му правен извод по правния спор, респ. да е от значение за изхода на делото. Това е така, защото дори и да се приеме, че ответниците А. С. К. и С. Г. Р. са подписали процесния предварителен договор, то искът за обявяването му за окончателен не би могъл да бъде уважен, предвид останалите съображения за това на въззивния съд в обжалваното решение, – че не е доказана собствеността на ответниците върху процесния имот и че касаторът-ищец е не е изпълнил своите задължения по договора, които обуславят изпълнението на задължението на ответниците за сключване на окончателен договор за учредяване на ограниченото право на строеж върху имота. По отношение на тези решаващи изводи на въззивния съд, всеки от които е достатъчен за отхвърлянето на предявения по делото иск, в изложението на касатора изобщо липсва формулировка на материалноправен или процесуалноправен въпрос.
В заключение – касацинното обжалване на въззивното решение на апелативния съд не следва да се допуска, тъй като касаторът не е навел общо основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 283/27.02.2012 г., постановено по гр. дело № 1400/2011 г. на С. апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.