О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 388
гр. София, 20.03. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 7289 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. А. Н. срещу решение № 168/27.06.2013 г., поправено с решение № 323/24.09.2013 г. (инкорпорирало се в първото), постановени по въззивно гр. дело № 284/2013 г. на Сливенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваните пред въззивния съд части от решение № 146/11.03.2013 г. по гр. дело № 3509/2012 г. на Сливенския районен съд, като краен резултат е постановено следното: признато е за установено, че жалбоподателят-ищец е виновен за разстройството на брака и за развода между него и ответницата В. К. Н.; упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете С. Д. Н. е предоставено на майката В. К. Н. и е определено местоживеене на детето при нея; определен е задължителен режим на контакти на бащата – жалбоподателя с непълнолетното дете – всяка първа и трета седмица от месеца от 8 часа в събота до 20 часа в неделя и един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката; жалбоподателят е осъден да заплаща на непълнолетното дете месечна издръжка в размер 250 лв., считано от 24.09.2012 г. до навършване на пълнолетие от детето или до настъпване на правоизменящи или правопрекратяващи я факти, заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане; ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място], [улица], е предоставено на ответницата; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските и държавните такси по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В писменото си изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта му относно вината за разстройството на брака и за развода, жалбоподателят е извел и формулирал следният (уточнен от съда, предвид правомощието му, съгласно т. 1, изр. 2 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правен въпрос, а именно: може ли съдът, при определянето на причините и вината, довели до дълбокото и непоправимо разстройство на брачните отношения, да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди обективно всички събрани по делото доказателства относно значението на поведението на съпругата по време на брака и представлява ли нейното поведение брачна вина. Касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на тази част от възивното решение, като поддържа, че посоченият правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 10/03.11.1971 г. и с постановените по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 401/11.01.2012 г. по гр. дело № 327/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 24/28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 802/23.02.2011 г. по гр. дело № 1783/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 823/11.12.2009 г. по гр. дело № 266/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта му относно упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете и неговото местоживеене, респ. – и пряко обусловената от нея част относно режима на лични отношения с детето и издръжката му, жалбоподателят е извел и формулирал множество правни въпроси, които до голяма степен се припокриват по съдържание помежду си, поради което същите следва да се обобщят, уточнят и конкретизират от съда (предвид правомощията му, съгласно т. 1, изр. 2 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както и служебно да следи за интересите на непълнолетното дете) в рамките на един правен въпрос, а именно: при спор за упражняване на родителски права, съдът следва ли, с оглед цялостната защита на интересите на непълнолетното дете, да се съобрази с желанието му при кого от родителите да живее, като го прецени в контекста на всички доказателства по делото, предвид и възрастта и пола на детето, наличието на синдром на родителско отчуждение и причините за него, родителските качества на всеки от родителите, средата, в която детето живее и учи, и как извеждането му от тази среда би се отразило на психическото и физическото му развитие и възможността да има пълноценни отношения с двамата родители. Касаторът навежда и трите допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на тази част от възивното решение, като поддържа, че посоченият правен въпрос (уточнен от съда) е разрешен от въззивния съд в противоречие с постановените по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 290/07.11.2012 г. по гр. дело № 640/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 215/21.06.2011 г. по гр. дело № 1325/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 152/18.06.2012 г. по гр. дело № 1066/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 712/15.02.2011 г. по гр. дело № 81/2010 г. на ІІІ-го гр. отд. на ВКС и решение № 280/20.07.2011 г. по гр. дело № 888/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и в противоречие с: решение № 176/06.04.2012 г. по въззивно гр. дело № 82/2012 г. на Пазарджишкия окръжен съд, решение от 26.01.2012 г. по гр. дело № 6866/2011 г. на Софийския градски съд и решение № 744/16.10.2009 г. по гр. дело № 1530/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г., а също –
и че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата В. К. Н. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да достигне до извода, че вината за разстройството на брака между страните е само на касатора, въззивният съд, при установената по делото (включително чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл. 272 от ГПК) фактическа обстановка, е намерил следното: Отделните действия и цялостното поведение на ищеца показват неговата трайна и неотвратима дивергенция от семейството – за сравнително продължителен период от време, предхождащ подаването на исковата молба, той е поставил своите желания, чувства и потребности на първо място; отсъствията, дезинтересирането към дома, отчуждаването от съпругата, както и последвалото фактическо напускане на жилището, освен, че са причинили дестабилизация и разстройство на брака, представляват и брачни нарушения, и вината за това лежи върху ищеца. Прието е за установено и че през последните няколко месеца отношенията между съпрузите са били формални, те са се отчуждили както емоционално, така и физически, за което най-много е допринесло установяването на извънбрачна връзка и фактическото напускане на семейното жилище и на самото семейство от страна на ищеца. Установено е и че ответницата е положила усилия да запази брака, продължила е сама да изпълнява задълженията към семейството, свързани с поддръжката на дома и осигуряването на средствата за живот на нея и детето; ищецът е отхвърлил тези опити и е насочил действията си единствено към задоволяване на собствените си интереси. С оглед така установеното, е прието, че в рамките на съществуващ брак, поведението на касатора – напускането на дома и установяването на явна връзка с друга жена, е обективирало липсата на съответната ангажираност към брака, причинило е дълбоко страдание както на съпругата, така и на малолетното тогава дете, което е отчетено като вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, налагащо неговото прекратяване с развод. От друга страна, след като ответницата не е допуснала да пренебрегне или изостави своята отговорност към дома и семейството, и сама не е предприемала действия, които да накърняват брачните отношения или да допринасят за задълбочаване на настъпилото вече разстройство, е прието, че това показва липса на брачна вина от нейна страна. Въззивният съд е намерил за н
еоснователни и доводите на жалбоподателя-ищец, че вина за разстройството на брака има и ответницата, като в тази връзка е приел, че той изгражда тезата си върху ненадеждни свидетелски показания – едните – касаещи изолиран случай, другите – общи и неконкретни, депозирани от лица в роднинска или служебна връзка с ищеца, които нямат и достатъчно трайна, актуална и цялостна представа за отношенията между съпрузите. Освен това е прието, че дори да се приемат за достоверни изложените от тези двама свидетели факти, от тях не може да се изведе еднозначно заключение за причинна връзка между поведението на ответницата и настъпилото непоправимо разстройство на брака.
От горното е видно, че при определянето на причините и вината, довели до дълбокото и непоправимо разстройство на брачните отношения между страните, въззивният съд не е основал своите изводи „…само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди обективно всички събрани по делото доказателства относно значението на поведението на съпругата по време на брака и представлява ли нейното поведение брачна вина”, каквато е постановката на изведения и формулиран от касатора правен въпрос, с оглед допускането на касационното обжалване на тази част от въззивното решение. Поради това, този процесуалноправен въпрос в случая не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Освен това, така изложените мотиви на окръжния съд не са в противоречие с никой от посочените в тази връзка от жалбоподателя, актове на ВС и ВКС. Част от ППВС № 10/03.11.1971 г. (точки 5-9 от него) е посветена на брачната вина, но там не е изследван въпросът за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства относно нея. Разрешение на такъв процесуалноправен въпрос е дадено с посочените от касатора, решение № 401/11.01.2012 г. по гр. дело № 327/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 802/23.02.2011 г. по гр. дело № 1783/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, но обжалваното въззивно решение не в противоречие с тях. Както вече беше посочено, относно анализа на доказателствата, събрани от първоинстанционния съд и установените от тях релевантни за делото обстоятелства, въззивният съд е препратил към неговите мотиви, съгласно чл. 272 от ГПК (като по този начин ги е направил свои мотиви); сам е анализирал доказателствата, събрани във въззивното производство, и въз основа на тях е извел фактическите си констатации относно новонастъпилите факти по делото; изложил е изрични съображения защо не приема за установени обстоятелствата, сочени от доведените от жалбоподателя двама свидетели пред първата инстанция, респ. – защо тези обстоятелства, дори да се приемат за установени, не обуславят извод за вина у ответницата за разстройството на брака. Всичко това не е в противоречие, а напротив – в съответствие, не само с посочените от касатора решения на ВКС, а и с цялостната константна практика, формирана по реда на чл.
290 от ГПК по този въпрос.
По горните съображения, касационното обжалване на въззивното решение – в частта му относно вината за разстройството на брака, не следва да се допуска – на наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и по формулирания от него в тази връзка процесуалноправен въпрос.
За да предостави упражняването на родителските права по отношение непълнолетното дете на майката – ответницата, въззивният съд е изложил подробни съображения в мотивите към обжалваното решение. Приел е за установено, че и двамата родители изразяват желание детето да живее при тях и всеки от двамата иска на него да бъде предоставено упражняването на родителските права; че момичето е на 14 години, до раздялата между страните е било много привързано към майка си, както и към родителите на последната, които преимуществено са го отглеждали до петата му година; че и двамата родители обичат детето, макар да обективират обичта си по различен начин; че материалните възможности и на двамата родители са добри, като на бащата са по-големи от тези на майката, условията за живот в семейното жилище, където е останала да живее майката, са адекватни и подходящи за детето, добри са и условията в другото жилище, собственост на страните, намиращо се в [населено място], където С. е имала приятели, близки, собствена здравословна микросреда, в която се е чувствала спокойна, уверена и значима, имала е разнообразни социални контакти; че детето е учило в същия град до месец февруари 2013 г., когато по искане на бащата е отписана и записана в училище в [населено място], където понастоящем живеят бащата и детето, като жилището е собственост на друга жена, с която бащата има връзка, с тях живее и нейният пълнолетен син, като за С. има отделна стая, в процес на адаптация е, създава контакти с връстниците си. Изложени са съображения, че несъмнено важен фактор са желанията и чувствата на детето, определящи и привързаността му към всеки от родителите, като за да ги включи в преценката си, съдът е длъжен да се убеди, че изразените такива са действителните желания и чувства на детето, а не са индуцирани от факти и обстоятелства, които съзнанието му не може само да обработи правилно; изразеното желание на детето не следва да се абсолютизира и да се превръща в предопределящ решението на съда аргумент, а той е длъжен да го прецени в светлината на всички останали фактори, които оказват влияние в конкретния случай. Прието е, че детето е заявило пред районния съд, че желае да живее при баща си, не иска да вижда засега майка си, показва отчуждение, неприязън и отхв
ърляне спрямо нея и роднините й, като при изслушването му във въззивното производство, въззивният съд е намерил, че изразеното от него нежелание да общува с майка си няма вътрешна логична обосновка. В тази връзка са изложени съображения, че то не посочва никаква точна причина, служи си с общи изрази като „нещата, които майка ми е направила”; не обективира нейна конкретна „вина”, заради която е прекъснало връзките си с нея, прибягва до повърхностни спомени, датиращи от много преди разпадането на семейството през лятото на 2012 г.; наблюдава се тенденция в избягване на въпроса „защо” и генерализиране на отделни прояви на майката; детето се дистанцира от нея, като отказва да я нарича „мама”, говори за нея по име и блокира всякакви положителни спомени, свързани с майка си; заявява, че обича баща си без колебание, а по отношение на майка си уверено твърди, че не може да я обича, защото го е наранила с постъпките си; някои от използваните словоформи са нетипични за възрастта му; не показва съмнение по отношение на чувствата, които счита, че изпитва към всеки от родителите си; демонстрира безразличие и отчуждение към майка си. Предвид личните си впечатления от събраните гласни доказателства и въз основа на съдебно-психологическата експертиза, въззивният съд е счел, че тези емоции са привнесени и не отразяват автономното и действително отношение на детето към майка му, тъй като произходът им не се свързва пряко и единствено с нейното поведение и качества, както и че те няма да имат траен характер и при отшумяването им детето ще понесе тежка психическа вреда. Окръжният съд е приел за установено, че обстоятелствата в семейството, предшествали и съпътствали процеса на развода между родителите, са се развивали в няколкомесечен период, през който постепенно е настъпила промяна в отношението на детето към майка му; конфликтът между родителите не е останал само между тях, детето е било въвлечено – първоначално в ролята на посредник и омиротворител. Тъй като бащата е напуснал семейството, а детето е останало с изоставения родител, то е станало свидетел на най-тежкия и болезнен период на страдание – емоционално, душевно и дори с физически проявления, на своята майка, а тя от своя страна не е успяла да прикрие и задържи в себе си су
бективните си преживявяния, проявявала е всички симптоми на стреса – тревожност, объркване, чувство на застрашеност и мъка. Прието е и че тъй като в развитието на ситуацията напрежението се е натрупвало, а двамата родители – заети всеки със своите лични емоционални преживявания – не са могли да отреагират адекватно спрямо детето, те постепенно са го инволвирали в спора по начин, принуждаващ го да „избере страна”. Доколкото майката е била „напуснатия” родител, у детето е започнало да се формира убеждението, че тя е и „виновният” – неспособен да запази досегашното положение на цялост на семейството; това е предизвикало последваща реакция на гняв спрямо майката и изоставяне на родителската фигура; детето започва да проявява неуправляеми емоции, да избухва и да изразява по този начин усещането, че е пренебрегнато, че чувствата му са наранени, безсилието му да се справи, а това води до агресивни реакции като отговор на субективно преживяната от него несправедливост. Майката, под влияние на обидата и гнева, в които са сублимирали първоначалната безпомощност, страх и болка, е проектирала несъзнавано негативно отношение на бащата, като според психолога, на този етап на кризата тя не е имала ресурсите, необходими за адекватна реакция спрямо детето. В отговор на това поведение, бащата е реагирал по идентичен начин – проявявайки невъздържаност, гняв и негативно отношение към майката, макар в действителност той да е сложил начало на тази поредица от събития, но чрез физическото си дистанциране от дома, където е живяло семейството, е запазил добра емоционална връзка с детето, която не се е обременявала от ежедневната нужда за справяне с кризата. Постепенно детето започва да демонстрира отхвърляне на майка си, която до този момент е била и авторитетна, и значима фигура в живота му, тъй като насочва обвинения към нея, че е изоставеният и обиден обект в семейния сюжет. От своя страна бащата е получил статута на „силната” фигура, детето инстинктивно се е насочило към него и е започнало да търси неговото одобрение. Тази драстична подмяна на отношение на близост с отношение, основано на гняв, обида и нетърпимост спрямо майката, представлява според вещото лице защитен механизъм. Между майката и детето, като резултат от драмата
в семейството, са се появили потиснатост, мъка, напрежение и тревога от нерешените вътрешни конфликти; между тях има близост, но детето не може и не желае да се ангажира с чувствата на майката. Поради крехката си възраст и още неоформена личност, то субективно преживява силен натиск, свързан със стоварване и върху него на семейните проблеми, като демонстрира увеличаващо се затруднение да се ангажира с тях. Опита на двамата родители да го въвлекат, то преживява като насилие над себе си, и прави отказ, съпроводен с гняв, поради липсата на избор и свобода, като проявлението му се изразява в „бягство” от проблема, а проблемът отъждествява с майка си. Тъй като ситуацията е била усложнена от факта, че детето е живяло с майката, а тя е и родителят, който има склонност да налага граници в поведението му, на моменти и по-остро, това влиза в конфликт със стремежа му към свобода, и то започва да търси независимост, която счита, че ще постигне чрез раздяла с нея. Като противовес е избрало другия родител, считайки, че той ще му осигури напълно противоположни условия, липса на проблеми и ограничения. Бащата, който е бил незасегнат от емоционалната нагнетеност в отношенията родител-дете, предизвикана от разрухата в семейството, е предложил на детето нови ресурси и условия на живот, а при родителския стил и позиция, които е използвал, индиректният начин на влияние е имал по-голямо въздействие върху детето. Въззивният съд е възприел становището на експерта, че дете на 13 години, поставено в такава дисфункционална среда, може да бъде лесно манипулирано, тъй като неговият собствен „аз” в този момент е отсъствал, както и че в случая са налице характеристики, говорещи за наличие на отчуждение на детето спрямо неговата майка. Детето е идеализирало единия родител, а другия е натоварило с изцяло негативни очаквания, което е довело до липсата на амбивалентност в отношението към двамата родители, която иначе би обусловила нормално развиване на лична автономност, и е мотивирало детето да отрече връзката си с майката и енергично да започне да „инвестира” в също толкова емоционално силна връзка с баща си. Прието е и че чрез експертизата е установено, че е налице индиректно, опосредено, гневно формиране на отношение към майката, обслужващо цели
те на другия родител, мотивиращ се с интереса на детето; бащата е влязъл в ролята на „програмиращ родител”, който е спомогнал за формирането на реакция, като защитен механизъм в детската психика, изразяваща се в замяната на обичта и любовта към майката с реципрочни, близки до озлобление, гневни чувства. При съвкупната преценка на доказателствата, окръжният съд е намерил, че е налице застрашаване на връзката с майката, прехвърляне на емоции, почти пълно избледняване на предишни хубави общи преживявания с отхвърления родител – майката, несъстоятелни рационализации спрямо нея, полярно отношение в полза на бащата, рефлексоподобно вземане на страната на бащата, разширена враждебност спрямо цялото семейство на майката, феномен на независимо мислене у детето – счита, че мнението, което изразява е негово лично и постоянно го подчертава, липса на чувство за вина у него за отхвърлянето на майката, изрази на детето, несъответстващи на възрастта му и свързани с отъждествяване с желанията и емоциите на отчуждаващия родител, емоционално напрежение у детето и идентификация с „агресора” – детето е в беззащитна позиция в конфликта между родителите и се идентифицира с по-силния от тях. Прието е и че бащата не е осъзнал опустошаващите наранявания, които се предизвикват у детето, тъй като отхвърлянето на майката без основателна причина се конфронтира с потребностите на всяко дете, в неговата психика се получава разцепване, когато то приеме само единия родител за „добър”. Въззивният съд е намерил и че поведението на бащата пречи на връзката на детето с майката, като тя е доведена до пълно отричане на майката; че вербалните средства на детето говорят за наличие на елементи на манипулация, то е било принудено да избере родител, което е признак на външно въздействие; избрало е бащата, но този избор е окачествен от съда като „несъстоятелен”, заради пълното отричане на другия родител, като е прието и че родителстването на майката до момента не е могло да предизвика реакцията на пълното й отрицание и отхвърляне от страна на детето. С оглед изложеното, окръжният съд е намерил, че афишираните чувства и желания на детето са резултат на травматично преживяване и са продукт на външно въздействие, поради което съдът не може да ги приеме
като предопределящи. Прието е и че бащата е изиграл съществена роля за настъпването на родителско отчуждение, като е станал основен инхибитор на потока от негативизъм у детето и това сериозно дискредитира родителските му и нравствени качества, както и способността му правилно да го възпитава. Прието е и че решенията на бащата не са съобразени с интереса на детето, водещи са били неговите собствени желания, а движеща сила – стремежът му към устройване на „нов живот”; с акта на физическото преместване, съпроводено с отдалечено работно място, бащата вече излиза и от хипотезата сам да полага грижи за детето, която също е от решаващо значение при предоставянето на родителските права, респ. – преместването в друг град е отрицателен факт, пречещ на преодоляване на кризата от детето чрез връщане към старите навици, част от които е и самият живот в града. По този начин прибързано и насилствено детето се отдалечава от майката и се препятстват, дори прекъсват, всички възможности да се възобнови и заздрави отношението между двете, а това не представлява добра препоръка за бащата. Въззивният съд е намерил за неприемливо бащата да въведе момичето във все още несигурна и неустановена конфигурация, както и че простото съжителство с друга жена и нейно дете не гарантира оформяне на стабилна и подходяща семейна среда за С. в настоящия момент. Посочено е че докато бащата не изгради на здрава основа „новия си живот” той не следва да поставя детето си в рисковата ситуация да преживее повторно разпадане на взаимоотношения, в които е станало участник, респективно – да бъде изместено на втори план в организирането на новата домашна среда. Въззивният съд е счел още, че именно на фона на принудителното дисоцииране на фигурата на майката, за детето е вредно и объркващо тя да бъде незабавно заместена с друга жена, изпълняваща ерзац функции; тя не може да замени майката, а ситуацията може да повлияе негативно на отношението на детето и да задълбочи стреса точно в момента, когато е най-уязвимо. Посочено е и че съзнанието на С., според експерта, е затормозено от усилията да намери ново място на всеки от членовете както на разпадналото се, така и на „новото” семейство, в което е въведена – да отреди позиция за всеки от бившите съпр
узи, които си остават нейни родители, както и „новия родител”, когото, нетипично, вместо като „чужденец”, тя възприема като „приятелка” – отново като контрапункт на майката, в резултат на външното въздействие. Окръжният съд е намерил за разбираемо желанието на детето да е при баща си в светлината на това, че в действителност той прекарва по-малко време с него, упражнява по-слаб личен и непосредствен контрол, ангажиран е с други работи и детето може да избира да прави само това, което то желае – това го кара да мисли че „тате е по-добър” – но това не е полезно за развитието и възпитанието му, както и че сегашните му очаквания са породени от състоянието на еуфория от новия живот, различната среда, обещанията и предположението, че нещата ще останат в този си вид и занапред. Прието е и че липсата на възможност за реална и обективна преценка от страна на детето му пречи да осъзнае действителните си нужди, цели и средствата за постигането им, както и доколко те ще се конкурират с тези на останалите членове на домакинството и дали ще имат безусловен приоритет спрямо тях. Поради всички тези съображения, въззивният състав е счел, че на майката не само не може да се откаже упражняването на родителските права, а обратното – в интерес на детето е те да й бъдат предоставени. В тази връзка са изложени и съображения, че не са дискредитирани качествата и способностите на ответницата на родител и възпитател, както и че по делото липсват както индикативи, така и доказателства, че тя се отнася лошо или безразлично към детето, че влияе зле на възпитанието му, че му вреди морално или му създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици, както и, че няма средства и условия за отглеждането му, или че не му отделя внимание. Отбелязано е и че майката се чувства наранена, но не изпитва гняв към детето и не го обвинява за отхвърлянето, показва сила и оптимизъм за бъдещото им общуване. Прието е и че ако в момента детето остане да живее при бащата в друг град, проблемът ще се задълбочи, ще доведе до прогресиране на родителското отчуждение и до разрушаване на връзката между детето и майка му във вреда и на двете, както и че е немислимо вредата от преживян стрес да се „лекува” чрез нов стрес. Прието е и че действителните психически и ем
оционални потребности на детето, които съдът следва да съобрази, имат измерение и занапред, като най-ефективно те могат да бъдат удовлетворени чрез поставяне на детето в условия да преоткрие и изживее пълноценно връзката със своята майка. Съдът е намерил за неприемливо предложеното от вещото лице средство за преодоляване на кризата в отношенията – психотерапевтични консултации със специалист в [населено място], като са изложени съображения, че такива консултации все още не са популярен метод и с оглед разстоянието, средствата, времето, липсата на достатъчно квалифицирани специалисти и други подобни пречки, не са практически приложими, а са по-скоро пожелателно и съпътстващо средство, както и че препоръчаната семейна терапия може да е успешна, само ако в нея участват всички членове на семейството, което при дадените обстоятелства е трудно осъществимо. Въззивният съд е изтъкнал и че при извършването на преценката относно упражняването на родителските права, се е абстрахирал напълно от въпроса за вината, като фактор за дълбокото и непоправимо разстройство на брака между страните, тъй като брачната вина в случая не влияе върху качествата на родителите, както и че се е ръководил изцяло и единствено от най-добрия интерес на непълнолетното дете.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените, макар и подробни съображения за предоставянето на родителските права за упражняване от майката, въззивният съд е разрешил втория изведен от касатора (и уточнен от съда) правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, израз на която са както посочените от жалбоподателя множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, и цитираното в тях ППВС № 1/12.11.1974 г., така и служебно известните на настоящия състав – решение № 207/24.07.2013 г. по гр. дело № 911/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 331/01.11.2013 г. по гр. дело № 2181/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В тях е прието следното: Желанието на децата и това на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда. Техните становища и искания, както и установеното по делото тяхно поведение се обсъждат на общо основание и се вземат предвид и се преценяват в съвкупност с всички останали релевантни обстоятелства по делото, като висшият критерий за решението на съда е интересът на децата. В тази връзка следва да се има предвид, че чрез режима на упражняване на родителските права и на лични отношения трябва да се постигне възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, тъй като право на всяко дете, а и негова естествена потребност е да общува и с двамата си родители. Поведението на родителите и останалите причини, които са довели до категорично нежелание у детето да живее с единия родител, имат важно, но не решаващо значение при преценката за упражняването на родителските права и на лични контакти. Изхождайки при тази преценка изключително от интересите на детето, съдът, макар да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и да има контакти с другия, във всички случай следва да вземе предвид и да зачете чувствата на детето, както и да отчете ефекта на принудата при изпълнението на съответния режим, с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие и зрелост, и най-вече – с оглед конкретното му психоемоционално състояние.
По горните съображения, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но само в частта относно упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете и обусловените от него – местоживеенето на детето, режима на лични отношения с него и издръжката му, както и относно разноските и държавните такси по делото, и само по втория изведен от касатора (и обобщен и уточнен от съда) правен въпрос, а именно: при спор за упражняване на родителски права, съдът следва ли, с оглед цялостната защита на интересите на непълнолетното дете, да се съобрази с желанието му при кого от родителите да живее, като го прецени в контекста на всички доказателства по делото, предвид и възрастта и пола на детето, наличието на синдром на родителско отчуждение и причините за него, родителските качества на всеки от родителите, средата, в която детето живее и учи, и как извеждането му от тази среда би се отразило на психическото и физическото му развитие и възможността да има пълноценни отношения с двамата родители.
Касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и в частта относно ползването на семейното жилище, тъй като по отношение на тази част от обжалваното решение касаторът не е извел правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК и в случая тя не е от значение за интересите на непълнолетното дете, респ. – и не е обусловена от частта на решението,