2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 895
гр. София, 14.07. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1906 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ГПК „Н.” – [населено място] срещу решение № 334/18.11.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 430/2013 г. на Пернишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 56/19.03.2013 г. по гр. дело № 982/2012 г. на Радомирския районен съд (Р.), като краен резултат е уважен изцяло предявеният по делото от [община] срещу кооперацията-жалбоподател иск, като последната е осъдена да заплати на ищцовата община сумата 19 278 лв., представляваща обезщетение, равняващо се на дължимия наем за ползване от ответната кооперация през периода 06.08.2007 г. – 16.08.2012 г. на 70 кв.м. от УПИ. по плана на [населено място], върху които е поставен павилион; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният материалноправен въпрос: каква е правната квалификация на иск за обезщетение, равняващо се на наемоподобен доход – чл. 93 от ЗС или чл. 59 от ЗЗД. Касаторът сочи разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като същевременно поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 294/13.07.2010 г. по гр. дело № 2654/2008 г. на ВКС, решение по гр. дело № 163/2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд (ПазОС) и решение по гр. дело № 165/2012 г. на Р.. Посоченото решение на ВКС е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, а останалите две решения, макар преписи от тях да не са представени с изложението, очевидно са първоинстанционни, като е възможно това на ПазОС да е възивно. С оглед на това следва да се приеме, че жалбоподателят е навел допълнителните основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. Касаторът не е изложил никакви аргументи в насока, формулираният от него материалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което единствено посочването в изложението на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не дава основание да се приеме, че е наведено и визираното в нея допълнително основание. Същевременно в изложението си жалбоподателят се позовава и на т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищижно или недопустимо, то ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол.
Ответникът по касационната жалба – ищецът [община] в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият състав на ІV-то гр. отделение на ВКС намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване.
За да уважи изцяло предявеният по делото иск, въззивният съд е приел следното: Споделил е изводите в решението на първоинстанционния съд, че с представения по делото акт за общинска собственост (А.) ищцовата община е доказала правото си на собственост върху УПИ ., респ. – върху процесните 70 кв.м. от него; че направените от ответната кооперация (сега касатор) оспорвания на този А. и възражение, че тя е собственик на процесните 70 кв.м., са неоснователни; че е установено по делото, че ответната кооперация е поставила и ползвала там павилион от 70 кв.м., като по този начин е лишила ищеца от правото му да ползва в пълен обем собственическите си права върху имота, респ. – лишила го е от наемоподобен доход през процесния период; че са неоснователни и възраженията на ответната кооперация, че ищецът не й е връчил покана за заплащане на суми или за това, че е разположила павилиона си върху чужд имот и е възпрепятствала ползването му, както и че не бил идентифициран имота, върху който е поставен павилиона; че размерът на процесното обезщетение, равняващо се на наемоподобен доход, определен по свободна пазарна цена, е установен със заключението на вещото лице по делото. В тази връзка въззивният съд е обсъдил и е намерил за неоснователни и доводите и оплакванията във въззивната жалба на ответната кооперация. Окръжният съд е намерил за основателна въззивната жалба на ищцовата община, като не е споделил извода на първоинстанционния съд за основателност на възражението на ответната кооперация за изтекла в нейна полза кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. „в” от ЗЗД. В тази връзка въззивният съд е приел, че в случая е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, като е изложил съображения, че наемоподбният доход (на който се равнява процесното обезщетение съгласно диспозитивите на решенията по делото) не представлява периодично плащане, а едно общо плащане за процесния период, през който собственикът (ищецът) на вещта (процесните 70 кв.м.) е бил лишен от възможността да я ползва съобразно собственическите си права, тъй като е била ползвана от ответната кооперация без правно основание.
С така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, окръжният съд, макар погрешно в тях да е посочил разпоредбата на чл. 93 от ЗС като правна квалификация на предявения по делото иск, изследвайки неговата основателност и възраженията срещу него (споделяйки в тази насока част от мотивите към първоинстанционното решение – чл. 272 от ГПК, и излагайки свои собствени мотиви), е приел за установен целият фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД – в хипотезата на ползване без основание от ответника през процесния по делото период на имот, който е собственост на ищеца, и лишавайки го по този начин от наемоподобен доход (в размер на средния пазарен наем) за периода, каквато е и константната съдебна практика (включително задължителната такава на ВКС) при тези искове.
При това положение – погрешно посочена в мотивите към обжалваното въззивно решение законовата разпоредба на чл. 93 от ЗС, но при изследван и установен по делото от въззивния съд фактическият състав на чл. 59 от ЗЗД, с оглед на което е и уважен предявеният по делото осъдителен иск, формулираният в изложението на касатора материалноправен въпрос (каква е правната квалификация на иск за обезщетение, равняващо се на наемоподобен доход – чл. 93 от ЗС или чл. 59 от ЗЗД) не се явява обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, и поради това, че в касационната жалба на ответната кооперация не се съдържа оплакване относно правната квалификация на предявения по делото иск, дадена от въззивния съд. При липса на наведено такова касационно основание по чл. 283, т. 3 от ГПК за неправилност на обжалваното въззивно решение, съгласно изричната разпоредба на чл. 290, ал. 2 от ГПК, ВКС не би могъл да го изследва служебно, респ. – не би могло да се стигне до отмяна на такова основание на обжалваното решение, дори и касацинното обжалване да би се допуснало по този материалноправен въпрос. Поради това, последният е и без значение за крайния изход на правния спор по делото.
В касационната жалба и в изложението към нея не се съдържат и никакви оплаквания и доводи за нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение; по делото не са налице и никакви обстоятелства или данни, които да водят на извод за вероятна нищожност или процесуална недопустимост на същото. Поради това, касационното обжалване не следва да се допуска и на това основание, поддържано в изложението на жалбоподателя.
Не са налице и наведените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. В посоченото в изложението му, решение № 294/13.07.2010 г. по гр. дело № 2654/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, по реда на чл. 290 от ГПК е изследван въпросът относно една от предпоставките по чл. 31, ал. 2 от ЗС – писменото поискване до съсобственика-ползувател на имота за заплащане на обезщетение, касаещ спор между съсобственици на общ имот. Този материалноправен въпрос, освен че е напълно различен от формулирания такъв в изложението на жалбоподателя, няма и никакво отношение към спора между страните по предявения и уважен по настоящото дело иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД. Поради това, между обжалваното въззивно решение и посоченото от касатора решение на ВКС няма и не би могло да има каквото и да било противоречие по смисъл на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като с тези две решения са разрешени съвършено различни правни спорове. В изложението си жалбоподателят е посочил още и решение по гр. дело № 163/2011 г. на ПазОС и решение по гр. дело № 165/2012 г. на Р., но не е представил нито преписи от тях, нито каквито и да било други доказателства такива съдебни решения да са постановени и да са влезли в сила, с което не е доказал и наличие на противоречива практика на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Както вече беше изложено по-горе, посочвайки в изложението си единствено разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касаторът не е навел надлежно по делото, визираното в тази процесуалноправна норма допълнително основание за допускане на касационното обжалване, поради което наличието на такова не следва да се обсъжда, още повече – при липса на наведеното по делото общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за това.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Независимо от изхода на делото, на ищеца (и ответник по касационната жалба) не следва да се присъждат разноски за производството пред касационната съдебна инстанция, каквито той претендира, тъй като не се установява такива разноски да са направени от негова страна – в тази насока не са ангажирани никакви доказателства, като не е представен и списък по чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 334/18.11.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 430/2013 г. на Пернишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.